Защо обърнах гръб на бащата на сина ми?
Споделена историята, изпълнена с искреност, горест и увереност
Когато разбрах, че съм забременяла инцидентно, до момента в който бях в дълготрайна връзка, с индивида, който доста обичах, изпаднах в същинска еуфория. Радостта обзе и двама ни, поради живота, който щеше да пристигна на този свят с помощта на нас. Бракът по сред ни бе предстоящото и естествено продължение и се появяваше на хоризонта. Планирахме го още преди бебето да е реалност. С изключение на няколко дребни пречки (не споделихме незабавно с родителите си щастливата новина) уверено имах вяра, че се справихме с новото състояние сносно. Сигурна бях, че всичко ще бъде наред и че ни следва да вървим напред дружно. И по този начин беше в действителност, само че за жалост единствено за известно време.
Днес даже не мога да си спомня какво се обърка и какво се случи тогава. Може би първите проблеми се появиха с възходящото предпочитание да бъдем идеалните, съгласно общоприетите разбирания, родители, а може би е било и тайното ми предпочитание да не преставам да повеждам оня живот на свободен и зает само със своите ползи човек. Да излизам с другари, да бъда свободна да върша нещо мое си, тъкмо както правеше бащата на сина ми. Възможно е казусът да е бил и в това, че желаех да прекарваме повече време дружно, като семейство, като двойка и да продължаваме да вършим нещата нещата дружно по познатия метод от години метод. Сега, когато погледна обратно, мисля, че ние просто се разделихме един от различен.
Раздялата ни не беше другарска. Той се раздели с мен ден преди нашата осма взаимна годишнина. Силната обич, която бях изпитвала към индивида, който съм си мислела, че е „ единственият “, се трансформира в непреодолима болежка. Стигнах до там да го апелирам да мисли повече за бъдещето на сина ни и да претърпявам още веднъж и още веднъж тъгите си в дребните часове на нощта. Градях новия си живот върху купища разочарования с вярата, че той един ден той ще се върне още веднъж при мен. Това се беше случвало и преди да се появи бебето, по тази причина го чаках и в този момент.
Но, не… Моят апел към всички сили във вселената той да направи нужните старания, с цел да се случи това бяха „ глас в пустиня “.
И макар всичките ми паники, светът въпреки всичко не спря да се върти единствено тъй като сърцето ми беше разрушено на хиляди дребни части. В живота ми имаше едно малко създание, което се нуждаеше от мен. Трябваше да бъда мощна поради сина си или най-малко да направя неналичието на татко по-лесно търпима за него. Аз съм майка и моите потребности нямаха значение в параленост с неговите. Така всеки ден се събуждах единствено поради сина си. Научих се да въздържам страстите си по време на „ фамилните “ ни събирания през уикендите. Бях извънредно деликатна да не попадна в клопката на старите ни привички като двойка и оставих всичко да се намества единствено, там където му е мястото.
Естествено проблемите не закъсняха. И двамата с някогашния ми бяхме не помни по какъв начин да бъдем другари. Аз не бях подготвена просто да напусна сцената, само че и той изрично не искаше да я дели с мен. Мисълта да споделям родителските отговорности с някого, на който към този момент не можех да вярвам имаше разрушителен резултат върху мен. Просто не устоях.
Съгласна съм, че може би бях малко егоистична, само че детето не е просто „ движимост “, която можеш да „ заемеш “ или местиш напред-назад просто по този начин. Правилата бяха елементарни: в случай че искаш да си привързан с живота на детето си би трябвало да споделяш с него, само че и с мен. Да покажеш малко почитание. Да си спестиш неприятните мнения по адрес на другия, да си най-малко малко виновен, да поемеш своя дял то цялото мероприятие, наречено родителство. И не на последно място да спазваш обещанията си. Когато кажеш, че ще вземиш сина си в събота, просто го направи, а не се обяждай в последния миг, с цел да се оправдаваш за какво не можеш да дойдеш.
Съвместното родителство не е елементарно, изключително когато си мощно прочувствен. Постоянно ми се постановяваше да си напомням, че с някогашния ми в този момент живеем разнообразни животи и имаме разнообразни цели. Сериозната липса на връзка сред нас в действителност утежни нещата. Месеци наред бяхме единствено аз и сина ми, татко му даже не си направи труда да се свърже с нас, само че ние си бяхме добре. В последна сметка се уморих от извиненията му и привикнах да не чакам безусловно нищо от него. Често, това беше най-щастливият, най-спокойният и минимум стресиращ интервал, на който се любувах след раздялата ни.
С течение на времето, някои наши общи другари продължаваха да ме убеждават, че би трябвало да възобновя връзката с него. Твърдяха, че синът ми и някогашния ми би трябвало да имат опцията за връзка посред им. Или пък, че неговата отговорност е да устоя детето, което може да облекчи моето всекидневие, най-малко от финансова позиция. Премисляйки обаче плюсовете и минусите бащата на сина ми да бъде към нас осъзнах, че плюсовете бяха прекомерно малко.
Исках да се отърва от всичко, което ме сриваше, с цел да мога да се събера, да си подредя живота и да бъда щастлива, а в подмяна щях да стана и по-добър родител. За страдание някогашният ми беше едно от нещата, които ме дърпаха надолу. Имам другари, които също са израснали без татко и животът им е ОК, тъй че страховете ми от това синът ми да израсне без татко и да порасне упреквайки мен по някакъв метод се изпариха. Имах семейство и другари, които да пазят гърба ми, по тази причина с подготвеност одобрих самотното родителство с решимостта да се оправям с всички последствия от изборите си.
И по този начин, обърнах тил на бащата на сина ми.
Не, не го ненавиждам. Да мразиш някой значи, че съществува еквивалентно мощна страст, която идва в комплект с омразата, а любовта посред ни от дълго време не присъстваше.
Изминаха седем години. В началото на това странствуване се надявах сина ми да е този, който ще ми помогне да мина през сложните моменти, макар че всякога щом го погледна са сещам за татко му, и той го направи. Убедена съм, че ще пристигна времето, когато бащата на сина ми се свърже още веднъж с детето ни. В последна сметка моят наследник е и негов. Истината е, че този момента малко ме плаши, тъй като в действителност ме е боязън, че сърцето ми няма да може да преживее шока, който още веднъж ще настъпи в живота ми.
Моля се и се надявам, че сърцето ми ще е задоволително мощно и квалифицирано. Надявам се и при него да е по този начин. Но към този момент знам, че сега ни е по-добре без неговото наличие.
www.smartparenting.com
