С това разказът за венерианския фосфин ще се нареди до

С това разказът за венерианския фосфин ще се подреди до голям брой други разкази за вълнуващи открития, които на по-късен етап са приети за невалидни или най-малкото за противоречиви или неизяснени. Списъкът е дълъг. През 1976 година на Марс кацат американските спускаеми апарати “Вайкинг 1 ” и “Вайкинг 2 ”, които организират опит за инспекция на биологичната интензивност на марсианската почва. Резултатът е позитивен. Впоследствие откривателите на НАСА разтълкуват наново данните и стигат до извода, че не става въпрос за живот на Марс, а за химичен развой. Но някои членове на екипа на задачата и до ден сегашен не са уверени в това. 

А помните ли историята за марсианския астероид ALH84001 през 1996 година? Тогава учените оповестяват, че са разкрили живот на Марс, тъй като са следили структури в астероида, наподобяващи вкаменелости. Самият президент на Съединени американски щати Бил Клинтън изнася обществена тирада за находката. Не минава доста време, когато научната общественост оспорва изказванията, че структурите са фосили. 

Лично аз ясно си припомням по какъв начин през 2008 година бе оповестена научна публикация за чуждоземни организми, които имат арсен вместо фосфор в тяхната органична материя. Няколко години по-късно публикацията е отхвърлена. 

Подобни открития, които след това биват отречени, от време на време се появяват в научно-популярните списания и защото те се четат единствено от хора, интересуващи се от просвета, нормално се не помнят. Винаги остава някаква горчилка, някакво отчаяние, че сме се надявали обещано нещо да е по този начин, а то се оказва иначе… само че в последна сметка продължаваме нататък.

Кризата с COVID-19 обаче за пръв път от доста време изложи освен будните хора, само че и необятната общност на предните редици в наблюдението на научния развой. И незабавно се появи неодобрение. Мнозина се запитаха – за какво всичко се случва толкоз постепенно, за какво учените не се разбързат, с цел да схванат по-добре този вирус? Скоро след това бяха оповестени различни статии за евентуални защитни средства и медикаменти. Известна част от тези първични заключения бяха признати за истина, само че след това бяха отхвърлени. 

Съответно не е изненадващо, че доста хора считат откривателите най-малкото за некадърници или даже за мошеници, заради което на науката не може да се има вяра. 

Но даже и научният развой да наподобява муден и посредствен, той е извънредно добър и, въпреки и постепенно, най-после довежда до отсяването на стойностното и истинното. Ето най-общо казано по какъв начин работи:

Когато учените опишат обещано събитие или изобретение в научна публикация, тя бива подадена за щемпел в научно списание. Оттам редакторът я препраща за обзор от няколко, най-често двама (по-рядко от един) анонимни рецензенти – приети експерти в региона. Рецензентите деликатно прочитат обявата, правят оценка нейното качество и търсят дали няма явни неточности. Ако рецензиите са позитивни, нормално редакторът позволява публикацията за издание. Да, понякога се случва мнението на специалистите да бъде подценено и редакторът да не се съобрази с тях. Но в общи линии се съблюдава възпитание – репутацията на журнала зависи от това. 

С излизането на публикацията на бял свят процесът на свършва – в този момент откритието следва да бъде прегледано и доказано от международните учени. Ако грешките не бъдат открити на равнище рецензиране, те съвсем сигурно ще бъдат уловени на този стадий. В случая с историята за фосфина на Венера, публикацията е написана доста безапелационно и при първичното рецензиране не са открити явни недостатъци в методологията. Но в този момент, когато историята е към този момент нескрито, доста мозъци работят по нея и по този начин се откриват неща, пропуснати от първичния екип. 

Обикновено минава дълго време, преди да се натрупат задоволително сведения за обещано събитие. Чак когато голям брой данни са в единодушие, стартира да се оформя консенсус измежду учените. Нека дадем за образец ковид. В началото се разгласиха разнородни и спорни известия за успеваемостта на маските. Днес е друго – налице е набор от данни, които довеждат до консенсус, че всеобщото носене на маски дейно лимитира разпространяването на вируса измежду човешката популация. 

Две са основните обвинявания, които се изричат по адрес на учените. Първото е, че доста от тях са идеологизирани (понеже основна част от западните откриватели са позиционирани вляво на политическия спектър), заради което на тях не може да се има вяра. Второто е, че елементарно се поддават на напън от политици и партии. 

Но практиката демонстрира, че тези обвинявания са несъстоятелни. Самият факт, че една дребна част от научните публикации се позволяват до издание в списанията (често след дълъг развой на рецензиране и безкрайни ревизии), а публикуваните  материали подлежат на оборване, опровержение и в по-редки случаи даже на отдръпване, потвърждава, че по научните въпроси откривателите спорят съществено и аргументирано. До консенсус се стига рядко, откакто мине време. Когато най-сетне има единодушие, то е след многократни инспекции на данните от голям брой самостоятелни източници. Следователно на консенсуса може да се има вяра.

Най-важното обаче е, че когато е установена неточност, водеща до отказване на обещано изобретение, то се случва от самите учени – а не от странична организация, която е непозната на науката, като да вземем за пример от политическа партия. Няма полиция на мисълта, която да дефинира на откривателите по какъв начин да мислят по научните въпроси.

Научният развой единствено на пръв взор наподобява муден и неефикасен. Да, той позволява неясноти и неточности. Понякога те са съществени. Понякога, въпреки и рядко, се случва даден откривател да бъде махленски в манипулиране на данни или плагиатство. Това несъмнено нанася огромни рани върху обществения имидж на науката. Но множеството от учените са съзнателни, облягат се на обстоятелствата, конкурират се и си пазят положителното име. Това е довело да възникването на ефикасна система за саморегулация.

Повечето хора считат, че науката работи по следния метод: откривател се натъква на някакво вълнуващо изобретение и сходно на Архимед извиква “еврика ”, след което споделя на света какво е намерил и бива поместен в учебниците. Де да беше по този начин! Научният развой е мощно комплициран. Днес учените работят с сложни уреди и апарати. Понякога получените данни са несигурни и могат да се позволен неточности. Често пъти нещата се случват в този порядък: откривателят прави изобретение (което несъмнено може да е доста забавно и вълнуващо). След това той ревизира дали опитът му е бил наред. След това организира втори и трети опит. След това ревизира дали няма неточност в статистиката или в тълкуването на данните. След това написа публикация и я праща към списание. Първият път може да получи отвод, като рецензентите ясно демонстрират къде е сбъркал. Или може да получи късмет за издание, само че единствено след сериозна проверка – да вземем за пример, в случай че бъдат направени спомагателни опити. Тези спомагателни опити могат да му покажат, че бърка, само че могат и да потвърдят първичните сведения. След дълъг интервал на отхвърляния, рецензии и проверки, публикацията най-сетне излиза на бял свят. Тогава останалите представители на международната научна общественост могат да не съумеят да възпроизведат наново резултатите. Могат да открият и незнайна до този миг неточност. Но може и откритието да се окаже достоверно. 

И по този начин, да си дойдем на думата – има ли живот на Венера (на Марс, където и да е в Слънчевата система или в Млечния път)? На този стадий няма по какъв начин да кажем. Сръбският откривател Милан Чиркович ни припомня, че откритието съвсем сигурно няма да се случи под формата на миг “еврика ”, а ще е муден и поетапен развой с доста криволичения. Ще мине доста време, през което ще бъдат насъбрани данни, някои от които ще бъдат доказани, а други – оспорени. Едва тогава ще може да твърдим  “да, има ” или “да, няма ”.