Там, където свършва журналистиката, започва непристойността
Шестима възпитаници починаха, а 17 бяха ранени при злополука в Мийас, във френския департамент Източни Пиренеи, сред учебен рейс и експресен трен. В дните и часовете след ужасната драма предишния четвъртък се говореше само за медицинско-психологическата помощ за жертвите и околните им.
Това написа Ингрид Риокрьо от causeur.fr, представена от уеб страницата "Гласове ".
Без да познаваме обстоятелствата, се фокусираме върху резултата
Какво стана? Колко са жертвите? Не знаем. Но желаеме да приказваме за това извънредно произшествие. Искаме да оправдаем решението си да създадем изключителна емисия, тъй че ще би трябвало да я пълним. Ще се съсредоточим върху това, което знаем: тази злополука е изключително ужасна, тъй като визира деца и става няколко дни преди Коледа. Така че медиите се концентрираха върху възприятията, които поражда тази драма. За да придадат научно наличие на метода си, те взеха решение да приказват за психическата поддръжка за жертвите и тяхното обграждане.
Информация ли е това към момента?
Но даже и журналистът да е интервюирал в продължение на часове всички вероятни експерти по оказването на помощ на жертвите и на психическа поддръжка, той си остава публицист. Ако може да снима дете със сълзи на очи, той го прави. И ние видяхме дребните разплакани възпитаници, снимани в непосредствен проект, откакто преди малко бяха запалилили свещ в памет на умрял другар.
Снимайки тези деца, размахвайки микрофон под носа им, журналистът наподобява като лешояд в търсене на мощен облик. За следващ път потвърждава валидността на това, което към този момент написах: че за него светът не е нищо друго, с изключение на голям ресурс от безвъзмездни артисти.
Дете, което плаче, не е просто дете, което плаче: това е “звук” и “образ”.
Оправдана ли е в тази ситуация сходна техническа безчувственост от потребността да се “произведе информация”? Нещо повече: това към момента ли е информация? На какво ни учат тези облици? Че децата са тъжни, тъй като приятелите им са мъртви?
Сензационна вест!
Какво етическо, професионално, журналистическо опрощение може да се откри за тези непристойни видеа?
Няма никакво подозрение, че в случай че един публицист реши да насочи камерата си към някое от моите деца, оплакващо загубата на собствен приятел, ще си навлече залп от мощни обиди, които евентуално ще бъдат съпроводени от заличаване на неговия материал.
Всички тези детски психиатри, които изслушват травматизираното дете и му разрешават да се върне към един съвсем естествен живот, би трябвало да отделят време, с цел да напомнят на журналиста, който ги интервюира (и се преструва, че се интересува от това, което казват), че последното нещо, което желаеме да забележим, когато всичко върви зле, е микрофона на публицист.
Превод от френски: Галя Дачкова
Това написа Ингрид Риокрьо от causeur.fr, представена от уеб страницата "Гласове ".
Без да познаваме обстоятелствата, се фокусираме върху резултата
Какво стана? Колко са жертвите? Не знаем. Но желаеме да приказваме за това извънредно произшествие. Искаме да оправдаем решението си да създадем изключителна емисия, тъй че ще би трябвало да я пълним. Ще се съсредоточим върху това, което знаем: тази злополука е изключително ужасна, тъй като визира деца и става няколко дни преди Коледа. Така че медиите се концентрираха върху възприятията, които поражда тази драма. За да придадат научно наличие на метода си, те взеха решение да приказват за психическата поддръжка за жертвите и тяхното обграждане.
Информация ли е това към момента?
Но даже и журналистът да е интервюирал в продължение на часове всички вероятни експерти по оказването на помощ на жертвите и на психическа поддръжка, той си остава публицист. Ако може да снима дете със сълзи на очи, той го прави. И ние видяхме дребните разплакани възпитаници, снимани в непосредствен проект, откакто преди малко бяха запалилили свещ в памет на умрял другар.
Снимайки тези деца, размахвайки микрофон под носа им, журналистът наподобява като лешояд в търсене на мощен облик. За следващ път потвърждава валидността на това, което към този момент написах: че за него светът не е нищо друго, с изключение на голям ресурс от безвъзмездни артисти.
Дете, което плаче, не е просто дете, което плаче: това е “звук” и “образ”.
Оправдана ли е в тази ситуация сходна техническа безчувственост от потребността да се “произведе информация”? Нещо повече: това към момента ли е информация? На какво ни учат тези облици? Че децата са тъжни, тъй като приятелите им са мъртви?
Сензационна вест!
Какво етическо, професионално, журналистическо опрощение може да се откри за тези непристойни видеа?
Няма никакво подозрение, че в случай че един публицист реши да насочи камерата си към някое от моите деца, оплакващо загубата на собствен приятел, ще си навлече залп от мощни обиди, които евентуално ще бъдат съпроводени от заличаване на неговия материал.
Всички тези детски психиатри, които изслушват травматизираното дете и му разрешават да се върне към един съвсем естествен живот, би трябвало да отделят време, с цел да напомнят на журналиста, който ги интервюира (и се преструва, че се интересува от това, което казват), че последното нещо, което желаеме да забележим, когато всичко върви зле, е микрофона на публицист.
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ