"Дом за начинаещи", или човеколюбивата носталгия на Емануил А. Видински
Ревюто е препубликувано от.
" Дом за начинаещи " от Емануил А. Видински
ИК " Жанет 45 ", 2023
Още от времето на Дикенс и Бронте, та до " Тяло под роклята " на Галин Никифоров или " Момчетата от " Никел " на Колсън Уайтхед, която неотдавна четохме на български, сме привикнали романите, чието деяние се развива в детски домове или сиропиталища, да бъдат (или най-малкото да стартират като) мрачни, злокобни, изпълнени с свирепост истории. Донякъде това е нужно, с цел да може съответният разказ на израстването да обезпечи подтекст на обществени и възпитателни ограничавания и порядки, с които младият воин да се оправи и от които да се оттласне, с цел да стартира оформянето си като темперамент и пълноценна персона.
" Дом за начинаещи " на Емануил А. Видински обаче ни предлага един доста друг дом - институция в сянката на католическата черква и организацията " Каритас ", където живеят деца без родители, проблематични деца или такива, които все още няма опция да бъдат гледани. Дом във към този момент някогашната Източна Германия от началото на 90-те години, в който пред толерантността, разбирателството, съпричастието, другарството и да, добротата, отстъпва всичко останало, което случайно може да ги смути и наруши. В който възпитателите не са чудовища, а по-често подкрепящи другари, свещениците не са закостенели страшилища или, не дай боже, педофили, а по бащински топли и разсъдливи и така нататък
Дом за начинаещиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Неслучайно акцентирам на думата " добър " като морално-етична категория, тъй като " Дом за начинаещи " е точно подобен разказ , само че напълно не по метода, по който от време на време (не знам до каква степен справедливо) ми се коства, че родната литературна среда толерира и чака това в една книга. Защото тук няма заложена като мина патетика, разнежваща (мело)драма, трогване пред компликациите, сантиментална религия, че положителното съществува и в най-лошия човек, но най-много просто няма каквито и да било крайни страсти.
Може би тъй като разказът за всички тези истории се случва през загатна за тях трийсет години по-късно, разказвачът е обран, уравновесен, отхвърлен в топлото си наличие (да, такава композиция е възможна), деликатен и проникновен за всеки един от героите си , като още веднъж не е краен и в дистанцията си. Такъв по някакъв метод към този момент е и неговият едвам 13-годишен български протагонист, който прекарва там и идващите години: сред 1991 и 1994 година, малко след измененията и в двете страни от тази страна на Желязната завеса.
Книгата е автофикционална, името на основния воин съответствува с това на създателя и въпреки да е ясно, че доста от нещата са художествено дописани, ни се желае да възприемаме текста точно по този начин - като писмено удостоверение за едно остаряващо към този момент потомство (уви, което е и моето). Защото най-чудесното е, че се появява още един подобен разказ за 90-те - разказ, който не се занимава директно и дидактично с вътрешностите на Прехода, било то тук или в Източна Германия след рухването на Стената, не ни постанова наложителния декор на неговите политико-социално-икономически недъзи, а и на всичкото от горната страна събитията в него даже не се случват в България.
Тяло под роклятаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Роман, който надмогва локалното, или просто няма потребност от него, с цел да разкрие универсалните черти, език и културни жалони на поколението на 90-те, в което едно българско, китайско или босненско момче, идващо от вилнеещата в Югославия война, споделят същите ползи, усети, безредици и контузии като жителите на приемната им просвета. " Езикът " сред тях е всемирен - езикът са рок музиката, свиренето на принадлежности, футболът, учебното заведение, влюбването, сексуалността, страхът, вярата и така нататък
Антония Апостолова: Истината през днешния ден е подло сменена от термина " позиция "
Корицата добре отразява същността на разказа - пред нас е паноптикум от леко замъглени облици, които са доста и които срещаме сякаш за прекомерно малко, само че изцяло задоволително, с цел да се откроят с най-малко една своя отличителна линия, с нещо, което ще бъде ядката на зрелия човек (или пък обратното). С няколко щриха създателят съумява да скицира своите момчета и девойки, да ги направи самобитни, запаметими, само че в същото време те остават над потребността да бъдат прекомерно съответни и ясно разпознаваеми, към момента задоволително по тийнейджърски генерични, с цел да станат каквито изискат и да ни дадат опция да се разпознаем такива, каквито сме били в миналото.
Момчетата от „ Никел “С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Специфичен е и методът, по който е построен сюжетът и точно поради него този разказ е толкоз прекрасен и същински. Хрумна ми едно определение за тази прозаичност, в която сякаш няма един централен спор, завръзка, развръзка и впрочем " наложителни " детайли. Бих я нарекла кратко- или малосюжетна проза; прозаичност, изтъкана от доста на брой по-дребни подиуми, случки и разговори, създаващи една наративна компактност, в която обособените влакна на сюжета не е наложително да водят до едно огромно, трагично и катарзисно събитие, предопределено и произлизащо от тях.
Въпреки че такова събитие в романа не липсва (свързано с надигащите глава неонацистки групи в Германия и един автентичен случай от локалната история на Магдебург през 90-те), въпреки всичко не то е центърът на тази книга. Не е център даже типичната за жанра тайнствена любовна история от предишното на дома, която в други книги би могла да износи сюжета - към нея създателят също подхожда със зряла и обрана сензитивност, съхранявайки хубостта ѝ. Не зная за какво аналогията, която направих, е със положението на Вселената малко след Големия гърмеж, когато всичко е било подредено симетрично и на еднообразно разстояние. По същия метод тук всяка сцена/нишка/герой са сами за себе си, малко или доста еднообразно значими - толкоз, колкото всички останали. И таман това е най-голямата полезност на романа.
Защото да, какъв брой доста действителни неща се случват в младостта ни, до момента в който сякаш нищо не се случва, а в действителност се случва самичък животът - този най-обикновен даже и в една много невероятна среда (като дом за деца) живот. Тази сюжетна симетричност се отразява и във обстоятелството, че макар ясната координатна система на полезностите, възпитавани у момчетата и девойките, под тях непроменяемо се носи една типична за тийнейджърските години флуидност, несигурност, взаимозаменяемост в остойностяването. Така че влюбването може да се окаже по-важно от войната, футболният мач - от влюбването, концертът с обичаната музика - от футболния мач, любознанието - от заплахата, заплахата - от истината, лоялността - от признанието, благосклонността - от непоносимостта, непоносимостта - от истината и по този начин нататък, и по този начин нататък.
Толкова мъчно беше прощаването с книжния мирис, с велура на страницата
Друго особено за построяването на този разказ е характерният метод, по който създателят играе с хронологията. Разказът върви не с огромни скокове, което е по-честият вид да се играе с времето, а с дребни отмествания, безусловно като вибрации в кварковото поле. Да, този вид е може би по-трудният за следене, само че е ловко и удачно надграждане на класическия строго последователен ред, характерен за доста романи на израстването. От друга страна, завръщанията в настоящия миг и миговете на зряла саморефлексия и оценка за случилото се са лимитирани в името на действието тук и в този момент.
Красив разказ е написал Еманиул А. Видински - хубав даже и със своя изчистен до безспорна индиферентност разказвачески език, в който посред тийнейджърския диалект единствено на тъкмо оразмерени моменти, като в една добра музикална комбинация, проехтява лиричността на поета, какъвто създателят също е. Красив поради достоверността и обикновеността на своите безконечни и универсални облици. Красив в зрелостта на своята човеколюбива носталгия, с която Емо Видински си спомня - досъздавайки, доизмисляйки - личната си история, само че и тази на цялото наше потомство, съзряващо в прелома на 90-те. Без оглед на граници и страни.
" Дом за начинаещи " от Емануил А. Видински
ИК " Жанет 45 ", 2023
Още от времето на Дикенс и Бронте, та до " Тяло под роклята " на Галин Никифоров или " Момчетата от " Никел " на Колсън Уайтхед, която неотдавна четохме на български, сме привикнали романите, чието деяние се развива в детски домове или сиропиталища, да бъдат (или най-малкото да стартират като) мрачни, злокобни, изпълнени с свирепост истории. Донякъде това е нужно, с цел да може съответният разказ на израстването да обезпечи подтекст на обществени и възпитателни ограничавания и порядки, с които младият воин да се оправи и от които да се оттласне, с цел да стартира оформянето си като темперамент и пълноценна персона.
" Дом за начинаещи " на Емануил А. Видински обаче ни предлага един доста друг дом - институция в сянката на католическата черква и организацията " Каритас ", където живеят деца без родители, проблематични деца или такива, които все още няма опция да бъдат гледани. Дом във към този момент някогашната Източна Германия от началото на 90-те години, в който пред толерантността, разбирателството, съпричастието, другарството и да, добротата, отстъпва всичко останало, което случайно може да ги смути и наруши. В който възпитателите не са чудовища, а по-често подкрепящи другари, свещениците не са закостенели страшилища или, не дай боже, педофили, а по бащински топли и разсъдливи и така нататък
Неслучайно акцентирам на думата " добър " като морално-етична категория, тъй като " Дом за начинаещи " е точно подобен разказ , само че напълно не по метода, по който от време на време (не знам до каква степен справедливо) ми се коства, че родната литературна среда толерира и чака това в една книга. Защото тук няма заложена като мина патетика, разнежваща (мело)драма, трогване пред компликациите, сантиментална религия, че положителното съществува и в най-лошия човек, но най-много просто няма каквито и да било крайни страсти.
Може би тъй като разказът за всички тези истории се случва през загатна за тях трийсет години по-късно, разказвачът е обран, уравновесен, отхвърлен в топлото си наличие (да, такава композиция е възможна), деликатен и проникновен за всеки един от героите си , като още веднъж не е краен и в дистанцията си. Такъв по някакъв метод към този момент е и неговият едвам 13-годишен български протагонист, който прекарва там и идващите години: сред 1991 и 1994 година, малко след измененията и в двете страни от тази страна на Желязната завеса.
Книгата е автофикционална, името на основния воин съответствува с това на създателя и въпреки да е ясно, че доста от нещата са художествено дописани, ни се желае да възприемаме текста точно по този начин - като писмено удостоверение за едно остаряващо към този момент потомство (уви, което е и моето). Защото най-чудесното е, че се появява още един подобен разказ за 90-те - разказ, който не се занимава директно и дидактично с вътрешностите на Прехода, било то тук или в Източна Германия след рухването на Стената, не ни постанова наложителния декор на неговите политико-социално-икономически недъзи, а и на всичкото от горната страна събитията в него даже не се случват в България.
Роман, който надмогва локалното, или просто няма потребност от него, с цел да разкрие универсалните черти, език и културни жалони на поколението на 90-те, в което едно българско, китайско или босненско момче, идващо от вилнеещата в Югославия война, споделят същите ползи, усети, безредици и контузии като жителите на приемната им просвета. " Езикът " сред тях е всемирен - езикът са рок музиката, свиренето на принадлежности, футболът, учебното заведение, влюбването, сексуалността, страхът, вярата и така нататък
Антония Апостолова: Истината през днешния ден е подло сменена от термина " позиция " Корицата добре отразява същността на разказа - пред нас е паноптикум от леко замъглени облици, които са доста и които срещаме сякаш за прекомерно малко, само че изцяло задоволително, с цел да се откроят с най-малко една своя отличителна линия, с нещо, което ще бъде ядката на зрелия човек (или пък обратното). С няколко щриха създателят съумява да скицира своите момчета и девойки, да ги направи самобитни, запаметими, само че в същото време те остават над потребността да бъдат прекомерно съответни и ясно разпознаваеми, към момента задоволително по тийнейджърски генерични, с цел да станат каквито изискат и да ни дадат опция да се разпознаем такива, каквито сме били в миналото.
Специфичен е и методът, по който е построен сюжетът и точно поради него този разказ е толкоз прекрасен и същински. Хрумна ми едно определение за тази прозаичност, в която сякаш няма един централен спор, завръзка, развръзка и впрочем " наложителни " детайли. Бих я нарекла кратко- или малосюжетна проза; прозаичност, изтъкана от доста на брой по-дребни подиуми, случки и разговори, създаващи една наративна компактност, в която обособените влакна на сюжета не е наложително да водят до едно огромно, трагично и катарзисно събитие, предопределено и произлизащо от тях.
Въпреки че такова събитие в романа не липсва (свързано с надигащите глава неонацистки групи в Германия и един автентичен случай от локалната история на Магдебург през 90-те), въпреки всичко не то е центърът на тази книга. Не е център даже типичната за жанра тайнствена любовна история от предишното на дома, която в други книги би могла да износи сюжета - към нея създателят също подхожда със зряла и обрана сензитивност, съхранявайки хубостта ѝ. Не зная за какво аналогията, която направих, е със положението на Вселената малко след Големия гърмеж, когато всичко е било подредено симетрично и на еднообразно разстояние. По същия метод тук всяка сцена/нишка/герой са сами за себе си, малко или доста еднообразно значими - толкоз, колкото всички останали. И таман това е най-голямата полезност на романа.
Защото да, какъв брой доста действителни неща се случват в младостта ни, до момента в който сякаш нищо не се случва, а в действителност се случва самичък животът - този най-обикновен даже и в една много невероятна среда (като дом за деца) живот. Тази сюжетна симетричност се отразява и във обстоятелството, че макар ясната координатна система на полезностите, възпитавани у момчетата и девойките, под тях непроменяемо се носи една типична за тийнейджърските години флуидност, несигурност, взаимозаменяемост в остойностяването. Така че влюбването може да се окаже по-важно от войната, футболният мач - от влюбването, концертът с обичаната музика - от футболния мач, любознанието - от заплахата, заплахата - от истината, лоялността - от признанието, благосклонността - от непоносимостта, непоносимостта - от истината и по този начин нататък, и по този начин нататък.
Толкова мъчно беше прощаването с книжния мирис, с велура на страницата Друго особено за построяването на този разказ е характерният метод, по който създателят играе с хронологията. Разказът върви не с огромни скокове, което е по-честият вид да се играе с времето, а с дребни отмествания, безусловно като вибрации в кварковото поле. Да, този вид е може би по-трудният за следене, само че е ловко и удачно надграждане на класическия строго последователен ред, характерен за доста романи на израстването. От друга страна, завръщанията в настоящия миг и миговете на зряла саморефлексия и оценка за случилото се са лимитирани в името на действието тук и в този момент.
Красив разказ е написал Еманиул А. Видински - хубав даже и със своя изчистен до безспорна индиферентност разказвачески език, в който посред тийнейджърския диалект единствено на тъкмо оразмерени моменти, като в една добра музикална комбинация, проехтява лиричността на поета, какъвто създателят също е. Красив поради достоверността и обикновеността на своите безконечни и универсални облици. Красив в зрелостта на своята човеколюбива носталгия, с която Емо Видински си спомня - досъздавайки, доизмисляйки - личната си история, само че и тази на цялото наше потомство, съзряващо в прелома на 90-те. Без оглед на граници и страни.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ