Няма кой да ви посрещне в тези 5 родопски села
Родопите са доста повече от фантастична и гостоприемна природа. Те са магия, история, обичаи и обич от пръв взор. Те са дом. Но, за жалост, зарязан. С всяка минала година демографските статистики демонстрират все по-печални данни във връзка с обезлюдяването в района. Призрачните села там се множат непрестанно, а единственото, което припомня, че в миналото по тези приветливи земи е имало живот, е оня тайнствен дух на Родопите, който се усеща във въздуха, споделя Trip.Dir.bg.
Твърде евентуално е в никакъв случай да не стигнете до тези изцяло обезлюдени селца, тъй като там няма кой да ви посрещне, няма кой да ви поздрави, няма кой да ви нагости..Макар и мъртви, са по по роднински красиви и постоянно очакващи. Нов живот.
Жерка
Тъжна е ориста на едно от най-красивите села в Източните Родопи. Жерка, което до 1934 година се е казвало Дегермен тепе, се намира на 45 от Кърджали. От тогавашните му жители са останали единствено надгробните плочи, които посрещат дребното отбиващи се там още при започване на селото. Кацнало на върха на залесен рид, Жерка тъне в самотност от 44 години. Последният му гражданин среща гибелта през 1978 година Някога в селото е кипял живот. Местните са отглеждали овце, тютюн, занимавали са се със занаяти - тъкачество, дърворезба, зидария.
Сега за тях припомнят единствено полусрутените им каменни къщи, плевни и дюкяни, както и брадавиците по клоните на половинвековния чинар на входа на селото, за които се носи митове, че са толкоз на брой, колкото са били заболяванията на жителите на Жерка. Дори и без живот, животът там си тече. Кирковската река криволичи в подножието на хълма, селската чешма тече, птиците пеят, пеперудите се реят, а отвред мирише на билки. Забравени обуща, мотики и лейки стоят пред вратите на схлупените къщи и основават чувството, че някой всеки миг ще се върне. И по този начин повече от 40 години...
Дядовци
Село Дядовци е изгубило всички свои 400 поданици, които са го населявали през 80-те години на предишния век. Напълно обезлюдено и изоставено, в това време то е най-посещаваното " мъртво " село в Родопите поради близостта си до известния и тайнствен Дяволски мост. Масивните двуетажни къщи от дълго време са се предали на времето и естествените стихии. В храсталаци и плевели са потънали учебното заведение, кметството и смесения магазин...Въпреки разрушенията, архитектурата продължава да бъде красива и впечатляваща, нищо че в пейзажа там се усеща главно лъх на горест. Туристите постоянно се отбиват в Дядовци за малко. Да подишат чист въздух, да погледат природата и да си тръгнат. Никой в никакъв случай не остава и къщите, разхвърляни по зелените хълмчета, продължаващи да чакат с вяра някой ден комините им отново да димят...
Горно Луково
Живо, пъстро и уютно е било в миналото пограничното село Горно Луково, което е единствено на километър от границата с Гърция край Ивайловград. Макар и на края на България, в годините обратно селото е било богато, а търговията е цъфтяла. Няма точни сведения по кое време е зародило Горно Луково, само че е било основано поради близостта на основен търговски път в Османската империя.
Веднъж починало, се възродило още веднъж през предишния век, с помощта на развъждането на копринени буби. Днес обаче наподобява, че връщане обратно няма...Красивите къщи, населявани от 50 семейства, са изцяло празни и наподобяват на фон от остарял филм. Камбанарията на каменната черква от дълго време е замлъкнала, а бръшлянът лека-полека завладява стърчащите постройки и огради. Много от домовете на тогавашните жители са здрави, само че стоят под ключ, а дирите на притежателите са изгубени. Надниквайки през прозорците, още се виждат варосаните бели стени и закованите на тях с гвоздей фамилни портрети от един минал и приключил живот.
Петвар
Село Петвар от дълго време не попада на картата на България. Намира се в Девинско и още през 1986 година е закрито и присъединено към прилежащото с. Чуруково. От него са останали единствено няколко достоверни къщи посред зелените поляни. Някога е имало 400 непрекъснати поданици, само че бедността, неналичието на занаят и откъснатостта от цивилизацията прокудили по-младите, а по-възрастните докачали гибелта си там. До скоро е имало един единствен дъртак, отглеждащ добитъка си там, само че самият той казвал на туристите, ходещи в района за еко отдих в палатки, че времето му е преброено. Сега в Петвар се навъртат единствено пастири с техните стада и безконечните му жители - пчелите.
Сив бунар
На хвърлей разстояние от границата си с Гърция, още веднъж в Ивайловградско, е и друго картинно село, в което към този момент няма живот. Сив бунар, записано в турските регистри под името Гьокчебунар, стартира да цъфти през 1934 година По това време към този момент турците и гърците са напуснали тези земи и българското население стартира полека-лека да се съвзема, като в идващите десетина година селото пораства с бързи темпове и доближава до цели 200 къщи. Името Сив бунар не е по никакъв начин инцидентно. Селото в никакъв случай не е имало канализация или тръбопровод, само че всяка къща е разполагала с бунар. Местните са се препитавали със сеитба на сусам, бадеми, тютюн и бубарство.
Точно поради бубарството къщите са строени по избран обичай - на 2 етажа, кирпичени и дълги, с огромни салони, където в миналото са се отглеждали бубите. Селото умира преди да се снабди с път, канализация, доктор и обикновени битови улеснения. През 80-те години на предишния век се обезлюдява съвсем изцяло. Постройките известно време са употребени от граничари, само че през днешния ден огромна част са изцяло срутени и съпоставени със земята. Сред тях и библиотеката, която преди повече от половин век е била известна като най-голямата в региона.
Твърде евентуално е в никакъв случай да не стигнете до тези изцяло обезлюдени селца, тъй като там няма кой да ви посрещне, няма кой да ви поздрави, няма кой да ви нагости..Макар и мъртви, са по по роднински красиви и постоянно очакващи. Нов живот.
Жерка
Тъжна е ориста на едно от най-красивите села в Източните Родопи. Жерка, което до 1934 година се е казвало Дегермен тепе, се намира на 45 от Кърджали. От тогавашните му жители са останали единствено надгробните плочи, които посрещат дребното отбиващи се там още при започване на селото. Кацнало на върха на залесен рид, Жерка тъне в самотност от 44 години. Последният му гражданин среща гибелта през 1978 година Някога в селото е кипял живот. Местните са отглеждали овце, тютюн, занимавали са се със занаяти - тъкачество, дърворезба, зидария.
Сега за тях припомнят единствено полусрутените им каменни къщи, плевни и дюкяни, както и брадавиците по клоните на половинвековния чинар на входа на селото, за които се носи митове, че са толкоз на брой, колкото са били заболяванията на жителите на Жерка. Дори и без живот, животът там си тече. Кирковската река криволичи в подножието на хълма, селската чешма тече, птиците пеят, пеперудите се реят, а отвред мирише на билки. Забравени обуща, мотики и лейки стоят пред вратите на схлупените къщи и основават чувството, че някой всеки миг ще се върне. И по този начин повече от 40 години...
Дядовци
Село Дядовци е изгубило всички свои 400 поданици, които са го населявали през 80-те години на предишния век. Напълно обезлюдено и изоставено, в това време то е най-посещаваното " мъртво " село в Родопите поради близостта си до известния и тайнствен Дяволски мост. Масивните двуетажни къщи от дълго време са се предали на времето и естествените стихии. В храсталаци и плевели са потънали учебното заведение, кметството и смесения магазин...Въпреки разрушенията, архитектурата продължава да бъде красива и впечатляваща, нищо че в пейзажа там се усеща главно лъх на горест. Туристите постоянно се отбиват в Дядовци за малко. Да подишат чист въздух, да погледат природата и да си тръгнат. Никой в никакъв случай не остава и къщите, разхвърляни по зелените хълмчета, продължаващи да чакат с вяра някой ден комините им отново да димят...
Горно Луково
Живо, пъстро и уютно е било в миналото пограничното село Горно Луково, което е единствено на километър от границата с Гърция край Ивайловград. Макар и на края на България, в годините обратно селото е било богато, а търговията е цъфтяла. Няма точни сведения по кое време е зародило Горно Луково, само че е било основано поради близостта на основен търговски път в Османската империя.
Веднъж починало, се възродило още веднъж през предишния век, с помощта на развъждането на копринени буби. Днес обаче наподобява, че връщане обратно няма...Красивите къщи, населявани от 50 семейства, са изцяло празни и наподобяват на фон от остарял филм. Камбанарията на каменната черква от дълго време е замлъкнала, а бръшлянът лека-полека завладява стърчащите постройки и огради. Много от домовете на тогавашните жители са здрави, само че стоят под ключ, а дирите на притежателите са изгубени. Надниквайки през прозорците, още се виждат варосаните бели стени и закованите на тях с гвоздей фамилни портрети от един минал и приключил живот.
Петвар
Село Петвар от дълго време не попада на картата на България. Намира се в Девинско и още през 1986 година е закрито и присъединено към прилежащото с. Чуруково. От него са останали единствено няколко достоверни къщи посред зелените поляни. Някога е имало 400 непрекъснати поданици, само че бедността, неналичието на занаят и откъснатостта от цивилизацията прокудили по-младите, а по-възрастните докачали гибелта си там. До скоро е имало един единствен дъртак, отглеждащ добитъка си там, само че самият той казвал на туристите, ходещи в района за еко отдих в палатки, че времето му е преброено. Сега в Петвар се навъртат единствено пастири с техните стада и безконечните му жители - пчелите.
Сив бунар
На хвърлей разстояние от границата си с Гърция, още веднъж в Ивайловградско, е и друго картинно село, в което към този момент няма живот. Сив бунар, записано в турските регистри под името Гьокчебунар, стартира да цъфти през 1934 година По това време към този момент турците и гърците са напуснали тези земи и българското население стартира полека-лека да се съвзема, като в идващите десетина година селото пораства с бързи темпове и доближава до цели 200 къщи. Името Сив бунар не е по никакъв начин инцидентно. Селото в никакъв случай не е имало канализация или тръбопровод, само че всяка къща е разполагала с бунар. Местните са се препитавали със сеитба на сусам, бадеми, тютюн и бубарство.
Точно поради бубарството къщите са строени по избран обичай - на 2 етажа, кирпичени и дълги, с огромни салони, където в миналото са се отглеждали бубите. Селото умира преди да се снабди с път, канализация, доктор и обикновени битови улеснения. През 80-те години на предишния век се обезлюдява съвсем изцяло. Постройките известно време са употребени от граничари, само че през днешния ден огромна част са изцяло срутени и съпоставени със земята. Сред тях и библиотеката, която преди повече от половин век е била известна като най-голямата в региона.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ