Едно голямо момиче: Научих се да живея без теб, скъпи мой татко
Смъртта на татко ми беше непредвидена и жестока. Помете живота ми като торнадо. Без него сякаш ме погълна мъгла – изгубих упората си, нямах посока. Всичко се разпадна. Единственото, за което можех да се хвана, беше 11-месечният ми наследник Димитър. Мъжът ми се почувства освободен от зоркия взор на баща и реши, че към този момент може безнаказано да прави, каквото изиска. Брат ми заживя като отвързан – беше на 15, твърдоглав и огромен дебелоглав. Само здравият бащин надзор го вкарваше в пътя. Най-абсурдна за мен беше смяната у майка ми – приличаше на жена, която най-накрая си е отдъхнала. Като че ли само за мен загубата беше голяма.
След като завършиха наложителните процедури, най-много тези, които се правеха за пред света, гробът на баща запустя. Никой с изключение на мен не стъпваше там, а аз ходех единствено на задушниците, сама ме беше боязън. За да не скъсам връзката с този обичан човек, палех свещи в църквата и се молех. Понякога седях с часове и говорех с баща. Разбирахме се без думи и без глас. Всеки път когато бях изправена пред тежък избор, той ми даваше знак по какъв начин да постъпя.
Преди Димитър да навърши 18 години, сънувах чудноват сън. Не помнех детайлности, само че бях сигурна, че баща желае да види внука си. За първи път го заведох на гроба на дядо му. Не заплаках, душата ми не се сви. Почувствах непозната лекост. Прегърнах сина си и сякаш цялата ми болежка изтече в земята.
Запалих цигара на баща и до момента в който пушех своята, не стопирах да приказвам. А преди все буца засядаше на гърлото ми. Разказвах му единствено за Димитър, не заслужаваше да го притеснявам с простотиите на другите от семейството… Обещах, че скоро ще дойдем отново.
Оттогава вървя постоянно на гроба му – от време на време със сина си, различен път сама. Вече не ме е боязън. Отивам като на среща с обичан човек. Не имам вяра, че времето ме излекува. Знам, че то ме промени. Димитър пораства като копие на дядо си и въпреки че не го помни, има неговия взор, походката му е същата, повтаря го в мимики и жестове. Татко остави диря, с която е по-лесно да се живее. Научих се на това.
