Проф. Ивайло Дичев пред Марица: Яйцата и козунаците изядох...
Разглезихме се и заживяхме с възприятието, че в никакъв случай към този момент няма да има беди
Светът еволюира към повече хуманизъм, новата жертва се споделя взаимност
Нашата модерна просвета залага на новото раждане, не на възкресението и отвъдния живот
- Защо Възкресение Христово е най-таченият християнски празник?
- Нека незабавно ви кажа, че не съм набожен, ще ви давам отговор като човек, който почита религията, само че вижда значимостта й по-скоро в предишното.
Великден е бил главният християнски празник, през днешния ден последователно го измества Коледа. Защо ли? Защото в актуалния свят опитваме да скрием гибелта, вършим се, че я няма. Преди хиляда години всеки човек е бил очевидец на десетки смърти в дома си - най-малко една трета от децата са умирали преди 3-тата година, не са ги кръщавали, с цел да са сигурни че ще оживеят. Днес гибелта е срамна загадка - околните ни умират в болница, надалеч от нас, тъгите на мъката се икономисват с упойки, болката, загубата са изгубили културен смисъл.
Постепенно огромният празник става Коледа, за която в ранното християнство даже не са имали дата
Тя отлично пасва на буржоазния човек, който мисли за живота, раждането, не за ядреното семейство, не за рода, не за общността. И, несъмнено, Коледа почва да се чества с дарове, все по-пищна консумация, а в центъра <210> застава напълно нехристиянският Дядо в алените облекла. Великден като е ли почва да избледнява. Защото нашата модерна просвета залага на новото раждане, не на възкресението и отвъдния живот. Преди време Галъп откри, че 58% от българите имат вяра в Бог, само че единствено 29% - че има живот след гибелта, 23% в пъкъла, 25% - в парадайса. Значи половината имат вяра в някаква мощ, само че не и че след гибелта има друго. При такива настройки Великден се трансформира в една традиция без бездънен смисъл, в боядисване на яйца, печене на козунаци.
- Успява ли чудото на Възкресението да запълни духовната празнота в живота ни, да ни върне вярата в положителното и справедливостта?
- Митът за Иисус оказва помощ на човек на прескочи през онази пропаст, която зейва пред нас в моменти на подозрение. Правя нещо, мъча се - и какво, ами в случай че се проваля, в случай че всичко е на вятъра? Историята внушава вярата, че някак ще прескоча, ще продължа нататък. Много култури имат сходни фигури - умиращи и възкръсващи богове като Озирис, умираща природа, която се възражда чудодейно към живот като в историята на Деметра и Персефона. Иисус работи изключително мощно, тъй като не е провидение, а елементарен човек, с който всеки от нас може да се разпознава.
- Умеем ли ние, българите, да честваме пълноценно? Не сме ли прекомерно податливи на повърхностни, трапезни наслади?
- Тук не е зародила сериозна теологическа мисъл, пък и Църквата ни от време на време е много странна - спомнете си по какъв начин егоистично реагира на бежанците, сравнете това с християнското отношение на католици и протестанти. Може би се дължи на вековете общуване с исляма, може би на комунистическия атеизъм,
може просто да нямаме податливост към нереални умишления.
Но да, цялата работа се върти към трапезата. Да прибавя и националната еднаквост, която християнските неща трябвало да укрепват. Да, но християнство и шовинизъм нямат нищо общо, дори са противоположни, в случай че следваме учението на евреина Иисус. Да не приказваме за туристическите използва на християнството през днешния ден.
- Саможертвата ли е най-важният урок на Спасителя? Доколко това е настояща тематика през днешния ден?
- Много сложен въпрос. Живеем в общество на все по-краен нарцисизъм - на богатите, на националистите, на консуматорите. От друга страна - погледнете лекарите, доброволците, които изпитаха имунизацията върху себе си, интернационалната помощ, от която и ние се възползваме в Европейския съюз (макар че по времето на упоменатата бежанска рецесия егоистично отказвахме да помагаме). Светът еволюира към повече хуманизъм, новата жертва се споделя взаимност. Промяната е невидима, само че пък световна. Просто към този момент не приказваме за обособени хора, светци, мъченици, а за цялото ни общество.
- Можем ли да считаме коронавирус пандемията за наказване за нашата меркантилност, тъпчене на правила и полезности? Защо толкоз мъчно се оправяме с това тестване?
- Не, не считам, че някакъв чичо с бяла брада от облаците ни праща санкции. Но това, което става, е предизвестие - на следващия ден ще ни удари земетресение, в други ден метеорит, климатичните промени чукат на вратата. Разглезихме се и заживяхме с възприятието, че в никакъв случай към този момент няма да има беди - като безсмъртни. Ами не, чакат ни доста тествания и в случай че желаеме да възкръсваме още веднъж и още веднъж като цивилизация, би трябвало да жертваме по нещо за общото бъдеще.
- На самобитен вододел ли е България? Има ли късмет да възкръсне по-силна, или ще затъне в блатото на дребнопартийни пристрастености и кавги? Ще им стигнат ли мъдрост и отговорност на новите ни политици да загърбят егото си в името на България?
- Имам възприятието, че сме се върнали в края на Второто българско царство - освен всеки феодал се бори с всички в близост, само че и всеки се е затворил в своята платформа, единият в страницата си на Facebook, другият в джипката, третият в частната си телевизия. Ако не свършат работата, за която сме ги пратили в Народното събрание - а точно да разчистят страната, да трансформират изборната и правосъдната система, да реформират институциите - багра се ще настане гърмеж, по-тежък от този през предходната година.
Ивайло Стефанов Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, преподава във Франция, Съединени американски щати. Син е на писателя Стефан Дичев. Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро. Работи в областта на естетиката, обществените науки с фокус върху градската антропология, балканските идентичности, миграцията. Редактор е на онлайн изданието за културни проучвания „ СеминарБГ “. Ивайло Дичев е публицист и деен есеист, разгласява в български и европейски издания. Автор на книги с разкази и разказ. Носител е на премиите за есеистика „ Паница “ (1999), „ Черноризец Храбър “ (2002) и „ Димитър Пешев “ (2005).
Светът еволюира към повече хуманизъм, новата жертва се споделя взаимност
Нашата модерна просвета залага на новото раждане, не на възкресението и отвъдния живот
- Защо Възкресение Христово е най-таченият християнски празник?
- Нека незабавно ви кажа, че не съм набожен, ще ви давам отговор като човек, който почита религията, само че вижда значимостта й по-скоро в предишното.
Великден е бил главният християнски празник, през днешния ден последователно го измества Коледа. Защо ли? Защото в актуалния свят опитваме да скрием гибелта, вършим се, че я няма. Преди хиляда години всеки човек е бил очевидец на десетки смърти в дома си - най-малко една трета от децата са умирали преди 3-тата година, не са ги кръщавали, с цел да са сигурни че ще оживеят. Днес гибелта е срамна загадка - околните ни умират в болница, надалеч от нас, тъгите на мъката се икономисват с упойки, болката, загубата са изгубили културен смисъл.
Постепенно огромният празник става Коледа, за която в ранното християнство даже не са имали дата
Тя отлично пасва на буржоазния човек, който мисли за живота, раждането, не за ядреното семейство, не за рода, не за общността. И, несъмнено, Коледа почва да се чества с дарове, все по-пищна консумация, а в центъра <210> застава напълно нехристиянският Дядо в алените облекла. Великден като е ли почва да избледнява. Защото нашата модерна просвета залага на новото раждане, не на възкресението и отвъдния живот. Преди време Галъп откри, че 58% от българите имат вяра в Бог, само че единствено 29% - че има живот след гибелта, 23% в пъкъла, 25% - в парадайса. Значи половината имат вяра в някаква мощ, само че не и че след гибелта има друго. При такива настройки Великден се трансформира в една традиция без бездънен смисъл, в боядисване на яйца, печене на козунаци.
- Успява ли чудото на Възкресението да запълни духовната празнота в живота ни, да ни върне вярата в положителното и справедливостта?
- Митът за Иисус оказва помощ на човек на прескочи през онази пропаст, която зейва пред нас в моменти на подозрение. Правя нещо, мъча се - и какво, ами в случай че се проваля, в случай че всичко е на вятъра? Историята внушава вярата, че някак ще прескоча, ще продължа нататък. Много култури имат сходни фигури - умиращи и възкръсващи богове като Озирис, умираща природа, която се възражда чудодейно към живот като в историята на Деметра и Персефона. Иисус работи изключително мощно, тъй като не е провидение, а елементарен човек, с който всеки от нас може да се разпознава.
- Умеем ли ние, българите, да честваме пълноценно? Не сме ли прекомерно податливи на повърхностни, трапезни наслади?
- Тук не е зародила сериозна теологическа мисъл, пък и Църквата ни от време на време е много странна - спомнете си по какъв начин егоистично реагира на бежанците, сравнете това с християнското отношение на католици и протестанти. Може би се дължи на вековете общуване с исляма, може би на комунистическия атеизъм,
може просто да нямаме податливост към нереални умишления.
Но да, цялата работа се върти към трапезата. Да прибавя и националната еднаквост, която християнските неща трябвало да укрепват. Да, но християнство и шовинизъм нямат нищо общо, дори са противоположни, в случай че следваме учението на евреина Иисус. Да не приказваме за туристическите използва на християнството през днешния ден.
- Саможертвата ли е най-важният урок на Спасителя? Доколко това е настояща тематика през днешния ден?
- Много сложен въпрос. Живеем в общество на все по-краен нарцисизъм - на богатите, на националистите, на консуматорите. От друга страна - погледнете лекарите, доброволците, които изпитаха имунизацията върху себе си, интернационалната помощ, от която и ние се възползваме в Европейския съюз (макар че по времето на упоменатата бежанска рецесия егоистично отказвахме да помагаме). Светът еволюира към повече хуманизъм, новата жертва се споделя взаимност. Промяната е невидима, само че пък световна. Просто към този момент не приказваме за обособени хора, светци, мъченици, а за цялото ни общество.
- Можем ли да считаме коронавирус пандемията за наказване за нашата меркантилност, тъпчене на правила и полезности? Защо толкоз мъчно се оправяме с това тестване?
- Не, не считам, че някакъв чичо с бяла брада от облаците ни праща санкции. Но това, което става, е предизвестие - на следващия ден ще ни удари земетресение, в други ден метеорит, климатичните промени чукат на вратата. Разглезихме се и заживяхме с възприятието, че в никакъв случай към този момент няма да има беди - като безсмъртни. Ами не, чакат ни доста тествания и в случай че желаеме да възкръсваме още веднъж и още веднъж като цивилизация, би трябвало да жертваме по нещо за общото бъдеще.
- На самобитен вододел ли е България? Има ли късмет да възкръсне по-силна, или ще затъне в блатото на дребнопартийни пристрастености и кавги? Ще им стигнат ли мъдрост и отговорност на новите ни политици да загърбят егото си в името на България?
- Имам възприятието, че сме се върнали в края на Второто българско царство - освен всеки феодал се бори с всички в близост, само че и всеки се е затворил в своята платформа, единият в страницата си на Facebook, другият в джипката, третият в частната си телевизия. Ако не свършат работата, за която сме ги пратили в Народното събрание - а точно да разчистят страната, да трансформират изборната и правосъдната система, да реформират институциите - багра се ще настане гърмеж, по-тежък от този през предходната година.
Ивайло Стефанов Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “, преподава във Франция, Съединени американски щати. Син е на писателя Стефан Дичев. Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро. Работи в областта на естетиката, обществените науки с фокус върху градската антропология, балканските идентичности, миграцията. Редактор е на онлайн изданието за културни проучвания „ СеминарБГ “. Ивайло Дичев е публицист и деен есеист, разгласява в български и европейски издания. Автор на книги с разкази и разказ. Носител е на премиите за есеистика „ Паница “ (1999), „ Черноризец Храбър “ (2002) и „ Димитър Пешев “ (2005).
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ