Щастието е състояние на ума, уверен е професорът по психология

Щастието е положение на мозъка, убеден е професорът по логика на психиката в Университета на Вирджиния Джонатан Хайд. В търсене на отговор по какъв начин се доближава щастливо положение на мозъка, той се доверява на мъдростта на времето, интерпретирайки типичен текстове от древността в книгата си „ Хипотеза за щастието “ (Изд. Кибеа).

Хипотеза за щастието. Как да намерим великия път

Мъдреците са писали доста върху казуса за битката сред положителното и злото – и доста от писанията им са неправилни. Например, древногръцкият драматург Аристофан показва наивното разбиране, че „ злите дейности са разследване на злите намерения “. А френският мъдрец Блез Паскал твърди друго: „ Човекът в никакъв случай не предизвиква повече несгоди с такава наслада, с изключение на под въздействието на религиозното си разбиране “.

По време на образованието си по философия постоянно срещах концепцията, че светът е заблуда. Никога не разбрах какво тъкмо значи, само че звучеше дълбокомислено. Но след двадесет години, отдадени на проучване на човешката логика на психиката, мисля, че най-сетне разбирам защо става дума. Антропологът Клифорд Гетц написа: „ Човекът е животно, висящо в паяжините на самоуважението, които самичък си е оплел “. С други думи, животът ни не се състои от планини, скали, дървета и други физически обекти, а от обиди, знаци на статус, изменничества, светци и грехове. Всички тези неща са създания на хората и въпреки и да са действителни по собствен метод, не са действителни по този начин, както са скалите и дърветата. Тези създания на човешкия разум са като феите в „ Питър Пан “: те съществуват, единствено в случай че имаме вяра в тях. Те са като Матрицата (от едноименния филм): халюцинации, които сме съгласни да приемем.

Вътрешният юрист, розовото огледало, наивният натурализъм и митът за същинското зло – всички тези механизми дружно плетат паяжината, върху която светците и грешниците се борят един с различен, до момента в който ние ги гледаме, без да преставаме да ги съдим, и да се убеждаваме, че самите ние сме на страната на ангелите. От тази позиция нещата наподобяват толкоз неуместно, с всичкия този морализъм и двуличие. Всъщност те са повече от глупави – те са трагични, защото ни подтикват да мислим, че човешкият жанр в никакъв случай няма да реализира дълготраен мир и естетика. Следователно, всички сме безсилни.

Първата стъпка е да разберем играта и да престанем да я одобряваме толкоз на съществено. Големият урок на учителите от антична Индия е: животът е игра, наречена самсара. В тази игра всеки човек изиграва своята дхарма, роля в голяма пиеса. В играта самсара от време на време ти се случват хубави неща и си благополучен. После се случват неприятните неща и ставаш печален и сърдит. И по този начин до гибелта. След което се прераждаш и играта се повтаря. Централното обръщение в Бхагавад Гита (един от най-важните текстове в индуизма) е, че не можеш изцяло да се откажеш от играта, тъй като имаш роля, която е част от механизма на вселената, и би трябвало да я играеш. Но е добре да играеш по верния метод, без да се пристрастяваш към плодовете на дейностите си. Бог Кришна споделя: „ Обичам индивида, който не ненавижда и не възхвалява, който не оплаква и не жадува,... който се отнася към приятеля по този начин, както към врага, без значение дали е почитан или ненавиждан, дали е горещо или студено, при наслаждение и при болежка. Човекът, който е оставил настрани привързаността си, и не е воден от възхвали и виновност, който е удовлетворен от всичко, което се изправи на пътя му. “

Буда отива още по-далеч. Той освен ни поучава да сме равнодушни към положителните и неприятните моменти в живота, само че ни приканва изцяло да излезем от играта. Будизмът е процедура, която цели да ни помогне да избегнем играта самсара, както и безконечния цикъл на прераждане. Макар и да има разнообразни схващания дали да се оттеглим от света или да се впишем в него, всички будисти проповядват да научим мозъка си да престане непрекъснато да осъжда. Сен-цан, ранен будистки дзен преподавател, в своята поема, написана през 700 година прочие Хр., написа, че едвам когато престанем да осъждаме, ще поемем по Съвършения път:

Съвършеният път е сложен единствено за тези,
които непрекъснато вършат избор.
Не харесвай, не мрази; тогава всичко ще се обясни.
Дори тъкмо да разделиш положително и зло,
ще разделиш ти Рая и Земята.
Ако искаш истината да е чиста,
не принуждавай „ за “ или „ срещу “.
Битката сред „ за “ и „ срещу “ е най-лошата болест на мозъка ти.

Склонността ни да осъждаме всичко към нас в действителност е болест на мозъка: тя води до яд, мъчителни мисли и спорове. Тази податливост е надълбоко вградена в нас – слонът постоянно прави оценка, постоянно ни споделя „ одобрявам “ или „ не одобрявам “. Тогава по какъв начин можеш да промениш автоматизираните си реакции? Вече знаем, че не е толкоз просто да престанем да съдим другите, или да престанем да бъдем лицемерни. Но както Буда учи, ездачът може последователно да дресира слона и медитацията е един от методите да го реализираме. Медитацията прави хората по-спокойни, по-малко уязвими от насладата и болката, както и от ежедневните провокации на живота. Медитацията е източният път към философското мислене.

Когнитивната терапия също оказва помощ. В известната книга по когнитивна терапия „ Да се почувстваш добре “ Дейвид Бърнс има цяла глава, отдадена на лечението против гнева; той поучава да използваме доста от техниките, които Аарон Бек употребява против депресията: да напишете мислите си, да се научите да разпознавате методите, по които мозъкът ви изопачава действителността, и да се научите да мислите по-чисто. Бърнс обръща внимание на нещата, които считаме, че би трябвало да се случат – да вземем за пример по какъв начин светът би трябвало да работи, по какъв начин хората би трябвало да се отнасят към нас. Нарушенията на тези правила постоянно ни подтикват към яд и ненавист. Бърнс също ни приканва да поддържаме положение на емпатия – когато влезем в спор с някого, да погледнем от гледната точка на съперника си, с цел да разберем, че той не е напълно „ побъркан “.

Макар и да поддържам общия метод на Бърнс, въпреки всичко би трябвало да подчертая, че когато сме под въздействие на гнева, на нас ни е извънредно мъчно да разберем непознатата позиция. По-добра насочна точка, при положение на несъгласие или спор, е да потърсим гредата в личните си очи. (Батсън и Лоуенстийн откриха, че можем да се оправим с предубедеността си единствено когато сме принудени да се вгледаме в себе си.) Можеш да намериш гредата, само че единствено в случай че откровено и интензивно я потърсиш. Опитайте в този момент: помислете си за неотдавнашен спор с някой непосредствен човек и се пробвайте да се сетите за нещата, които сте създали, най-много за тези, които не биха могли да се нарекат образцови. Може би сте постъпили жестоко или безчувствено (дори и да сте имали право да постъпите така), или сте наранили някого (макар и с положителни намерения), или сте създали нещо против правилата си (дори и да можете елементарно да го оправдаете). Когато обаче за пръв път се опитате да хвърлите взор към някоя своя уязвимост, може би ще започнете да чувате неистови причини от вътрешния си юрист, които ви оневиняват и хвърлят упрека към другите, само че въпреки всичко се пробвайте да останете глухи към тях. Важното в този миг е да откриете нещо, най-малко едно нещо, което сте създали неправилно. Когато извадите забола се треска от пръста си, за малко усещате болежка, само че след това чувствате облекчение, даже наслаждение. Когато намерите неточност в себе си, също ще ви заболи за малко, само че в случай че продължите напред и приемете грешката, несъмнено ще бъдете възнаградени с искра от наслаждение, смесено с парченце горделивост. Това е удоволствието да поемете отговорност за личните си каузи. Това е възприятието за чест. Намирането на личните ни неточности е ключът към триумфа в битката с лицемерието и предубедеността, които вредят на взаимоотношенията ни с другите.

Първо, сега, в който забележим своя принос в спора, гневът ни стартира да се топи, може би единствено малко, само че задоволително, с цел да стартираме да оценяваме другата страна. Може да продължите да мислите, че другата страна е неверната, само че в случай че примерно си кажете, че вашата страна е значително права, а другата страна е значително неправилна, тогава имате метод да се извините, без да се чувствате унижени. Ако просто вземете дребен подробност от разногласието и кажете: „ Не трябваше да споделям А, и разбирам за какво си почувствал Б “. Тогава по разпоредбите на реципрочните взаимоотношения другият човек ще каже нещо от рода на: „ Да, в действителност бях доста смутен от А, само че не трябваше да откликвам с Б, и разбирам по какъв начин си почувствал В “. Желанието за баланс във взаимоотношенията, интензивно през призмата на егоистичната преднамереност, ви е предиздвикало да отвърнете на обидите с обиди, само че въпреки всичко сте в положение да преобърнете процеса и да употребявате този баланс, с цел да сложите завършек на спора и да запазите взаимоотношенията си.

Човешкият разум е модернизиран да играе макиавелистката игра око-за-око и в устройството му са включени механизми, които ни подготвят към двуличие, блаженство и нравствени спорове. Но от време на време посредством познаването на характера на умствените процеси можем да се измъкнем от античната игра на обществена операция и да изберем друга, по-добра игра. Ако се научим да виждаме гредата в личните си очи, ще стартираме да се държим по-непредубедено, по-малко моралистично, и ще бъдем по-малко склонни към разногласия и спорове. Ще можем да поемем по пътя на Съвършенството, по пътя към Щастието, който допуска приемането на нещата такива, каквито са.

От: „ Хипотеза за щастието “, Джонатан Хайд, изд. Кибеа, 2013 година
Снимка: kibea.net