Пътеки между нормалните деца и децата със специални потребности
Различните деца са на всички места към нас, само че не престават да остават невидими. Аутизъм, синдром на Даун, деца с проблеми в опорно-двигателния уред, деца със разстройства в развиването, хиперактивни, с нарушено зрение, слух. Дори децата с дислексия и заекващите към момента мъчно се одобряват от обществото.
Всичко, което желаят те и най-малкото, което можем да им предложим ние, сякаш естествените, е пълноценно другарство. Да виждаме тях, а не заболяването, да виждаме индивида и сърцето, а не трудностите пред тях. Да се съобразяваме - нито да ги пренебрегваме, нито да драматизираме, със специфичните им потребности. Но да не забравяме, че те жадуват и за напълно елементарни неща, които нямат нищо общо с положението им – игра, усмивка, ария, прегръдка.
Ние възрастните можем да бъдем извънредно лицемерни. Признаваме разликите им и като че ли за пред публичните очи и уши, сме толерантни, напипваме трендовете тези деца да се интегрират в нашето общество и на пръв прочит го вършим. Приемаме ги сякаш. Защото знаем по какъв начин работи общественият принцип и преглъщаме от време на време порива за отбиване и игнориране. Но скрито не желаеме да имаме нищо общо. А от време на време сме същински чудовища. Махаме децата си от детската градина, в случай че има хиперактивно дете в групата. Не одобряваме в учебния хор незрящото дете.
“Социализацията, за която толкоз доста приказваме, би трябвало да става сред връстници, да се насърчават другарствата и взаимопомощта. Защото както едните се учат да бъдат признати, по този начин и другите се учат да привикват с особеното. ”
Децата не са приучени толкоз добре на обществени правила, не са научени да лицемерничат и да вършат взаимни отстъпки с държанието си. Те са такива, каквито са, и реагират непринудено. Както им диктува инстинктът. И при среща с друго дете той им споделя - " пази се от особеното и непознатото, тъй като това ще опази средата ти безвредна. Познато – безвредно, непознато – рисково. ". И въпреки децата да слушат инстинктите си, те би трябвало да схванат, че непознато може да бъде и безвредно. Ключовата дума е " непознато ".
Ако имаме добър контакт с детето си и попаднем на педагози с сходни разбирания, можем да разясним на детето, в какво се състои „ особеното ” у другарчето му. Дали нещо в главата му не е напълно като на другите, дали е имало случай или тежка болест - всичко в неговото схващане зависи от това по какъв начин ще поднесем информацията. Колко налично и на негов език ще прозвучи тя. Децата не схващат от медицински термини и комплицирани пояснение, само че имат вяра в приказки и въображението им работи на високи обороти. Винаги може да повярва в невероятното. Винаги ще поддържат положителното.
От дете до дете връзката е доста близка, нормално е с позитивен знак – те се сприятеляват за секунди, подаряват си дреболии, стремително се съюзяват против възрастните. Но когато детето против тях е друго, те се двоумят и не знаят по какъв начин да се приближат. И го оставят настрани, на назад във времето пред другите си другарчета, с които е по-лесно. Точно това не трябва да се случва. И педагогът, родителят играя тази роля – да е медиатор, да изясни и да помогне децата да намерят метод да се свържат. Толкова, доколкото може да се въздейства на възникването на другарство. Има случаи обаче, в които " естествените " деца незабавно се сприятеляват с другите от тях и непринудено стартират да се грижат за тях, да ги пазят и покровителстват пред престижите.
“Когато на нас ни е мъчно с другите, да вземем образец от останалите деца. Да поощрим положителното отношение и да го легализираме като код на другарство сред всички нас. ”
Децата са прелестен преподавател в това отношение. Дори и да имаме фатализъм, успеем ли макар него да убедим детето си да одобри особеното от него, сами ще се убедим, че това е допустимо, и ще променим и отношението си. Ползите за самото дете – приемливост, подготвеност да се отзове на помощ, усърдие да разбере преди да отблъсне, ще го създадат по-добър възрастен. Ще направи и нас по-добри възрастни. Ще направи и нашето общество по-добро и благосклонно към другите деца и освен.
Всичко, което желаят те и най-малкото, което можем да им предложим ние, сякаш естествените, е пълноценно другарство. Да виждаме тях, а не заболяването, да виждаме индивида и сърцето, а не трудностите пред тях. Да се съобразяваме - нито да ги пренебрегваме, нито да драматизираме, със специфичните им потребности. Но да не забравяме, че те жадуват и за напълно елементарни неща, които нямат нищо общо с положението им – игра, усмивка, ария, прегръдка.
Ние възрастните можем да бъдем извънредно лицемерни. Признаваме разликите им и като че ли за пред публичните очи и уши, сме толерантни, напипваме трендовете тези деца да се интегрират в нашето общество и на пръв прочит го вършим. Приемаме ги сякаш. Защото знаем по какъв начин работи общественият принцип и преглъщаме от време на време порива за отбиване и игнориране. Но скрито не желаеме да имаме нищо общо. А от време на време сме същински чудовища. Махаме децата си от детската градина, в случай че има хиперактивно дете в групата. Не одобряваме в учебния хор незрящото дете.
“Социализацията, за която толкоз доста приказваме, би трябвало да става сред връстници, да се насърчават другарствата и взаимопомощта. Защото както едните се учат да бъдат признати, по този начин и другите се учат да привикват с особеното. ”
Децата не са приучени толкоз добре на обществени правила, не са научени да лицемерничат и да вършат взаимни отстъпки с държанието си. Те са такива, каквито са, и реагират непринудено. Както им диктува инстинктът. И при среща с друго дете той им споделя - " пази се от особеното и непознатото, тъй като това ще опази средата ти безвредна. Познато – безвредно, непознато – рисково. ". И въпреки децата да слушат инстинктите си, те би трябвало да схванат, че непознато може да бъде и безвредно. Ключовата дума е " непознато ".
Ако имаме добър контакт с детето си и попаднем на педагози с сходни разбирания, можем да разясним на детето, в какво се състои „ особеното ” у другарчето му. Дали нещо в главата му не е напълно като на другите, дали е имало случай или тежка болест - всичко в неговото схващане зависи от това по какъв начин ще поднесем информацията. Колко налично и на негов език ще прозвучи тя. Децата не схващат от медицински термини и комплицирани пояснение, само че имат вяра в приказки и въображението им работи на високи обороти. Винаги може да повярва в невероятното. Винаги ще поддържат положителното.
От дете до дете връзката е доста близка, нормално е с позитивен знак – те се сприятеляват за секунди, подаряват си дреболии, стремително се съюзяват против възрастните. Но когато детето против тях е друго, те се двоумят и не знаят по какъв начин да се приближат. И го оставят настрани, на назад във времето пред другите си другарчета, с които е по-лесно. Точно това не трябва да се случва. И педагогът, родителят играя тази роля – да е медиатор, да изясни и да помогне децата да намерят метод да се свържат. Толкова, доколкото може да се въздейства на възникването на другарство. Има случаи обаче, в които " естествените " деца незабавно се сприятеляват с другите от тях и непринудено стартират да се грижат за тях, да ги пазят и покровителстват пред престижите.
“Когато на нас ни е мъчно с другите, да вземем образец от останалите деца. Да поощрим положителното отношение и да го легализираме като код на другарство сред всички нас. ”
Децата са прелестен преподавател в това отношение. Дори и да имаме фатализъм, успеем ли макар него да убедим детето си да одобри особеното от него, сами ще се убедим, че това е допустимо, и ще променим и отношението си. Ползите за самото дете – приемливост, подготвеност да се отзове на помощ, усърдие да разбере преди да отблъсне, ще го създадат по-добър възрастен. Ще направи и нас по-добри възрастни. Ще направи и нашето общество по-добро и благосклонно към другите деца и освен.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ