Евгений Кънев: Максим Генчев е част от медийните идеолози на съвременния патрЕотизъм
Според Евгений Кънев днешният патрЕотизъм е бил потребен през 19. век, тъй като тогава в Европа нациите се фрагментират, а около тях пораждат нови страни въз основа на триединството на етнос, език и територия. Подобен национализъм към днешна дата е еднакъв на анахронизъм.
Ето целия текст на обявата на Евгений Кънев:
Гледах кино лентата ”Ботев ” не като изкушен киноман, а историк. И не желая да разисквам качествата му или тези на основателя му.
Гледайки го, си мислех кое за създателя е било значимо в неговия артикул. Защото, безспорно, малко запознаване с обществените изяви на Максим Генчев го прави ослепителен представител на цяла плеяда посткомунистически “културтрегери ”, за които арогантността, безпардонността, цинизма и самовлюбеността са иманентна част от тяхната личност. Тези типажи са постоянно и медийните идеолози на актуалния патрЕотизъм, от който боледува обществото ни. А техните артикули, съвсем без изключение, намират елементарно държавно спонсорство.
Да почна малко по-отдалеч.
Днешният патрЕотизъм е бил потребен през 19 век по време на Възраждането. Тогава в Европа фрагментират нациите, а около тях пораждат нови страни въз основа на триединството на етнос, език и територия. Така пораждат Италия и Германия, а по-късно - след разпада на земните империи (Отоманската, Австро-Унгария, Русия) и редица държавници в Централна и Източна Европа. Тогава поражда и България, само че непълноценно, поради което ще води поредност войни през 20 в.
Възникването на българската нация е комплициран развой и не е предмет на този текст. Но патриотизмът на 19 век е обслужвал през тогавашните писатели и поети - с най-голяма заслуга е Вазов - точно тази цел. Затова понятието ”Отечество ” е постоянно преди всичко. Постепенно се построява пиетет към това нереално, невъодушевено разбиране, а по-късно героите, които умират за него стават неприкосновени идоли, някои даже канонизирани. Но забележете - надалеч не всички починали поборници - стават идоли, а единствено една видна група от тях: идеалистите.
(Поборниците са били три групи - откровени хайдуци, които са виждали в политическия аспект на своите дейности основа за бъдещи облаги, като някои от първите воеводи на чети. Втората група са били прагматиците - имали са качествата за революционери, само че не са били подготвени да си жертват живота непременно - доста от тях доживяват Освобождението и по-късно стават български държавници. Нещо повече - те се пробват да заглушат подвизите на идеалистите и са неглежирали тяхното дело, оставяли са без помощ роднините на починалите идеалисти, желали са цялата популярност за себе си. За Идеалистите освен концепцията за отечеството е била водеща и са станали известни с нея, само че и са били подготвени да си жертват живота за нея. Вероятно за това Ботев и Левски стават българските икони.
Вазов - най-много със своята “Епопея на забравените ” - увековечава митовете за идеалистите и ги слага на българския олтар на Свободата. Но значими за поколенията стават не толкоз техните завещания, колкото техните ликове и дело. Нали и през днешния ден всички честваме героите, само че не следваме заветите им? Младата българска нация има потребност от такива герои- идоли, когато нейното обединяване е било висша национална цел. Обичта към нереалната татковина, отечеството е на фундамент.
Защо нереална? Защото родината е в комбиниране с народа като едно цяло. Тук ВСЕ ОЩЕ няма място за обособения човек.
Конфликтът народ - човек на литературно равнище, а по-късно и на културно-обществено равнище стартира при започване на 20 в с появяването на литературния кръг “Мисъл ” и по-късно на символистите. В този кръг са Пенчо Славейков, Яворов, доктор Кръстев. Известна е тяхната продължителна борба с Вазов за качеството на поезията през дискурса на народа, Родината (Вазов) против индивида с неговата персона, достолепие, усеща. И кое е по-важно. И в действителност изниква и въпросът какво е национализъм. Но още от този момент сякаш европейският лъх в език, просвета, изкуство, обучение, мода остават запечатани на равнище интелектуалния хайлайф.
Разликата с през днешния ден е, че този хайлайф ръководи главно третата българска страна до 9.9.1944 година И той постанова поведенчески модели. Да, отечеството, страната, нацията остават главната парадигма поради битките за национално единство. Но целият ни хайлайф е минал през Европа и сме равносилен народ в Лигата на нациите.
Новата власт на 9.9.1944 г- излъчена от най-малообразованите прослойки с доминантна ориенталска просвета, която елементарно адоптира азиатско-съветската - има потребност от култове.
Дотогава в действителност е нямало. “Култът беше непознат на българите, основали богомилското придвижване - написа Георги Марков в репортажите. Той кацна със самолета на Георги Димитров от Москва ”.
Народ, формиран от персони не може да бъде ръководен по съветско-болшевишки фасон. Затова те са избити или низвергнати до “бивши хора ”. Нужен е народ, който да се кланя на култове. Наред с комунистическите герои стартира култивацията на Левски и Ботев. Апогеят е през 80те, по отношение на 13 века България. В тази връзка се появяват серия кинофилми за българските царе, а по ТВ вървят сериали по Записките и за Петко Войвода. Прави се опит за култивация на самото “българско ” за сметка на хората с друго етническо и религиозно съзнание - в подготовка за Възродителния развой.
Всичко това е научно потвърдено - че национализмът е последния кей на всеки тоталитаризъм.
Къде е индивидът, личността с нейното достолепие, чест, горделивост, тъга и така нататък Той е излишен, тъй като е задължен да бъде детайл от националната маса. Това е изворът на днешния патрЕотизъм. Това е римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните култове, с цел да може да бъде следена и направлявана националната маса от (поставен отвън) водач.
Какво е същински национализъм?
Най-вече да схващане на всичко нагоре. Да одобряваме всички герои със личните си достолепия и недостойнства. Ако не можем - да не поддържаме култове.
Да се опитваме да сътворяваме и възпитаваме положителни и образовани хора, които да стават персони - съпричастни с другите хора. Да станем съвременно солидарно общество, което да си избира водачите по заслужен, почтен метод. Които определени - да обезпечават бюджети за други почтени създатели, които ще бъдат на равнището на 21 век.
На равнището на Човека.
“За да бъдем равни на другите европейски нации ”.
Ето целия текст на обявата на Евгений Кънев:
Гледах кино лентата ”Ботев ” не като изкушен киноман, а историк. И не желая да разисквам качествата му или тези на основателя му.
Гледайки го, си мислех кое за създателя е било значимо в неговия артикул. Защото, безспорно, малко запознаване с обществените изяви на Максим Генчев го прави ослепителен представител на цяла плеяда посткомунистически “културтрегери ”, за които арогантността, безпардонността, цинизма и самовлюбеността са иманентна част от тяхната личност. Тези типажи са постоянно и медийните идеолози на актуалния патрЕотизъм, от който боледува обществото ни. А техните артикули, съвсем без изключение, намират елементарно държавно спонсорство.
Да почна малко по-отдалеч.
Днешният патрЕотизъм е бил потребен през 19 век по време на Възраждането. Тогава в Европа фрагментират нациите, а около тях пораждат нови страни въз основа на триединството на етнос, език и територия. Така пораждат Италия и Германия, а по-късно - след разпада на земните империи (Отоманската, Австро-Унгария, Русия) и редица държавници в Централна и Източна Европа. Тогава поражда и България, само че непълноценно, поради което ще води поредност войни през 20 в.
Възникването на българската нация е комплициран развой и не е предмет на този текст. Но патриотизмът на 19 век е обслужвал през тогавашните писатели и поети - с най-голяма заслуга е Вазов - точно тази цел. Затова понятието ”Отечество ” е постоянно преди всичко. Постепенно се построява пиетет към това нереално, невъодушевено разбиране, а по-късно героите, които умират за него стават неприкосновени идоли, някои даже канонизирани. Но забележете - надалеч не всички починали поборници - стават идоли, а единствено една видна група от тях: идеалистите.
(Поборниците са били три групи - откровени хайдуци, които са виждали в политическия аспект на своите дейности основа за бъдещи облаги, като някои от първите воеводи на чети. Втората група са били прагматиците - имали са качествата за революционери, само че не са били подготвени да си жертват живота непременно - доста от тях доживяват Освобождението и по-късно стават български държавници. Нещо повече - те се пробват да заглушат подвизите на идеалистите и са неглежирали тяхното дело, оставяли са без помощ роднините на починалите идеалисти, желали са цялата популярност за себе си. За Идеалистите освен концепцията за отечеството е била водеща и са станали известни с нея, само че и са били подготвени да си жертват живота за нея. Вероятно за това Ботев и Левски стават българските икони.
Вазов - най-много със своята “Епопея на забравените ” - увековечава митовете за идеалистите и ги слага на българския олтар на Свободата. Но значими за поколенията стават не толкоз техните завещания, колкото техните ликове и дело. Нали и през днешния ден всички честваме героите, само че не следваме заветите им? Младата българска нация има потребност от такива герои- идоли, когато нейното обединяване е било висша национална цел. Обичта към нереалната татковина, отечеството е на фундамент.
Защо нереална? Защото родината е в комбиниране с народа като едно цяло. Тук ВСЕ ОЩЕ няма място за обособения човек.
Конфликтът народ - човек на литературно равнище, а по-късно и на културно-обществено равнище стартира при започване на 20 в с появяването на литературния кръг “Мисъл ” и по-късно на символистите. В този кръг са Пенчо Славейков, Яворов, доктор Кръстев. Известна е тяхната продължителна борба с Вазов за качеството на поезията през дискурса на народа, Родината (Вазов) против индивида с неговата персона, достолепие, усеща. И кое е по-важно. И в действителност изниква и въпросът какво е национализъм. Но още от този момент сякаш европейският лъх в език, просвета, изкуство, обучение, мода остават запечатани на равнище интелектуалния хайлайф.
Разликата с през днешния ден е, че този хайлайф ръководи главно третата българска страна до 9.9.1944 година И той постанова поведенчески модели. Да, отечеството, страната, нацията остават главната парадигма поради битките за национално единство. Но целият ни хайлайф е минал през Европа и сме равносилен народ в Лигата на нациите.
Новата власт на 9.9.1944 г- излъчена от най-малообразованите прослойки с доминантна ориенталска просвета, която елементарно адоптира азиатско-съветската - има потребност от култове.
Дотогава в действителност е нямало. “Култът беше непознат на българите, основали богомилското придвижване - написа Георги Марков в репортажите. Той кацна със самолета на Георги Димитров от Москва ”.
Народ, формиран от персони не може да бъде ръководен по съветско-болшевишки фасон. Затова те са избити или низвергнати до “бивши хора ”. Нужен е народ, който да се кланя на култове. Наред с комунистическите герои стартира култивацията на Левски и Ботев. Апогеят е през 80те, по отношение на 13 века България. В тази връзка се появяват серия кинофилми за българските царе, а по ТВ вървят сериали по Записките и за Петко Войвода. Прави се опит за култивация на самото “българско ” за сметка на хората с друго етническо и религиозно съзнание - в подготовка за Възродителния развой.
Всичко това е научно потвърдено - че национализмът е последния кей на всеки тоталитаризъм.
Къде е индивидът, личността с нейното достолепие, чест, горделивост, тъга и така нататък Той е излишен, тъй като е задължен да бъде детайл от националната маса. Това е изворът на днешния патрЕотизъм. Това е римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните култове, с цел да може да бъде следена и направлявана националната маса от (поставен отвън) водач.
Какво е същински национализъм?
Най-вече да схващане на всичко нагоре. Да одобряваме всички герои със личните си достолепия и недостойнства. Ако не можем - да не поддържаме култове.
Да се опитваме да сътворяваме и възпитаваме положителни и образовани хора, които да стават персони - съпричастни с другите хора. Да станем съвременно солидарно общество, което да си избира водачите по заслужен, почтен метод. Които определени - да обезпечават бюджети за други почтени създатели, които ще бъдат на равнището на 21 век.
На равнището на Човека.
“За да бъдем равни на другите европейски нации ”.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ