Банката срещу кредитополучателя в света на отрицателните лихви
Разпределението на риска от променливите лихви по заемите следва да бъде уравновесено сред кредитора и кредитополучателя, а не да е за сметка напълно единствено на едната страна по контракта.
© Надежда Чипева Още по тематиката
Биоцидните артикули " под ударите " на Комисия за защита на конкуренцията
Кога търговците нарушават конкуренцията
3 сеп 2017
Карта и разбор на данните: Какво не знаят фирмите за себе си
Новият правилник на Европейски Съюз визира съвсем всички промишлености на ХХI век, само че всяка е наранена по друг метод
27 авг 2017
Предстоят фундаментални промени за изменение на Административнопроцесуален кодекс
Законопроектът към този момент провокира голям брой рецензии от професионални и публични организации
13 авг 2017
През 2015 година банки в Испания и Дания започнаха да изплащат лихви по заемите на някои свои длъжници, приспадайки от дължимата главница. Средното лихвено ниво, при което банките в еврозоната си разменят срочни депозити в евро – показателят EURIBOR, който банките предпочтително употребяват като съставен елемент за формиране на базовия лихвен % (БЛП) при даване на заеми в евро, от 2015 година е с негативни стойности. Въпреки безбройните полемики и отзиви какъв брой мощно това ще афектира банковия бранш в цяла Европа, в България пазарът на заеми като че ли мина безболезнено през това събитие. Липсата на явен законов или регулаторен отговор на въпроса коя от двете страни по контракта за заем следва да носи риска от негативния референтен лихвен % дава мощни и правдиви причини в отбрана както на кредиторите, по този начин и на кредитополучателите.
Променливият съставен елемент на БЛП, който доста постоянно е показателят EURIBOR, може да намали стойностите си и надлежно да понижи облагите на банките по време на интервала на контракта, само че също по този начин и да се усили в ущърб на кредитополучателя. При съществуването на сходни съмнения е рационално да се търсят способи за намаляване на риска, най-често посредством определянето на граници, в които лихвата може да варира. Доскоро в договорите за заем липсваше какъвто и да е механизъм, с който банките да смекчат риска от внезапно намаляване или внезапно повишение на цената на EURIBOR, като да вземем за пример посредством спогодба за най-малък или оптимален предел на лихвата. От момента, в който централните банки на страните от еврозоната разгласиха негативен EURIBOR, това обаче се промени. Банките започнаха да договарят променливи лихви, основани на EURIBOR, само че с значимата добавка " не по-нисък от нула ", или да плануват най-малък предел на лихвата (например 3.5%) без значение какви са стойностите на EURIBOR за съответния интервал. От правна позиция това не съставлява спънка, защото законът не планува най-малък или оптимален размер на възнаградителната рента по контракти за заеми. Поставя се обаче различен проблем, който мъчно би се разрешил както от правото, по този начин и от стопанската система, а точно - кой следва да носи риска от негативните лихвени проценти.
Позицията на кредитополучателите
В същността на променливите лихвени проценти по контракти за заем е съществуването на несъмнено количество риск и за двете страни по контракта. Разпределението на този риск следва да бъде уравновесено сред кредитора и кредитополучателя и не следва да се понесе напълно единствено от едната страна по контракта. Не следва ли уговорка в контракти с физически лица, предвиждаща най-малък предел на изменчивия лихвен %, да се смята за неравноправна по смисъла на член 146 от Закона за отбрана на потребителите, защото води до доста неравновесие сред правата и отговорностите на страните по контракта и не дава отговор на условието за почтеност? В днешно време сходни клаузи се възприемат по-скоро като естествени, в сравнение с като необикновени в договорите за заем. Съдебната процедура не е имала опция да се произнесе по съответния въпрос за слагане на най-малък предел на лихвен %. Върховен касационен съд се е произнесъл по подобен проблем (Решение №236 от 20.12.2016 година по т.д. №3082/2015. II т.о.) в поддръжка на аргумента за неравноправност. С това решение съдът е удостоверил, че уговорка в контракт за заем, предвиждаща опция за повишаване на цената на финансовата услуга при увеличение на лихвения %, без да се включва опцията за понижаване на същата при положение на намаляване на лихвения %, води до доста неравновесие сред правата на потребителя и тези на търговеца. Идентично е и заключението в други решения на Върховен касационен съд (напр. Решение №95 от 13.09.2016 година по т.д. №240/2015. II т.о.). Подобни причини обаче биха били в отбрана само на физически лица, без да засягат заеми, отпускани на корпоративни клиенти.
Позицията на кредиторите
Договорът за банков заем, легално дефиниран в член 430 от Търговския закон, се характеризира с детайла възмездност. Кредитополучателят следва да заплати възнаградителна рента на банката поради това, че банката му дава средства, които не му принадлежат. Подобна е житейската и правна логичност зад задължението на банката да заплати рента при паричен влог заради това, че влогодателят й дава личните си средства, от които банката може да се употребява. При подписване на контракт за банков заем страните се съгласяват на избрани условия, като най-всеобщо и естествено възприето е задължението на кредитополучателя да заплати възнаградителна рента на банката заемодател. Плащането на рента като значителен детайл от контракта за банков заем е в допълнение одобрено и в Закона за кредитните институции, който включва лихвения % в наложителното наличие на изискванията по банков заем. Законът и практиката не познават обвързване за банката да заплаща рента при разпределяне на заеми при настъпването на избрани условия.
Освен това при подписване на контракт с изменчив лихвен % кредитополучателят постоянно се води от желанието за по-евтин заем. Това е по този начин, защото при закрепените лихвени проценти банката пресмята вероятните опасности от промени в икономическата конюнктура и ги калкулира в цената на лихвения %, тъй че да не претърпи загуба за целия интервал на заема. Затова и закрепените лихвени проценти постоянно са по-високи спрямо променливите към същия интервал от време. Предлагайки заеми с изменчив лихвен %, банката към този момент понася риск от това да получи по-малко заплащане от в началото плануваното и калкулираното. Рискът като определящ детайл на изменчивия лихвен % не се показва единствено в понасяне на всички загуби от едната страна за сметка на всички облаги, отиващи единствено при другата, а следва да се одобри и като опция едната страна да заплати повече или да получи по-малко спрямо плануваното все още на подписване на контракта. Поради тази причина в случаите, когато банката слага най-малък предел на лихвата или дефинира EURIBOR, само че не по-нисък от нула, е мъчно да се приказва за липса на баланс сред насрещните страни в разпределянето на риска.
Във всички случаи банката не може да бъде задължена да изплаща негативна рента, т.е. да приспада от главницата, защото това би противоречало на правната същина на контракта за заем. Макар в България такава обстановка да наподобява напълно хипотетична, защото маржовете при променливи лихвени проценти са задоволително високи, с цел да не доведат до негативен лихвен % при понижаване на показателя EURIBOR, то сходни случаи не са непознати в други страни в Европа. През 2015 година банки в Испания и Дания започнаха да изплащат лихви по заемите на някои свои длъжници, приспадайки от дължимата главница. В Австрия банки едностранно се пробваха да променят изменчивия лихвен %, изпращайки писма до своите кредитополучатели, с което ги уведомяват, че цената на EURIBOR ще се смята за нула, ако стане негативен. По този и по други сходни случаи австрийският висш съд напълно скоро се произнесе, определяйки сходно едностранно фиксиране на EURIBOR на нула като нарушаващо салдото и равнопоставеността на страните. Най-високопоставеният австрийски съд споделя и друго, още по-интересно и навеждащо размисъл мнение. Според него характерността на контракта за заем като възмезден не се нарушава от обстоятелството, че банката следва да изплаща рента на кредитополучателите си. Това е по този начин съгласно австрийския висш съд, защото банката начислява такси за асимилиране и други такси, които служат като нейно заплащане по контракта за заем. Ако сходно мнение стане необятно възприето в Европа и света, това освен би преобърнало визиите за правната характерност на банковия заем, а би сложило под въпрос и цялостното устройство на банковия бранш, чиято постоянна основа е точно кредитирането.
© Надежда Чипева Още по тематиката
Биоцидните артикули " под ударите " на Комисия за защита на конкуренцията
Кога търговците нарушават конкуренцията
3 сеп 2017
Карта и разбор на данните: Какво не знаят фирмите за себе си
Новият правилник на Европейски Съюз визира съвсем всички промишлености на ХХI век, само че всяка е наранена по друг метод
27 авг 2017
Предстоят фундаментални промени за изменение на Административнопроцесуален кодекс
Законопроектът към този момент провокира голям брой рецензии от професионални и публични организации
13 авг 2017
През 2015 година банки в Испания и Дания започнаха да изплащат лихви по заемите на някои свои длъжници, приспадайки от дължимата главница. Средното лихвено ниво, при което банките в еврозоната си разменят срочни депозити в евро – показателят EURIBOR, който банките предпочтително употребяват като съставен елемент за формиране на базовия лихвен % (БЛП) при даване на заеми в евро, от 2015 година е с негативни стойности. Въпреки безбройните полемики и отзиви какъв брой мощно това ще афектира банковия бранш в цяла Европа, в България пазарът на заеми като че ли мина безболезнено през това събитие. Липсата на явен законов или регулаторен отговор на въпроса коя от двете страни по контракта за заем следва да носи риска от негативния референтен лихвен % дава мощни и правдиви причини в отбрана както на кредиторите, по този начин и на кредитополучателите.
Променливият съставен елемент на БЛП, който доста постоянно е показателят EURIBOR, може да намали стойностите си и надлежно да понижи облагите на банките по време на интервала на контракта, само че също по този начин и да се усили в ущърб на кредитополучателя. При съществуването на сходни съмнения е рационално да се търсят способи за намаляване на риска, най-често посредством определянето на граници, в които лихвата може да варира. Доскоро в договорите за заем липсваше какъвто и да е механизъм, с който банките да смекчат риска от внезапно намаляване или внезапно повишение на цената на EURIBOR, като да вземем за пример посредством спогодба за най-малък или оптимален предел на лихвата. От момента, в който централните банки на страните от еврозоната разгласиха негативен EURIBOR, това обаче се промени. Банките започнаха да договарят променливи лихви, основани на EURIBOR, само че с значимата добавка " не по-нисък от нула ", или да плануват най-малък предел на лихвата (например 3.5%) без значение какви са стойностите на EURIBOR за съответния интервал. От правна позиция това не съставлява спънка, защото законът не планува най-малък или оптимален размер на възнаградителната рента по контракти за заеми. Поставя се обаче различен проблем, който мъчно би се разрешил както от правото, по този начин и от стопанската система, а точно - кой следва да носи риска от негативните лихвени проценти.
Позицията на кредитополучателите
В същността на променливите лихвени проценти по контракти за заем е съществуването на несъмнено количество риск и за двете страни по контракта. Разпределението на този риск следва да бъде уравновесено сред кредитора и кредитополучателя и не следва да се понесе напълно единствено от едната страна по контракта. Не следва ли уговорка в контракти с физически лица, предвиждаща най-малък предел на изменчивия лихвен %, да се смята за неравноправна по смисъла на член 146 от Закона за отбрана на потребителите, защото води до доста неравновесие сред правата и отговорностите на страните по контракта и не дава отговор на условието за почтеност? В днешно време сходни клаузи се възприемат по-скоро като естествени, в сравнение с като необикновени в договорите за заем. Съдебната процедура не е имала опция да се произнесе по съответния въпрос за слагане на най-малък предел на лихвен %. Върховен касационен съд се е произнесъл по подобен проблем (Решение №236 от 20.12.2016 година по т.д. №3082/2015. II т.о.) в поддръжка на аргумента за неравноправност. С това решение съдът е удостоверил, че уговорка в контракт за заем, предвиждаща опция за повишаване на цената на финансовата услуга при увеличение на лихвения %, без да се включва опцията за понижаване на същата при положение на намаляване на лихвения %, води до доста неравновесие сред правата на потребителя и тези на търговеца. Идентично е и заключението в други решения на Върховен касационен съд (напр. Решение №95 от 13.09.2016 година по т.д. №240/2015. II т.о.). Подобни причини обаче биха били в отбрана само на физически лица, без да засягат заеми, отпускани на корпоративни клиенти.
Позицията на кредиторите
Договорът за банков заем, легално дефиниран в член 430 от Търговския закон, се характеризира с детайла възмездност. Кредитополучателят следва да заплати възнаградителна рента на банката поради това, че банката му дава средства, които не му принадлежат. Подобна е житейската и правна логичност зад задължението на банката да заплати рента при паричен влог заради това, че влогодателят й дава личните си средства, от които банката може да се употребява. При подписване на контракт за банков заем страните се съгласяват на избрани условия, като най-всеобщо и естествено възприето е задължението на кредитополучателя да заплати възнаградителна рента на банката заемодател. Плащането на рента като значителен детайл от контракта за банков заем е в допълнение одобрено и в Закона за кредитните институции, който включва лихвения % в наложителното наличие на изискванията по банков заем. Законът и практиката не познават обвързване за банката да заплаща рента при разпределяне на заеми при настъпването на избрани условия.
Освен това при подписване на контракт с изменчив лихвен % кредитополучателят постоянно се води от желанието за по-евтин заем. Това е по този начин, защото при закрепените лихвени проценти банката пресмята вероятните опасности от промени в икономическата конюнктура и ги калкулира в цената на лихвения %, тъй че да не претърпи загуба за целия интервал на заема. Затова и закрепените лихвени проценти постоянно са по-високи спрямо променливите към същия интервал от време. Предлагайки заеми с изменчив лихвен %, банката към този момент понася риск от това да получи по-малко заплащане от в началото плануваното и калкулираното. Рискът като определящ детайл на изменчивия лихвен % не се показва единствено в понасяне на всички загуби от едната страна за сметка на всички облаги, отиващи единствено при другата, а следва да се одобри и като опция едната страна да заплати повече или да получи по-малко спрямо плануваното все още на подписване на контракта. Поради тази причина в случаите, когато банката слага най-малък предел на лихвата или дефинира EURIBOR, само че не по-нисък от нула, е мъчно да се приказва за липса на баланс сред насрещните страни в разпределянето на риска.
Във всички случаи банката не може да бъде задължена да изплаща негативна рента, т.е. да приспада от главницата, защото това би противоречало на правната същина на контракта за заем. Макар в България такава обстановка да наподобява напълно хипотетична, защото маржовете при променливи лихвени проценти са задоволително високи, с цел да не доведат до негативен лихвен % при понижаване на показателя EURIBOR, то сходни случаи не са непознати в други страни в Европа. През 2015 година банки в Испания и Дания започнаха да изплащат лихви по заемите на някои свои длъжници, приспадайки от дължимата главница. В Австрия банки едностранно се пробваха да променят изменчивия лихвен %, изпращайки писма до своите кредитополучатели, с което ги уведомяват, че цената на EURIBOR ще се смята за нула, ако стане негативен. По този и по други сходни случаи австрийският висш съд напълно скоро се произнесе, определяйки сходно едностранно фиксиране на EURIBOR на нула като нарушаващо салдото и равнопоставеността на страните. Най-високопоставеният австрийски съд споделя и друго, още по-интересно и навеждащо размисъл мнение. Според него характерността на контракта за заем като възмезден не се нарушава от обстоятелството, че банката следва да изплаща рента на кредитополучателите си. Това е по този начин съгласно австрийския висш съд, защото банката начислява такси за асимилиране и други такси, които служат като нейно заплащане по контракта за заем. Ако сходно мнение стане необятно възприето в Европа и света, това освен би преобърнало визиите за правната характерност на банковия заем, а би сложило под въпрос и цялостното устройство на банковия бранш, чиято постоянна основа е точно кредитирането.
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ