Крепостта Овеч – свидетел на хилядолетната история по нашите земи
С какво свързвате Провадия, драги читатели? С каменната сол? С ЖП линията Русе-Варна? Просто с пътните табели, които виждате, пътувайки по първокласния път към слънчевото Черноморие? Някои евентуално свързват града с платото Калето, в чиито обятия крепостта Овеч, известна още като Проват, е намерила леговище. За нея е днешният ни роман.
Военното барикада се намира на 53 км западно от град Варна и на 410 км североизточно от столицата. Първите свидетелства за човешка активност в местността са датирани към V в. прочие Хр., което подрежда Провадия на едно от водещите места измежду най-старите селища у нас с близо 15-вековна си история.
Естественото барикада, прикрито измежду недостъпните отвесни скали на платото, притегля първо тракийските племена, обитаващи местността, като през днешния ден на територията на крепостта могат да бъдат видяни основите на тракийски капища, служещи евентуално за връзка сред смъртните и Тракийския конник – знак на божественото за траките слънце.
По-късно, през III-IVв., римляните също биват привлечени от стратегическото местонахождение на твърдината и основават там крепостта Проватон (в превод Овчата крепост) като отбрана против враждебните безчовечен племена, нахлуващи от север. Името на укреплението кореспондира с евентуално добре развитото овцевъдство в региона, но откритите при археологически изследвания мистериозни пръстени-печати с орел, величествено разперил криле, някак размиват времевите граници, разделящи едни жители от други.
Учените смятат, че в крепостта кипи живот и по времето на Омуртаг, но апогея в своето развиване тя претърпява през XII-XIVв., когато е боен, набожен, административен и стопански център на района. Множество митове гласят, че по време на своето ръководство цар Ивайло разгромява многочислена византийска войска точно пред стените на сгушения в скалите Овеч. Предполага се, че към този интервал принадлежат митрополистката черква, край която са открити няколко гробни камери, евентуално принадлежащи на видни и заможни жители или воини, популяризирали се на бойното поле, и рицарският затвор, в който през XIV в. били затворени рицарите на граф Амедей Савойски.
Според хрониката на Мехмед Нешри, през 1388 година Овеч пада в хода на военна акция на Али паша в Северна България. Управителят на крепостта, предава Нешри, се казвал „ Хюсеин бег, който, въпреки и нечестивец, бе прочут с добротата и благородството си “. Повтарящият се претекст с добротата и благородството съответствува с описанията на българския Иван Асен V (вторият наследник на цар Иван Александър), дадени от други източници, още повече, че името Хюсеин се счита за мюсюлманска транскрипция на Асен.
Нешри разказва по какъв начин петхилядна османска армия осъмва пред стените на Овеч през зимата на 1388 година Нашествениците съумяват с ловкост да убедят нейния шеф да отвори портите на крепостта и след това да одобри исляма. Годината съответствува, а и упоменатата в надгробния надпис заплаха „ Асеня да отпадне от хубостта на вярата “, дава отговор на протеклите събития. Пак там виждаме, че българската кралица Кера-Мария съумява,,да го напъти с Божията мощ и да остане в Христовата черква “. Както наподобява, осъзналият се Иван Асен, въпреки и прекомерно късно, се впуска в стълкновение с османците, с цел да си върне града. Нешри разказва подобен епизод, в който споделя, че откакто османците влизат в Овеч, „ неверниците се окопитиха и наченаха пердах, само че бяха изклани “.
Военното барикада обаче очевидно има способността да избира своите жители, тъй като съгласно исторически източници през 1409 година каменната цитадела става център на въстанието на Фружин. След като въстанието претърпява своя разгром, Муса, наследник на Баязид I, завладява крепостта още веднъж с цената на безчет жертви, дадени от двете страни. Алени кървави реки потичат по белите камъни на бастионите…
Ала колелото на Фортуна очевидно е отредило малко по-различна орис за главозамаяните османски нашественици, тъй като малко по-късно, през 1444 година, Провадион сменя за следващ път жителите си. Преминавайки през покрайнината по време на своя избавителен поход, войските на Владислав Варненчик постъпват прозорливо, разрушавайки до основи многовековното военно барикада, трансформирайки го още веднъж във притежание на разрухата и гибелта.
След кончината на полския крал, османците построяват отначало крепостта, но въпреки и възобновена, тя губи военното си предопределение и в края на XVII в. бива изоставена. Така земята, приютила в прегръдките си белите кости на траки, византийци, българи, западноевропейски рицари и обединените войски на Владислав III Янгело, най-накрая намира покой.
Благодарение на усилената работа на българските археолози и реставратори, през днешния ден туристите могат да се потопят във величествената атмосфера, съответстваща на времето, когато Овеч претърпява своя архитектурен, боен и културен подем.
Две кули – истински каменни стражи на военното барикада, въпреки и реставрирани към момента охраняват два от трите му входа. Източната кула не е възобновена, само че е непокътнат истинският достъп до местността чрез стъпала, изсечени право в скалите. Край западната кула е построена истинска съгласно посетителите стълба със 111 стъпала, свързващи актуалния град със средновековния.
Северният вход, считан от учените за основен, и в наши дни съставлява една от главните забележителности за жадните за познания туристи. Пред него е построено 150-метрово мостово оборудване, което свързва твърдината със прилежащото плато, наречено Табиите. Счита се, че актуалното мостово оборудване пресъздава предшестващото го ранно византийско, служещо като основен търговски път свързващ укреплението с близките селищни поселения.
Природата в покрайнината и руините на тогавашната величествена цитадела сигурно ще оставят дълготраен отпечатък в съзнанието ви, карайки ви постоянно да си спомняте за сгушения в скалите Овеч.
Военното барикада се намира на 53 км западно от град Варна и на 410 км североизточно от столицата. Първите свидетелства за човешка активност в местността са датирани към V в. прочие Хр., което подрежда Провадия на едно от водещите места измежду най-старите селища у нас с близо 15-вековна си история.
Естественото барикада, прикрито измежду недостъпните отвесни скали на платото, притегля първо тракийските племена, обитаващи местността, като през днешния ден на територията на крепостта могат да бъдат видяни основите на тракийски капища, служещи евентуално за връзка сред смъртните и Тракийския конник – знак на божественото за траките слънце.
По-късно, през III-IVв., римляните също биват привлечени от стратегическото местонахождение на твърдината и основават там крепостта Проватон (в превод Овчата крепост) като отбрана против враждебните безчовечен племена, нахлуващи от север. Името на укреплението кореспондира с евентуално добре развитото овцевъдство в региона, но откритите при археологически изследвания мистериозни пръстени-печати с орел, величествено разперил криле, някак размиват времевите граници, разделящи едни жители от други.
Учените смятат, че в крепостта кипи живот и по времето на Омуртаг, но апогея в своето развиване тя претърпява през XII-XIVв., когато е боен, набожен, административен и стопански център на района. Множество митове гласят, че по време на своето ръководство цар Ивайло разгромява многочислена византийска войска точно пред стените на сгушения в скалите Овеч. Предполага се, че към този интервал принадлежат митрополистката черква, край която са открити няколко гробни камери, евентуално принадлежащи на видни и заможни жители или воини, популяризирали се на бойното поле, и рицарският затвор, в който през XIV в. били затворени рицарите на граф Амедей Савойски.
Според хрониката на Мехмед Нешри, през 1388 година Овеч пада в хода на военна акция на Али паша в Северна България. Управителят на крепостта, предава Нешри, се казвал „ Хюсеин бег, който, въпреки и нечестивец, бе прочут с добротата и благородството си “. Повтарящият се претекст с добротата и благородството съответствува с описанията на българския Иван Асен V (вторият наследник на цар Иван Александър), дадени от други източници, още повече, че името Хюсеин се счита за мюсюлманска транскрипция на Асен.
Нешри разказва по какъв начин петхилядна османска армия осъмва пред стените на Овеч през зимата на 1388 година Нашествениците съумяват с ловкост да убедят нейния шеф да отвори портите на крепостта и след това да одобри исляма. Годината съответствува, а и упоменатата в надгробния надпис заплаха „ Асеня да отпадне от хубостта на вярата “, дава отговор на протеклите събития. Пак там виждаме, че българската кралица Кера-Мария съумява,,да го напъти с Божията мощ и да остане в Христовата черква “. Както наподобява, осъзналият се Иван Асен, въпреки и прекомерно късно, се впуска в стълкновение с османците, с цел да си върне града. Нешри разказва подобен епизод, в който споделя, че откакто османците влизат в Овеч, „ неверниците се окопитиха и наченаха пердах, само че бяха изклани “.
Военното барикада обаче очевидно има способността да избира своите жители, тъй като съгласно исторически източници през 1409 година каменната цитадела става център на въстанието на Фружин. След като въстанието претърпява своя разгром, Муса, наследник на Баязид I, завладява крепостта още веднъж с цената на безчет жертви, дадени от двете страни. Алени кървави реки потичат по белите камъни на бастионите…
Ала колелото на Фортуна очевидно е отредило малко по-различна орис за главозамаяните османски нашественици, тъй като малко по-късно, през 1444 година, Провадион сменя за следващ път жителите си. Преминавайки през покрайнината по време на своя избавителен поход, войските на Владислав Варненчик постъпват прозорливо, разрушавайки до основи многовековното военно барикада, трансформирайки го още веднъж във притежание на разрухата и гибелта.
След кончината на полския крал, османците построяват отначало крепостта, но въпреки и възобновена, тя губи военното си предопределение и в края на XVII в. бива изоставена. Така земята, приютила в прегръдките си белите кости на траки, византийци, българи, западноевропейски рицари и обединените войски на Владислав III Янгело, най-накрая намира покой.
Благодарение на усилената работа на българските археолози и реставратори, през днешния ден туристите могат да се потопят във величествената атмосфера, съответстваща на времето, когато Овеч претърпява своя архитектурен, боен и културен подем.
Две кули – истински каменни стражи на военното барикада, въпреки и реставрирани към момента охраняват два от трите му входа. Източната кула не е възобновена, само че е непокътнат истинският достъп до местността чрез стъпала, изсечени право в скалите. Край западната кула е построена истинска съгласно посетителите стълба със 111 стъпала, свързващи актуалния град със средновековния.
Северният вход, считан от учените за основен, и в наши дни съставлява една от главните забележителности за жадните за познания туристи. Пред него е построено 150-метрово мостово оборудване, което свързва твърдината със прилежащото плато, наречено Табиите. Счита се, че актуалното мостово оборудване пресъздава предшестващото го ранно византийско, служещо като основен търговски път свързващ укреплението с близките селищни поселения.
Природата в покрайнината и руините на тогавашната величествена цитадела сигурно ще оставят дълготраен отпечатък в съзнанието ви, карайки ви постоянно да си спомняте за сгушения в скалите Овеч.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ