Слънцето огря над Вратцата. Бяхме изминали вече около 280 км,

Слънцето огря над Вратцата. Бяхме минали към този момент към 280 км, спукахме гума навръх излизане от София (да е жив балканският човек, да е здрава колата на народа!), отново добре, че се случи на 8 км от гумаджийницата. А там бюджетът ни изключително се завиши, както и времето за напредване - тръгнахме в 10:30, а пристигнахме в 18:00, свърши ни питейната вода, колкото да нахраних Радо с баницата - това подготвяне на баница за Възрожденците ми стана традиция, само че задачата си заслужаваше.

- Сядайте да пием по една гроздова. - Така ни посрещна хазяинът ни Боян от Горна Бела речка, където трябваше да стигнем. - Живеем във време, в което не знаем да се кръстим. Живял съм над 30 години в София, имам къща в Герман, само че не мога към този момент да им претърпявам изпаренията. Хе па тука си ми е всичкото. Тръбите са уранови, но нали Вършец ми е на осем километра, отивам там за минерална вода. Пусто, пътят ни е доста неприятен. Обаче идва автобус всеки следобяд от Вършец и транспортира гратис селяните. Та и те кой ги знай, дали някой от тях не ни е откраднал камбаната.

- Как камбаната?

- Камбаната! Епа, тук един ром няма в селото, само че в прилежащото бъка. И мене три пъти към този момент ме обират. Абе, изобщо, хората станаха доста неприятни. - И ни описа, че в действителност в селото в никакъв случай не са имали черква, по какъв начин през тези години, в които са присвоени земите на Северозапада от националната власт, страната взима и човещината у хората.

- Долното село имат черква. Там отиваме по кое време требе да се опее някой, по кое време да кръстим. И празник да е, отново нямаме табиет да запалителен по една свещичка. Долна Бела речка е на половин-един километър, само че хората към този момент остаряха. И всеки си стои в къщата. Ама по този начин е по-добре. Не знаеш на кого какво му щрака в главата, а хората оскотяха. И моята жена по този начин, пропи се, една вечер ѝ споделих, че в случай че още един път я видя пияна, ще я изгоня от къщи. Търпях до едно време, след това <210> споделих да си събере багажа. А като я питах за какво пие, тя мълчеше. Веднъж промърмори единствено: " от тъга ”. Па и тя беше една ревностна.

- Бояне! - извика някой на двора.

- Красо, кажи?

- Имаш ли малко пипер да ми дадеш? - и при нас влязоха две дами. Поканиха ни на кафе на идващия ден на улица 15, номер едно или в къщата на баба Краси.

- Чух, че не сте пили кафе, правилно ли е? - намигна бабата.

Попита ни дали ще останем за Илинден - нещо, което се честваше за първа години по самодейност на фондация Нова просвета.

Когато попитахме дали може да ни опише някоя история, бабата се смръщи:

- Още помня по какъв начин преди 30 години пристигна милицията да извика татко ми, а той не щеше да излезе. " Отиди, бе, баща, отиди, апелирам ти се! ”, той мълчеше. " Отиди, ще те утрепат! ” И вкупом със стоте декара ниви му взеха и дървата, дето си ги беше нацепил сутринта. Вие представяте ли си какво е да се грижиш цялостен живот за една земя и те да ти я вземат?

Разказа ни за едно забавно вярване, че мине ли ти мечка върху гърба, си се излекувал от тъгите. Как преди татко ѝ канил в огромната маза и черпил с вино половината село. Как в този момент къщата ѝ е непрекъснато ограбвана и при последния грабеж са скъсали даже жичките на тв приемника. И още неща ни описа. А на прощаване ни заръча да се върнем.

- Аз самата се върнах - сподели ни Галя, дамата, която ни докара в Бела речка. Тя е и едно от сърцата на фондация Нова просвета, с помощта на което селото се съживява. Те развиват своите действия в Северозападна България, главно в село Горна Бела речка - от джаз вечери до уършопове за снимка, спектакъл, концерти. Марина Асенова, Галя Иванова и екипът от доброволци, който включва хора от целия свят, стартират, по думи на Мариана, " по персонални ползи ”. Един от най-известните техни планове е фестивалът на спомените Goat milk, който тече години наред и примамва както белоречкани, по този начин и европейци. В течение на 17 години ремонтират учебното заведение и го трансформират в читалище благодарение на доброволци от интернационалните организации.

- Щом успяхме да убедим бабите да хвърлят бастуните и да дефилират на подиума с прически и грим, значи сме трансформирали нещо. Жените плачеха. - сподели Мариана.

- Знаете ли, не на всички места хората се връщат, с цел да оставят нещо. Аз съм очевидец по какъв начин като деца в Бяла речка хората са изнасяли концерти и след 20 години се връщат, с цел да създадат същото благотворително. Нарича се Северозапад - сподели ни Илко, един от членовете на фондацията.

- Сестра ми си потегли от " Свободна Европа ”, работеше като журналистка в Прага, един ден ми сподели: " Моето място е в Бяла речка ”. И самата аз се връщам тук. Според мен това е неизбежно, то се случва. Защото в този забързан свят всеки има потребност от планина, която да го прегърне. А тук, в Бела речка, тя е точно такава - обла, притихнала, като че ли те пази. Понякога си мисля, че ни оказва помощ нещата да се случват за положително. - Спогледахме се с Врачанския Балкан. Преди напълно да го загубим, качихме се на една кула, остаряла, от времето на социализма, от която посрещнахме дъжда над Вратцата.

Хълмът изпращаше слънцето. Кулата се люлееше и дъските <210> пукаха, валеше над Враца. Под нас беше реката, теглеща след себе си двата свята, които се срещаха на върха.