Спомените на Крум Димитров са публикувани през 1940 г. в

Спомените на Крум Димитров са оповестени през 1940 година в юбилейния алманах на благотворително сдружение " Иван Денкоглу "

Помня се от четири десетилетия. Четири-пет годишно дете, обли­чано в рокличка, не знам по какъв начин се залутах из покрайнините към циганската махала, живеейки на „ Цар Симеон " и пресечката й „ Братя Миладинови ": плач до Бога ме избави от непотребни щуряния и преме­ждия. Намерилият ме жандарм ме заведе в сектора, дето престоях, до момента в който не бях спретнат от майка ми.

Пресечката на бул. Христо Ботев и ул. Цар Симеон, 1941 година

Впоследствие, към този момент 8—9 годишно момче, не един път минавах около мястото, на което бях се изгубил, минавах с скришен и непонятен боязън на път за „ равнищата " и „ колибата ", които се намираха сред Захарната фабрика и възвишението по посока към Горна-баня. Там моята сестра притежаваше дребен чифлик, където по жетва и вършитба носех храна на служащите. С любознание преглеждах циганските катуни и полусрутени землянки, в които когато и да е рояци деца и дрипави дами се суетяха измежду шум и нечистотия.

Едно от най-силните ми усещания е това, което добих от записването си за възпитаник в първо поделение. Заведоха ме в учебното заведение „ Св. Св. Кирил и Ме­тодий ", вредиха ме на двора в отделението, гдето ми се падаше да остана, само че отсреща видях друго поделение, несъмнено да бъде преместено заради огромен напор от деца в близкото учебно заведение „ Константин Фотинов ". Водим от някакво безотчетно възприятие на горест изпитана в постройката на първото учебно заведение, аз се изскубнах от групата, в която се намирах, причислих се към тръгналите за учебно заведение „ Фотинов " и там, самичък не зная по какъв начин, останах до края на четвъртото поделение, без да бъда от никого възпрепятствуван и охулен за своеволието си. Сега изчезват едно по едно старите низки, еднокатни сгради за съществени учебни заведения, като това на „ Св. Св. Ки­рил и Методий ", само че на времето те ни се костваха грамадни постройки. В тях ставаха избори с невероятна олелия, с цели побоища, из които не един излизаше с пукната глава.

Булевард Мария Луиза, 1929 година

На няколко разкрача от родната ми къща протичаше по бул. " Драгоман " неголяма река, примамлива за нас, хлапачетата. Един път, като газех из нейното корито необут, настъпих сърча, както викахме на стъклото, и се порязах хубавичко. С вик се затичах към дома, като ужасът ми се удвояваше от това, че кръвта бликаше безспирно. Нашите ме пре­вързаха, тя спря, изядох прекрасен пердах и скоро оздравях.

Не ще не помни в никакъв случай едно наводняване, което всяваше суматоха у всички поданици: Владайската река беше придошла стихийно и влачеше из мътните жълти талази от към Коньовица греди, дъски, копни сено, та даже и едно безпомощно теле. Стояхме уплашени недалече от настоящия стоманен мост, който тогава, несъмнено, още не съществуваше, наблюдавахме гневните води, които се надпреварваха в своя стремглав бяг към салханата и нататък. Пресни са ми в паметта хубавите дни, прекарани с майка ми и други дами на същото това място, когато на безоблачен припек, в някаква изключително привле­кателна конюнктура, те белеха платна, разпрострени по песъчливите крайбрежия, тогава още необлечени в бетонна настилка. Лете от утрин отивахме там и по здрач рано се прибирахме в неизразимо блажено положение на духа. Под настоящия мост се завирахме в канала и влизахме във вътрешността, до момента в който не ни обземеше смут, и бежишком се връщахме обратно. В жълтата вода на реката се къпехме, гмурвахме се, несъзнателно гълтахме цели струи, па популярност Богу нищо не ставаше на яките ни стомаси. Сетне с същинска приятност се припичах­ме, седяхме на тоя самобитен плаж голи до късно, а когато се сещахме да си вървим, към този момент се свечеряваше, захлаждаше се; сърбайки и хълцайки от лек мраз, обличахме се на бърза ръка и се приби­рахме, с цел да се наядем с вълчи вкус и да преспим сладостен укрепващ сън. От двете страни на реката растяха върболаци. За Гергьовден, в навечерието му, плъзвахме всред тях да късаме тънки млади вейки, с цел да кичим къщите и агнетата на тези деца, чиито родители бяха по-заможни, та им доставяха това наслаждение.

Детайл: съмнителният на тип " гранд " хотел " Париж "

Запечатило ми се е в душата великденското отиване на събор, който през светлите христови праздници ставаше на праздното то­гава място пред гарата. С боязън, разбираем единствено на дребните деца и юношите, наближавах през тия дни днешната улица Козлодуй, по-право тогавашния огромен хълм, който се издигаше зад нея; покатервах се по него с неспокойствие и с туптящо сърдце, изкачвах се горе и хвърлях ликуващ взор върху пъстрата гледка на събора: гъмжило от народ, всевъзможни развлечения, музики, ту­пани, зурли, олелия — всичко това се смесваше в една неопределена амалгама от звуци, хора, здания. Слизах долу и се втурвах с всичката пристрастеност в това картинно сборище, от където се завръщах късно вечер, изхарчил всичката си облага от великденското вървене по познати и непознати с песни и поздравления.

Ъгълът на днешните булеварди Стамболийски и Христо Ботев при площад Възраждане, вероятно към 1920 година

Зиме ходехме да се пързаляме на кънки или да се спущаме на шейни по същите тези места: плъзгахме се от упоменатия хълм, а долу имаше, грамадна локва, която при заледяване ставаше чудесна пързалка. Рядко помисляхме за обяд, а по мрачно дълго, дълго оставахме на тая пързалка: не си припомням някой да е настинал и въобще да се е разболял.

Щом спомените ми витаят над тоя ъгъл от нашата столнина, да кажа нещо за оня пожар на яйчарските хранилища, що се намираха до сегашната митница, който на времето беше ужасно събитие. Избухнал с мълниеносна експедитивност, той за час нанесе неби­вали разрушения и събра половин София. Ние дечурлигата бяхме, не ще и дума, на напред във времето. Когато огънят беше загасен от първобитната пожарна команда, почна нашият лов: намерили отнейде пръчки и тел, направихме халки, прикрепихме ги към дървета и майсторска заизваждахме останалите по знамение обгорени яйца, които лапахме не толкоз от вкус, колкото от горделивост, че сме намерили плячка.

Синя зона...

Сега в София няма зимно време тези студове и снегове, които чудесно си припомням от моето детинство. Още звънти в ушите ми звъненето на металическите джунджурии, които висяха по слепите очи на конете: просторни шейни сновяха из софийските улици и си пропра­вяха с тъга път по отрупаните с пълен сняг улици. Ние палавците нямахме друга работа, ами издебвахме благоприятен момент да се метнем въз шейната, да се хванем за напречното желязо и да се возим до насита, с риск от време на време, в случай че кочияшът ни забележи, да ни шибне с камшика, както се следва. Често пъти препускахме с някой приятел на лична шейница из околните до бащината ми къща улици. В мазата на последната, по разказите на баба ми, се криели през Руско-турската война двестетина души, толкоз просторна беше тя. Оттам аз години наред мъкнех остарели ръждясали щикове, които доста добре ми служеха за каране на моята шейна. Са­мата ни къща беше с всички съоръжения на бивш комфортен т|урски дом: с банята му, с по този начин наречените му юкове, т. е. нещо като вградени в стената дрешници, в които майка ми слагаше денем постелките и юрганите; с обширната кушетка, гдето прекарвахме часове на фамилна задружна общественост.

Булевард " Васил Левски " след пресечката с " Дондуков " - взор към Сточна гара, началото на 40-те години

Днес, когато София пораства и хубавее, а за жал губи окончателно тогавашния си традиционен и самобитен тип, изключително блестящо изплуват в съзнанието и в спомените ми старинните квартали. Не може елементарно да не помни коренният софийски гражданин кривите и преплетени улички към сегашните хали, с техните къщурки — като кокошарници — кривнали, живо­писни, паянтови, с техните типичен чемшир врати, с техните премрежени с стоманени или дървени решетки прозорчета. Главно обитаем с евреи и с турци, тоя идиличен ъгъл на нашата столица живееше самичък за себе си и внезапно се отделяше от останалите квартали. Стари и млади були, т. е. туркини, страхливо и бързешком се мернат от нъкоя безлюдна уличка и нарушат с мерните си стъпки нейното провинциално и сънливо безмълвие. Не елементарно ние християнчетата се решавахме да отидем там, тъй като турчетата ни погваха със тояга или ни замерваха с прашки. В не един случай имаше чупени глави, олелии, разправии посред майките на децата от двете страни.

На мястото на модерната баня, по-точно на градинката пред нея, се намираше остарялата такава, в която моята майка ме е водила като четири-пет годишно дете. С мокра ризка, извита и натежала от вода, аз плясках минаващите дами, някои от които, шибнати по голо тяло, се изсмиваха кротко, а други се мръщеха и ми се заканваха съществено. Необикновено наслаждение ме заставяше да се привеждам на пода в коридорите на банята и през проядените от влагата дъски да назъртам долу в синкавата вода, която ми се стру­ваше бездънно дълбока: от време на време тръпки ме побиваха, като за момент си представех, какъв брой е ужасно да падне човек в тая пропаст. Пред самата баня се трупаха във всяко време на деня до късна вечер дами, натоварени с бохчи, някои от които се нагръбваха да носят хамали-цигани или от други народности. Не бива да се не спомене сред тези скромни труженици известният на времето си Таки, един педа човек, който представляваше от себе си същинска антика. Такива като него, или като фамозният Геле с пословичната му кола, безпределно добра и търпелива душа, станал за подбив на всички закачливи старософиянци, заслужават да бъдат обезсмър­тени в албума на отдавнашна София. Само можем да скърбим, че новите генерации нямат визия за прелестите й, една от които безспорно беше циркът на мястото на днешните хали, в който с непостижим триумф се подвизаваше хероят на деня Ибиш ага. Колко живот кипеше в тоя цирк, който събираше и младо, и остаряло! Не мога да се примиря и с изгубването на тези редици бараки, които се назоваха „ матрапазите ". Това бяха сиренарските и маслар­ски дюкянчета, гдето тълпи купувачи гъмжаха от ранна заран и до мрачно тъмнило. Лакомо и завистливо гледахме ние, бедните деца, на цялостните каци масло и сирене и на грамадните пити кашкавал.

Площад " Бански ", 30-те години на XX век

Трябва откровено да съжаляваме, че остаряла София си отиде, без да се отпечати за спомен на тези, които не са я видели, в редица фотоси и описания. Беше време, и то относително наскоро, когато тя с нищо не приличаше на сегашната. Има какво да се каже освен за нейната осанка, за пъстрите й здания, с техните цялостни с лирика дворове, посадени с китни дървета, оградени с типичните пармаклъци, прекосени от пътната врата до входа на къщата със ситно постлани калдъръми, украсени с примамливи градинки, с техните неизменими латинки, здравец, бъз, люляк и ружа, с тяхната неуловима и неизразима хубост, елементарност и трогателност, погълнати във водовъртежа на днешната съвременна реалност. А какъв брой въодушевени страници може да се напишат за кротките, незлобивите, отдалечените от суетата на живота старософиянци, които прекар­ваха безшумно и благатко битие в своите патриархални гнезда. Дълг заветен е с страхопочитание да възкресим по всевъзможен метод духовния и физическия образ на остаряла София, с цел да я завещаем като нещо свидно на бъдните епохи.

Посещението на сръбския крал Александър I в София, септември 1934 г. Автомобилният конвой напът към двореца, в първата кола са Цар Борис и Царица Йоанна

Пред наши очи в последните две-три години се унищожиха и изчезнаха някои от най-типичните елементи или здания на тогавашния град. Естествено, модерното градоустройство има своите огромни пре­димства, своите задания и цели, само че не трябва в никакъв случай да се не помни, че един културен народ би трябвало да обича своето минало и да пази неговите монументи. Следователно, при регулацията и модернизацията на града известни обекти — остарели улици, забавни частни и публични постройки — можеха да бъдат съхранени като исторически полезности, с цел да припомнят на бъдните генерации за изгледа, живота и особеностите на тогавашна София. Изисква се повече пиетет към стари­ната, по-дълбоко възприятие на отговорност пред бъдещето, повече схващане за цената на историческите и архитектурни остатъци, за­щото те са огледало за живота и развиването на народите. Те свързват потомство с потомство, татковци със синове, век с век, ера с ера и ги сплотяват в една история, в една просвета, в една орис. От остаряла София са останали доста малко неща, които биха играли сходна роля — да свържат предишното с сегашното.

Крум Димитров

Инфо: stara-sofia.blogspot.com