Последната битка на генерал Къстър е добра реклама за бира, но далече от истината
Съединени американски щати постоянно може да предложи забавни митове, които постоянно претендират за основаването на герои и нечувани триумфи на бойното поле, въпреки и в множеството случаи да виждаме някои забавни разминавания. Имайки поради относително късата история на новия континент, сходни операции не трябва да ни изненадват, само че ето някои забавни случаи, за които даже малко на брой американци знаят.
През 1896 година или тъкмо 20 години след именитата борба на военачалник Джордж Армстронг Къстър, който умира дружно със своите 261 кавалериста в борбата за Литъл Бигхорн, бирената компания Анхаусер Буш основава една невероятна акция.
Произвеждат се 150 хиляди литографски копия, на които се отпечатва „ Последната борба на Къстър “ и се слага във всеки салон в Съединени американски щати. Литографията съставлява копие на картината на Сасили Адамс от 1888 година и разказва безредна бойна сцена в планините на Монтана с дузина униформени кавалеристи, лежащи на земята мъртви или ранени, до момента в който индианците смъкват скалповете им. В далечината дългокосия Къстър е вдигнал своята шпага и е подготвен да се жертва в последната свирепа борба, обкръжен от многочислен зложелател.
Интересното е, че множеството хора схващат за историята на генерала от картината на пивоварната и в никакъв случай не се интересуват от обстоятелствата около нея. Редно е същият да бъде воин, въпреки и архивите да не са изключително съгласни с бойната сцена. Той е белият воин, притежател на всички бойни качества, заслужил доста победи и ордени, освен това против орда варвари. Разбира се, варварите се борят за своята земя и преди да дойдат новите заселници, могат да се похвалят с безспорен мир и идеология, която до някаква степен може да наподобява на индийската, въпреки и самите локални в никакъв случай даже да не са подозирали съществуването на различен свят оттатък хоризонта и океана.
Истината е, че генералът не е воин, не е себеотрицателен победител, всичко значително е доста съществено пресилено, освен това с особени грешки в разказването на легендата. Както обаче знаем, задоволително е да получим една доста добра неистина, която да се повтори повече от 100 пъти, с цел да се трансформира в истина.
Точно това се случва и в историята на Къстър. Легендарното момче-генерал повежда своята войска на 25 юни 1876 година против индианско село в Чернити планини, настоявайки за едно съществено кръвопролитие. В именитата борба на Литъл Бигхорн, същинските агресори са точно постоянната армия, а губещата страна е точно индианската. Според доста историци, индианците отпред със Седящия Бик и племето Лакота, осъзнавали идната борба.
Мнозина виждали, че това ще е техният финален опит да реализират една сериозна победа и да запазят своя свободен метод на живот. Да се предадат, означавало да отидат в заточение и да бъдат разпръстнати в нови резервати, а до момента в който имало мъже с воля за борба, това нямало по какъв начин да се случи. Като доста други ученици на Уест Пойнт, Къстър също бил изключително дръзновен, рядко признавал команди, а още по-лошото е, че в никакъв случай не намирал рационална причина да се подчини на своите началници. Нещо повече, първата сериозна борба е точно в Гетисбърг по време на Гражданската война.
Благодарение на един изключително добър материал в пресата, той доста скоро ще бъде повдигнат и до един от младите генерали в американската войска, освен това един от най-младите в цялата военна история на Съединени американски щати. След гражданската война, генералът потърсил идващото предизвикателство в лицето на западния фронт и доста скоро решил да се прекръсти на „ Ловецът на индианци “. В свободното си време, той извършва и ролята на публицист. Често написа материали за източните издания, разказва се като деец в борбите, притежаващ особени знания за бойния дух на индианците. Истината обаче е, че прословутият военачалник не знаел нищо, по този начин и не научил езика на другите племена. Никога даже не изучил техните бойни тактики и тактики.
През 1868 година влиза в прословутата борба за река Уашита. Като изключително самоуверен, а за някои и доста малоумен, той отива да води договаряния с шайените, с цел да потърси изискванията за замяна на заложниците. Индианците го канят на една специфична традиция за пушене на лула, която генералът приема като тип почитание, само че не тъкмо това е било тяхното известие. Индианците оферират размяната да се случи, а в подмяна Къстър декларира, че няма да ги атакува повече, само че в случай че се стигне до офанзива, най-вероятно те самите ще са го провокирали.
Индианците послушали нелепостите на бледоликия и по-късно решили с един характерен жест да му обяснят какво го чака. Когато получили лулата от него, те изсипали пепелта и бързо я размазали по земята, с цел да му показват ориста му при възможни опити за офанзива. За страдание, смелият военачалник не схванал посланието. През 1868 година резервата в Черните планини бил цялостен с представители на племето Лакота.
Те в никакъв случай не влизали в особени несъгласия, както доста други индианци, само че все пак постоянно били обект на експанзия по отношение на заселниците. Още по-лошото е, че когато се открива злато в днешна Монтана, Конгресът побързал да промени местоположението на резервата. Индианците в никакъв случай не приемали златотърсачите за кротки и благи хора, огромната златна тресчица и желанието им да се избиват едни-други, можело скоро да рефлектира и върху самите тях. Още по-лошата вест е, че когато се изпраща войска, с цел да откри криещите се представители – Седящият Бик и Лудият Кон, главните претекстове били ориентирани напълно върху премахването на цялото племе, както и завземането на планините.
През 1876 година Къстър получава заповеди да се разправи с индианците по река Роузбъд, само че вместо да извърши това искане, потегля по река Литъл Бигхорн. Предпочитаната тактичност на американската войска била да нападне селата по зазоряване, само че самият припрян военачалник вярвал, че по този начин ще изгуби детайла на изненада. По тази причина разделя своите сили на две и подрежда да се нападне обкръжението на Седящия Бик в ранния следобяд.
Майор Маркус Рино следва непосредствено проекта на своя военачалник и влиза в селото, до момента в който Къстър и още 120 индивида заемат билото, откъдето могат да затворят изхода на всички дами и деца, които се пробват да избягат. Планът бил обикновен, хванатите заложници ще разрешат по-бързото намаляване на бойните сили на съперника, а с това успеха е сигурна. Тази тактичност към този момент е употребена в борбата за река Уашита.
Веднъж щом дамите и децата са в плен, врагът нормално се предавал, освен това изключително бързо. За страдание проектът не се случил тъкмо по този начин, както Къстър се надявал. Мъжете на Рино по този начин и не съумели да влязат в селото, те били посрещнати не толкоз гостоприемно и бързо се наложило да свирят отбой. Шайенските бойци се притекли на помощ и водени от Лудия Кон, пресрещнали хората на Къстър и ги затворили в капан.
Така се ражда и именитата последна борба. Многобройният съперник работил повече от безупречно и затваряйки всички изходи, трябвало единствено да отстрани и последния човек, който мърда. Отчаян от разрастващите се дейности, генералът наредил да се гръмнат конете и да се употребяват за отбрана от стрелите на съперника, само че към този момент било късно. Последната борба на Къстър е запечатана като един безспорен храбър момент, в който шепа спартанци се борят с безкрайния зложелател. Истината е, че индианците по-късно записали нещо друго в архива си. Повечето американци от постоянната войска били извънредно изплашени и почнали да бягат. Веднъж щом суматохата превзела сърцата им, индианците към този момент не водили борба, а ловували по същия метод, по който преследват и бикове.
Повечето ще описват, че са яздили и убивали, никой не е намерил храброст да се отбрани. Тежката загуба бързо почнала да се отразява, новините се популяризирали като същинска проказа. Мнозина не вярвали и считали, че това са неистини. Издания като „ Ню Йорк Хералд “ побързали да опишат извънредно фантастична история за героичния героизъм:
„ В едно бясно нахлуване по неравния терен с голям брой скали, летящи върху главите им, както и огън от всеки шубрак пред тях, 300-тата американски боеца се изправили против гневни конници с томахавки и копия. Всеки техен размах бил кървясъл. В тази неравна борба, всички от редови войник до военачалник, извършват своя героичен дълг. Успехът е надалеч от техните ръце, само че те не се предадоха и умряха като мъже. “
Не е ясно какво в действителност е стимулирало художника да направи толкоз епична картина, само че самият Къстър също проявявал форма на креативно писане, до момента в който изпращал писма до фамилиите на убитите. Рекламата обаче била повече от задоволителна за всички компании, които бързо се възползват от подвига. Десетилетия по-късно на всяка бутилка ще участва и образа на Бъфало Бил. Дори Седящият Бик намира място за реклама.
Картината изиграва своята роля и показва индианците като група диваци, които се борят за своето оцеляване и отхвърлят да одобряват цивилизацията. Следващата орда от доброволци се назовава „ Отмъстителите на Къстър “ и води серия от брутални акции, освен това в името на човек, който желал да подсигурява продължителната златна тресчица и извличането на скъпите богатства. Същите съумяват да сложат и формалния завършек на племената Лакота и Шайен.
