Happiest Season: един толкова различен коледен филм
Сезонът на коледните филми е публично открит, а хрумвания за нови такива (включително и сериали) изключително в стрийминг платформите не липсват. След като изгледах Holidate с, която излиза с измислено гадже за празниците, а по-късно се порадвах на сладката история на Dash & Lily, тъй като беше пречупена през разнообразни книги и пресъздадена благодарение на една тетрадка, стигнах и до Happiest Season с Кристен Стюарт. Още един филм, в който основните функции са поверени на заветните празници, срещите със фамилията и несъмнено, на любовта. Дотук нищо нетипично.
Различен е обаче с това, че можем да го вкараме в графата куиър, тъй като главната любовна история е сред две девойки – Харпър (Макензи Дейвис) и Аби (), и с това по едно и също време носи чувството за това по какъв начин тъкмо по Коледа би трябвало да бъдем по-щастливи, по-сплотени и да споделяме миговете с най-близките си, само че в това време демонстрира какъв брой мъчно е точно пред тях да разкриваме различността си. В името на фамилното благополучие крием най-големите си секрети от най-близките си хора, до момента в който печем сладки в кухнята, караме кънки на лед или пазарим дарове и видимо следваме сюжета на съвършената Коледа.
И тъкмо в устрема да бъде съвършена тази Коледа, Харпър кани Аби да прекара празниците със фамилията й, тъй като Аби е изгубила родителите си преди години. По пътя обаче се оказва, че Харпър освен не е споделила със своите, че има гадже, а и че това гадже в действителност е момиче. Така Аби влиза в ролята на съквартирантката, приятелката, само че не и на обичаната. И го прави, от обич, до момента в който скрито допира ръката на Харпър по време на едно от тържествата, до момента в който пазари с една от сестрите й, до момента в който се раздира прочувствено от това, че обичаното й момиче би трябвало да се крие от личните си родители, до момента в който чака най-сетне да се разкрие пред тях и да й предложи брак.
От обич? Какво ли не сме подготвени да вършим от време на време единствено поради това скрито допиране, единствено поради оня момент, в който към този момент няма да бъде скрито? Но да се разкриеш пред фамилията си като е мъчно и на филм, и отвън кино лентата. Да бъдеш признат от тях също. Това е доста дребна част от действителността, показана в Happiest Season , с цялата подигравка за това, че постоянно най-щастливият сезон се трансформира в най-тъжния, когато тайните отлежават в мазето (може би във кино лентата Аби неслучайно е поставена да спи в стая, направена точно в мазето на къщата), а страхът от неприемането може да бъде по-силен от обичането.
Въпреки всичко този филм ни носи и онази фикция, която тъкмо по Коледа ни е нужна повече от всеки път, с цел да бъдем по-малко самотни (дори и от време на време заобиколени от цялото семейство), с цел да повярваме в любовта, когато си мислим, че още веднъж е не запомнила адреса ни, с цел да повярваме, че може да бъде споделена – било то сред мъж и жена, сред две девойки или две момчета. Фантазия, която носи чувство за уют и дом и оня хепиенд, за който всяко момиче си мечтае, изключително когато за следващ път е влюбено в хетеросексуално момиче, а „ стремежът да обичаш и да бъдеш обичан, се трансформира в непочтено предпочитание “, както написа в една от книгите си. Фантазия, която продължава единствено час и половина. Нито повече, нито по-малко. И въпреки всичко е хубава!
Различен е обаче с това, че можем да го вкараме в графата куиър, тъй като главната любовна история е сред две девойки – Харпър (Макензи Дейвис) и Аби (), и с това по едно и също време носи чувството за това по какъв начин тъкмо по Коледа би трябвало да бъдем по-щастливи, по-сплотени и да споделяме миговете с най-близките си, само че в това време демонстрира какъв брой мъчно е точно пред тях да разкриваме различността си. В името на фамилното благополучие крием най-големите си секрети от най-близките си хора, до момента в който печем сладки в кухнята, караме кънки на лед или пазарим дарове и видимо следваме сюжета на съвършената Коледа.
И тъкмо в устрема да бъде съвършена тази Коледа, Харпър кани Аби да прекара празниците със фамилията й, тъй като Аби е изгубила родителите си преди години. По пътя обаче се оказва, че Харпър освен не е споделила със своите, че има гадже, а и че това гадже в действителност е момиче. Така Аби влиза в ролята на съквартирантката, приятелката, само че не и на обичаната. И го прави, от обич, до момента в който скрито допира ръката на Харпър по време на едно от тържествата, до момента в който пазари с една от сестрите й, до момента в който се раздира прочувствено от това, че обичаното й момиче би трябвало да се крие от личните си родители, до момента в който чака най-сетне да се разкрие пред тях и да й предложи брак.
От обич? Какво ли не сме подготвени да вършим от време на време единствено поради това скрито допиране, единствено поради оня момент, в който към този момент няма да бъде скрито? Но да се разкриеш пред фамилията си като е мъчно и на филм, и отвън кино лентата. Да бъдеш признат от тях също. Това е доста дребна част от действителността, показана в Happiest Season , с цялата подигравка за това, че постоянно най-щастливият сезон се трансформира в най-тъжния, когато тайните отлежават в мазето (може би във кино лентата Аби неслучайно е поставена да спи в стая, направена точно в мазето на къщата), а страхът от неприемането може да бъде по-силен от обичането.
Въпреки всичко този филм ни носи и онази фикция, която тъкмо по Коледа ни е нужна повече от всеки път, с цел да бъдем по-малко самотни (дори и от време на време заобиколени от цялото семейство), с цел да повярваме в любовта, когато си мислим, че още веднъж е не запомнила адреса ни, с цел да повярваме, че може да бъде споделена – било то сред мъж и жена, сред две девойки или две момчета. Фантазия, която носи чувство за уют и дом и оня хепиенд, за който всяко момиче си мечтае, изключително когато за следващ път е влюбено в хетеросексуално момиче, а „ стремежът да обичаш и да бъдеш обичан, се трансформира в непочтено предпочитание “, както написа в една от книгите си. Фантазия, която продължава единствено час и половина. Нито повече, нито по-малко. И въпреки всичко е хубава!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ