Осъзнат родител се става с осъзнаване на причините да искаме дете
Според публикуваното мнение, човек се ражда след 9 месечно развиване в майчината вътрешност. Според китайската астрология, човек се ражда в мига, в който е заченат и тези 9 месеца са първите от живота му. Днес, и без да имаме вяра на астрология, все по- известни стават теориите за смисъла на пренаталното (преди раждането) развиване и даже приказваме за пренатално образование. Теорията, че през 9-те месеца то не е нито сляпо, нито безчувствено, нито глухо за заобикалящия го свят, а е в непрекъснато взаимоотношение, освен с майката, само че и с нейния свят.
Освен чисто сетивните и физиологични " заемки ", които то получава от нея, нейният свят въздейства върху страстите на бебето, методът й на живот. Особено значимо е по какъв начин е родено бебето - секцио или естествено, дали двамата са осъществили бързо връзката си, дали бебето е закърмено. Но аз си мисля, че в случай че тръгнем по тази линия обратно в хронологията на основаването и раждането на човешкият живот, можем да стигнем даже по-далеч от пренаталното развиване и раждането.
“Можем да стигнем до аргументите да имаме дете и по какъв начин те въздействат върху развиването му като възрастен. ”
Кога и по какъв начин решаваме да имаме деца, какви са аргументите? Искаме да продължим рода, да потвърдим любовта си, тъй като се чака от нас след сватбата и общия дом. Защото сме сигурни в себе си като родители или пък изцяло инцидентно? Каква е вътрешната ни нужда да се впуснем в това? Може би си мислим, че са неповторими, само че те не са:
Егоизъм. Най-сериозната причина от всички. Детето е нашата персонална проекция, нашето продължение (на рода, на гените, таланта), нашите несбъднати фантазии, нашата никому недадена обич, която ни изяжда от вътрешната страна, тъй като желае да прелее. Егоизмът не е безусловно неприятен, доколкото той е отражение на нашето его. Но и за момент не би трябвало да изпускаме от взор тази причина, тъй като тя може да провали освен нас като родители, само че и цялостен различен живот напред.
Защото по този начин се чака от нас. Среща, общ покрив, женитба, дете. Това е нормалната поредност на събитията за множеството родители. Инерцията, в която непринудено се впускаме също не е неприятно нещо - милиони хора живеят по този начин и доста от тях са положителни родители. Но прибързването нещата да се случат тъкмо по този начин основава у родители от време на време незадоволеност, че нещо са изпуснали, че не са се напътували или наживяли. Детето незабавно се появява комфортен обект на това неодобрение.
Страх от самотата. Често това е и главната причина хората да се обвързваме един с различен, родителството не прави изключение. Когато се опасяваме да останем сами, ние търсим някого с който да споделим времето, живота си, себе си. Това трансферира отговорността върху този някой за това ние да сме щастливи. Натоварва го с нашите упования, с които най-трудно се разделяме. Свободата се ползва в жертва на вкопчването. Така се случва и с децата - майки завладяват децата си, очаквайки от тях да бъдат с тях вечно, до края.
От непримиримост и дебелоглав. Минава време, а бебето не идва. Минава година и към този момент става мъчително значимо да пристигна. Защо? Всички предходни аргументи излизат нескрито. Инвитро процедури, осеменяване, хормонални лекувания...осиновяване. Тези тествания се отразяват и на нашата връзка. Понякога тя се скрепява, само че от време на време - родителите, които желаеме да сме първоначално, може да не се окажем дружно към края. Но даже и да сме дружно - упованието се отразява и на самото дете. То е обгрижвано повече, над него се трепери или се разглезва.
От обич. Любов обаче към кого? Към нещо, което още го няма? Към някой чужд? Като подарък към мъжа, който обичаме? Или от обич въобще, към живота. Любовта може да одобри доста лица и добре да маскира егото. Тя излъже сърцето ни. Но в случай че имаме прекалено много от онази, огромната обич, просветлената, осъзнатата, тя най-малко ни води на една вярна пътека - загърбването на егото и " визията ", проглеждането.
“Всичко това има за цел единствено една - не да ни откаже да бъдем родители или да ни покаже какъв брой изопачено може да е желанието ни, а да бъдем по-осъзнати, осмисляйки аргументите да станем такива. А осъзнаването ни води и към нашето лично образование и аргументи за поява на хубавия бял свят. ”
Когато си представяме нашето неродено дете, изхождаме от нас самите и полезностите, които са заложени в нас – желая да е положително, да е практично, да отстоява мнението си, да е мощно, да е прочувствено, артистично. Все показа, които се опират на нашето лично детство и от които мъчно се заобикаля, най-вече да се стигне до компенсирането: „ Мен по този начин и не ме записаха на цигулка, само че детето ми ще свири един ден ” и ето по какъв начин волно или несъзнателно в мозъка си ние към този момент възпитаваме и залагаме на собствен ред полезности.
Когато детето се роди – доста малко можем да избягаме от тези калъпи, в които го вкарваме още неродено. Много малко родители се преценяват с характерността на детето и са гъвкави във възпитанието, доста малко съумяват да избягат от егото си и да погледнат детето си такова, каквото е – с неговите особености и желания, неговата уникалност. Дори в противен случай, ставаме и съучастници на системата на образованието, на публичния морал и предубеждения, която в същността си е такава, че се се стреми към уеднаквяване и стандартизация. В множеството случаи просто се оставяме на потока на деня и даже не осъзнаваме ролята си на родители.
Много е значимо какво мислим за детето си, когато стартираме да го планираме, даже в визиите си. Неслучайно в античните нации бременната жена е гледана с респект и на нея са се осигурявали доста богатства и привилегии. Това, което тя мисли, усеща и прави се отразява на нероденото дете. Много значимо е какво мислим за него и по време на бременността. Но не по-малко значимо е, дали осъзнаваме личните си дефекти и неточности във възпитанието, тъй че да се стремим, колкото е допустимо да не ги прехвърляме върху детето. А този обаян кръг може да се разбие само с отразяване и вземане предвид с неговата персона, отделяйки я от своята, предоставяйки й свободата да не дава отговор на нашите показа, а да гради свои. И с обич, от онази, огромната.
Освен чисто сетивните и физиологични " заемки ", които то получава от нея, нейният свят въздейства върху страстите на бебето, методът й на живот. Особено значимо е по какъв начин е родено бебето - секцио или естествено, дали двамата са осъществили бързо връзката си, дали бебето е закърмено. Но аз си мисля, че в случай че тръгнем по тази линия обратно в хронологията на основаването и раждането на човешкият живот, можем да стигнем даже по-далеч от пренаталното развиване и раждането.
“Можем да стигнем до аргументите да имаме дете и по какъв начин те въздействат върху развиването му като възрастен. ”
Кога и по какъв начин решаваме да имаме деца, какви са аргументите? Искаме да продължим рода, да потвърдим любовта си, тъй като се чака от нас след сватбата и общия дом. Защото сме сигурни в себе си като родители или пък изцяло инцидентно? Каква е вътрешната ни нужда да се впуснем в това? Може би си мислим, че са неповторими, само че те не са:
Егоизъм. Най-сериозната причина от всички. Детето е нашата персонална проекция, нашето продължение (на рода, на гените, таланта), нашите несбъднати фантазии, нашата никому недадена обич, която ни изяжда от вътрешната страна, тъй като желае да прелее. Егоизмът не е безусловно неприятен, доколкото той е отражение на нашето его. Но и за момент не би трябвало да изпускаме от взор тази причина, тъй като тя може да провали освен нас като родители, само че и цялостен различен живот напред. Защото по този начин се чака от нас. Среща, общ покрив, женитба, дете. Това е нормалната поредност на събитията за множеството родители. Инерцията, в която непринудено се впускаме също не е неприятно нещо - милиони хора живеят по този начин и доста от тях са положителни родители. Но прибързването нещата да се случат тъкмо по този начин основава у родители от време на време незадоволеност, че нещо са изпуснали, че не са се напътували или наживяли. Детето незабавно се появява комфортен обект на това неодобрение. Страх от самотата. Често това е и главната причина хората да се обвързваме един с различен, родителството не прави изключение. Когато се опасяваме да останем сами, ние търсим някого с който да споделим времето, живота си, себе си. Това трансферира отговорността върху този някой за това ние да сме щастливи. Натоварва го с нашите упования, с които най-трудно се разделяме. Свободата се ползва в жертва на вкопчването. Така се случва и с децата - майки завладяват децата си, очаквайки от тях да бъдат с тях вечно, до края. От непримиримост и дебелоглав. Минава време, а бебето не идва. Минава година и към този момент става мъчително значимо да пристигна. Защо? Всички предходни аргументи излизат нескрито. Инвитро процедури, осеменяване, хормонални лекувания...осиновяване. Тези тествания се отразяват и на нашата връзка. Понякога тя се скрепява, само че от време на време - родителите, които желаеме да сме първоначално, може да не се окажем дружно към края. Но даже и да сме дружно - упованието се отразява и на самото дете. То е обгрижвано повече, над него се трепери или се разглезва. От обич. Любов обаче към кого? Към нещо, което още го няма? Към някой чужд? Като подарък към мъжа, който обичаме? Или от обич въобще, към живота. Любовта може да одобри доста лица и добре да маскира егото. Тя излъже сърцето ни. Но в случай че имаме прекалено много от онази, огромната обич, просветлената, осъзнатата, тя най-малко ни води на една вярна пътека - загърбването на егото и " визията ", проглеждането. “Всичко това има за цел единствено една - не да ни откаже да бъдем родители или да ни покаже какъв брой изопачено може да е желанието ни, а да бъдем по-осъзнати, осмисляйки аргументите да станем такива. А осъзнаването ни води и към нашето лично образование и аргументи за поява на хубавия бял свят. ”
Когато си представяме нашето неродено дете, изхождаме от нас самите и полезностите, които са заложени в нас – желая да е положително, да е практично, да отстоява мнението си, да е мощно, да е прочувствено, артистично. Все показа, които се опират на нашето лично детство и от които мъчно се заобикаля, най-вече да се стигне до компенсирането: „ Мен по този начин и не ме записаха на цигулка, само че детето ми ще свири един ден ” и ето по какъв начин волно или несъзнателно в мозъка си ние към този момент възпитаваме и залагаме на собствен ред полезности.
Когато детето се роди – доста малко можем да избягаме от тези калъпи, в които го вкарваме още неродено. Много малко родители се преценяват с характерността на детето и са гъвкави във възпитанието, доста малко съумяват да избягат от егото си и да погледнат детето си такова, каквото е – с неговите особености и желания, неговата уникалност. Дори в противен случай, ставаме и съучастници на системата на образованието, на публичния морал и предубеждения, която в същността си е такава, че се се стреми към уеднаквяване и стандартизация. В множеството случаи просто се оставяме на потока на деня и даже не осъзнаваме ролята си на родители.
Много е значимо какво мислим за детето си, когато стартираме да го планираме, даже в визиите си. Неслучайно в античните нации бременната жена е гледана с респект и на нея са се осигурявали доста богатства и привилегии. Това, което тя мисли, усеща и прави се отразява на нероденото дете. Много значимо е какво мислим за него и по време на бременността. Но не по-малко значимо е, дали осъзнаваме личните си дефекти и неточности във възпитанието, тъй че да се стремим, колкото е допустимо да не ги прехвърляме върху детето. А този обаян кръг може да се разбие само с отразяване и вземане предвид с неговата персона, отделяйки я от своята, предоставяйки й свободата да не дава отговор на нашите показа, а да гради свои. И с обич, от онази, огромната.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ