Синът ми е почти на 19, по-висок е от мен

Синът ми е съвсем на 19, по-висок е от мен с една глава, независим и убеден в себе си. Което пък ми позволява да опиша към този момент за моите неточности във възпитанието му. На него тези откровения няма да му навредят, а на някои родители могат дори да оказват помощ. Обикновено се счита, че бащата е главният воин при момчешкото образование. Знаете, че не е напълно по този начин. Майката въобще не е по-маловажна, само че базовите мъжки полезности би трябвало да заложи бащата. Няма да ги изброявам, само че първата и най-главната полезност е отношението с дамите – т.е. с мама. Това, което момчето вижда на първо време, то ще образува неговата дребна уютна галактика.
СкандалитеДесетки пъти се договаряхме с жена ми да не се караме пред Тимофей. Все не се получаваше. А това е мъжка задача, без значение кой е предизвикал възникването на кавгата. Мъжът е този, който би трябвало или да избегне препирнята, или да я сведе до леко заяждане, или да я отсрочи с мирни похвати за място и време, когато детето няма да гледа и чува баталните подиуми.
Но, уви. Ролята на неврозен деспот е прекомерно сладка, като започнеш не можеш да спреш. В апогея на абсурда, сега на опияняващата воинска еуфория, въобще не ти пука дали има дете наоколо или не. Синът ми наблюдаваше много честичко такива епизоди и те никога не облекчаваха и без друго тревожното му усещане на света.
Той по този начин и в никакъв случай не ни сподели нищо, той е интроверт, само че моделът на семейство в неговото схващане закупи очертанията на тъпа безкрайна сапунка, която гледаш даже без тв приемникът да е включен. 
Грешните подходиПонякога през почивните дни ходехме с Тимофей на ски. Тима въобще не беше състезателен вид, краката му се омотаваха в ските и щеките, той падаше на земята и ми викаше: „ Татееее, чакай ме! “.
Подхвърлях му някакви презрителни реплики и продължавах. Кой знае за какво ми се струваше, че (както съм виждал по руските филми), момчето в този момент ще се отърси от моето пренебрежение, в него ще се разсъни спортната завист, той ще скочи и ще ме изпревари надъхан съвсем преди финалната лента. Тъпотии. Нищичко не се разсънва у днешните градски момчета, те лежат на снега и мръзнат афектирани и печални. А номерът с бруталния татко провокира единствено злоба. 
Ако можех да върна времето обратно и да сме още веднъж на ските в оня ден, щях да се върна до падналото момче, да му оказа помощ да се изправи, да го изтупам от снега и да му кажа: „ Няма ужасно, хайде да продължим бавничко, значимото е, че сме дружно... “. 
ОбидитеЕдно несправяне с връзването на връзките на обувките предизвикваше у него обезсърчение и постоянно – плач. Аз се нервирах ужасно и крещях, че не искам да имам нищо общо с тоя плачльо и скандалджия. Понякога жена ми ни помиряваше. Но насладата от почивния ден и идната разходка към този момент се беше изпарила. 
Трудно му беше да научи таблицата за умножение. Много мъчно. Нервите и на двамата родители не устояха и на бедното дете му се наложи да изслушва тежки обвинявания и пророчества, че го чака работа като водач на бус. Когато Тима поотрасна, при забележките за ниски оценки и заканите, че ще го бива единствено да „ върти геврека ", той отговаряше през зъби: „ Да, аз доста желая да стана водач на рейс! Оставете ме на мира! “. 
Смятам, че двамата родители не би трябвало едновременно да го играят обвинители. Дори в случай че детето едвам не е изгорило къщата експериментирайки с пироефекти. Изобщо пък не става дума за някаква таблица за умножение. Единият би трябвало да е юрист. „ Е, успокойте се и двамата. Той не е желал да подпали къщата, единствено е изучавал особеностите на огъня, по този начин ли е, сине? “.
За детето и без друго светът се състои единствено от обиди и страхове, а когато и двамата най-близки нему хора надвиснат над него като палачи, той няма къде да се скрие, паникьосва се и се усеща зле. 
Дуднене и непрекъснат упрекЧесто сменяше увлеченията си и се поддаваше на непознати пристрастености. Например някой от класа събира колички – хайде и нашият също стартира. Или някой рисува графити – незабавно и той взема решение да го прави. Всяко такова въодушевление продължаваше не повече от 6 месеца. 
За мен това беше мотив най-малко 100 години да дудна, че той не може да се концентрира върху нищо, че си сменя ползите и като пеперудка каца на места без да задържи вниманието си задълго върху едно нещо. Че би трябвало да си избере най-сетне едно нещо и да му посвети живота си... 
Накратко – извънредно досадно бащинско мрънкане, което води единствено до едно – детето или се опасява към този момент да отдаде желанията си на нещо ново, или пък крие новото си въодушевление от родителите.
И Тима ставаше все по-затворен. „ Ама я да видя какво правиш? “– питах бодрячески, виждайки го по какъв начин рисува. „ Нищо! “ – уверено отговаряше Тима, прикривайки с ръце първо белия лист хартия, а след това монитора на компютъра. И никакви ласкави думи не бяха в положение да го принудят да показа своите момчешки секрети. 
ПиянствотоИ ето го главният ми проблем и тъга, и болежка, и тежък спомен. Докато Тимка растеше – аз пиех доста. Поне два пъти седмично прекалявах и изпадах във веселяшките си положения на безбрежно замайване. Пусках музиката до дупка. Когато той беше дребен, смятах, че детето нищо не схваща, че не чува и евентуално към този момент даже е заспало. Нищо сходно! 
Той е виждал всичко, всичко е разбирал. Каза ми го, когато порасна. Дъщеря ми удостовери, че се е събуждала от шума, който съм предизвиквал в почерпено положение и призна, че по-късно е сънувала кошмари. А на сутринта бащата, гонен от махмурлук не е най-лицеприятното представление... Отново изтъркан ден, изтърван, прахосан. 
ПокаяниетоНо това към този момент са напразни разсъждения, които може да са преференциални за опрощение и психически комфорт: ето, аз към този момент се разкаях! Но до момента в който съм вървял към покаянието и смехотворните си педагогичен открития, синът ми към този момент е пораснал. 
А ми се струваше, че още дълго ще седи на пода и ще строи кули от кубчетата си. И че ще имам време да се опомня, да се поправя, да изляза от махмурлука, да седна до него на пода и да издигнем от кубчетата
най-високата в света кула. Кубчетата се разпиляха. Късно е…
А Тимофей израсна добър човек. Винаги е подготвен да помогне на заблудения си татко. Друг на негово място би дал отговор: „ Знаеш ли какво? Спомни си по какъв начин си се напивал, по какъв начин си ми крещял за нищо. Изобщо не искам да те виждам. “ А той всичко ми е дал прошка... Радва се на новия ми живот с втората ми жена и природената му сестра Кира. Гледам го и си мисля – нещо се е объркало в природата.Трябвало е той да ми е татко – толерантен и милосърден.
Тима работи в малкия екран и шефовете му не могат да го нахвалят какъв брой е виновен, сериозен и рационален. Аз му звъня по три пъти дневно и го запитвам къде е и не е ли гладен. Той, несъмнено, се вбесява: „ Тате, престани да ми звъниш през час! “ 
Да търпи. Няма да престана. Защото се пробвам да събера от дълго време разхвърляните и изгубени кубчета...
Източник