Отвъд границите: Расина Павлова: Не искам да правя компромиси с мечтата си
Расина е съвсем на 26. Завършва 1-во СОУ в София с испански, британски, история и география. След това отпътува за Англия, където взема бакалавърска степен по трагично изкуство и снимка в " University of Sunderland “. След което отпътува за Лос Анджелис, с цел да учи актьорско майсторство в „ Академията по актьорско майсторство и спектакъл Стела Адлер “ (The Stella Adler Academy of Acting).
Помня доста ясно кацането на самолета. Гледах от горната страна какъв брой е равно и подредено всичко. Колко шир има и бях очарована, смаяна и разчувствана. Да не приказваме за палмите и океана… И след това, когато стигнах до града и видях алеята на славата, и знака на Холивуд, който е на хълма… се почувствах доста огромна късметлийка, по тази причина че имам шанса да ходя след фантазията си там, където всичко е почнало и където има толкоз доста история за киното. Настаних се в един дребен хотел до „ Холивуд бул. “. Имах няколко дни преди да ми стартират лекциите и желаех да се огледам, да видя къде съм и да дойда на себе си от замайването от часовата разлика, а и от огромната наслада, че съм в Холивуд. След това с моята съквартирантка си намерихме дребен апартамент. 
Започваме тази история като филм, тъй като в нея пътешестваме в света на киното, театъра, страстите, визиите... Градим я от разумно свързани фрагменти, които ни водят към фантазията на Расина да се занимава с театрално и кино изкуство. Действието се разпростира гладко и динамично, с цел да ни върне години обратно, ето по какъв начин:
Бях доста дребна, когато започнах да се занимавам с пеене, свирех на китара, изкарах курсове по снимка. Някак изкуствата постоянно са ме теглели към себе си и постоянно съм знаела, че изкуството е моето нещо… Затова и с мама избрахме университета в Съндърланд, тъй като оферираше опция да завърша две специалности едновременно. С мама си говорехме какъв брой би било забавно да опитвам по едно и също време една компетентност, която е зад камерата, и една, която е пред нея, и да ги уча редом. А и те двете се допълват.
Да, само че в това време ми се коства, че провокациите от двете страни на камерата са разнообразни .
Така е. Артистичността зад камерата е една, тъй като когато снимаш, би трябвало да извадиш от някого най-хубавото, а когато си пред камерата, би трябвало да изкараш най-хубавото от себе си, до момента в който хора седят и те гледат и чакат ти да направиш нещо. Но зад камерата е доста забавно, аз имам опит в портретната снимка и помня какъв брой значимо беше да съумея да накарам хората да се провиснал, да се успокоят, да ги предразположа да покажат разнообразни свои лица. Защото човешките лица са широко нещо.
Портретите, Сенките и Юнг
Какво търсиш в лицата на хората, когато ги снимаш?
Търся откраднатия миг, в който те не застават в поза или роля и не чакат, че ще ги фотографирам. Защото ние непрекъснато позираме и се опитваме да изглеждаме по някакъв метод, който ни харесва. Докато на мен постоянно ми е бил забавен оня къс момент преди позата, преди индивидът, който фотографирам да се настройки за позата. Той е доста откровен и персонален миг.
Интересно, когато си се занимавала с това, ти си била доста млада, по време на бакалавърската ти степен. Защо концепцията за искреността в човешките взаимоотношения те е вълнувала в толкоз нежна възраст, в която нормално хората са на крилете на вярата и не се вслушват във взаимоотношенията дотам?
Расина не отговори незабавно. Въпреки че беше на над 10 000 км разстояние от мен, чувах дишането ѝ в слушалката, като че ли беше до мен и можех да усетя по какъв начин мислите ѝ преодоляваха дистанцията в някакъв спринт, а тя ги укротяваше. Отговорът ѝ пристигна спокоен и убеден.
Още от дребна постоянно съм се интересувала от хората. Те и взаимоотношенията сред тях са най-важното в живота ми. И като че ли постоянно съм изучавала хората техните изражения – дръпнати, неискрени или пък назад – отворени, откровени… Лицата са толкоз безапелационни, когато се трансформират в другите си положения. Има неща, които не могат да се скрият в едно лице. Това следих и следя към момента, когато поддържам връзка с някого.
Как наподобяват лицата на откровения миг, хванати в фотография? Какви са те?
Зависи от индивида, само че най-ценното е, че не са съвършени, а са с непринудени усмивки и коси, леко примигнали… мънички неща, които дават различен живот на лицето. Например доста се удивлявам, когато виждам с какъв брой доста грим вървят актуалните девойки, а аз избирам дамата да е с най-малък грим, с цел да я виждам нея самата. Но в това време е значимо да схванеш, да усетиш до какъв брой индивидът, който снимаш, се усеща удобно самичък със себе си и да не прекрачваш тези негови граници като го поставяш в положения, които няма да му харесат. Все отново аз се пробвам в крайния артикул да развеселявам хората.
Има ли миг от времето на портретната снимка, който е оставил мощен спомен у теб.
Да! Това е дисертацията ми, когато завършвах бакалавърската си степен. Тогава работих по тематиката за сянката на Карл Густав Юнг. Търсих и сътворих разнообразни изображения, през които мога да показва методите, по които той е описвал сянката в книгите си. Което отново е един тип демонстрация на това какво крием и какво демонстрираме от себе си на обществото и какви сме ние вътре в себе си.
Как наподобява една такава снимка? Опиши ми я, апелирам.
Това не са блестящо изразени фигури, а са в развой на придвижване. Това са доста откраднати моменти. Бях пуснала музика в студиото и помолих моделите ми да танцуват на нея, кой както желае и я усеща. И те бяха със затворени очи, слушаха музиката и се движеха. Само страсти, без да мислят или да се пробват да вкарат някаква хореография. Снимките са на мрачен декор и единственото, което се вижда в някаква светла гама, са лицето и ръцете.
След късото отклоняване до Съндерланд, историята ни се завръща в наши дни, там където бързо изяснява своето начало. Помните ли го? Започнахме описа си за Расина Павлова по този начин:
Настаних се в един дребен хотел до „ Холивуд бул. “. Имах няколко дни преди да ми стартират лекциите и желаех да се огледам, да видя къде съм и да дойда на себе си от замайването от часовата разлика, а и от огромната наслада, че съм в Холивуд. След това с моята съквартирантка си намерихме дребен апартамент.
Холивуд, Академията и Сърцето
Защо реши да заминеш за Холивуд?
Винаги съм знаела, че в случай че ще се мятам в актьорската специалност, би трябвало да го направя там, където е сърцето на киното. Не желаех да върша компромис с фантазията си, по тази причина потеглих към Лос Анджелис.
Какво носеше в куфара, помниш ли?
Само неща, от които щях да нуждая се. Но в случай че ме питаш дали постоянно нося нещо в куфара си, което знам е чест въпрос в рубриката ви, хммм, не, нямам нещо, което наложително поставям в куфара си. Но пък постоянно си вземам по нещо от България, когато се прибирам. Например последния път ходихме до Родопите си взех от там една дребна шишарчица. Но за оня първи път, когато стъпих в Лос Анджелис носех единствено най-необходимото... Е, носех и благополучие, и вяра...
Какво е да учиш актьорско майсторство в Холивуд?
Расина се усмихва. От нея блика толкоз сила и благополучие, като че ли няма по-естествено от това да ми отговори:
Най-прекрасното и вълнуващо нещо, което се е случвало в живота ми до този миг. Учим всевъзможни модули, свързани с актьорското майсторство. Първо се фокусирахме върху техниката, която Стела Адлер е основала. А тя е основана напълно върху това по какъв начин един артист може да употребява въображението.
Освен това изучавахме по какъв начин да овладеем гласа си и да работим с него, по какъв начин да завладеем с него един спектакъл. Същото важи и за модулите с тялото – по какъв начин да накараме тялото да не показва нас и нашите характерни придвижвания, а да напасне придвижванията към облика, който играем. Цели огромни модули бяха отдадени на това по какъв начин да работим пред камера, по какъв начин да се държим, когато отидем на прослушване.
Изучавахме класици като Шекспир, Чехов, учехме и доста театрална история, история на гръцкия спектакъл. В самата академия се правеха непрекъснато представления, в които играехме. Играла съм Лейди Макдъф в " Макбет ", имах функции и в още няколко пиеси: “Middletown “, " The Crucible ", " Jerusalem ".
Но желая да ти опиша за финалното зрелище, с което випускът ни приключи. То беше една британска комедия от хиляда и седемстотната година, която се споделя " The London Cuckolds " на Edward Ravenscroft. Това беше грандиозно зрелище и доста красиво, доста цветно, тъй като бяхме с тези огромните рокли, с перуките и порцелановите лица, присъщи за времето.
Каква беше твоята роля?
Аз бях в една от основните функции. В пиесата става дума за трима мъже, на които дамите им изневеряват или се пробват да им изневерят. И тримата мъже спорят между тях коя жена е най-вярна. Единият споделя – глупавата жена е най-вярна, тъй като тя не схваща по кое време флиртуват с нея. Другият твърди, че неговата жена е най-вярна, тъй като е най-умна и знае по какъв начин да надхитри тези, които флиртуват с нея. Третият им споделя, че нищо не схващат, тъй като неговата, защото е религиозна, е най-вярна. И цялата пиеса върти към това по какъв начин ние трите дами надхитряваме мъжете си. Аз играх умната жена. Пиесата стартира с мен, по какъв начин излизам на сцената и изяснявам на публиката: " Вижте в този момент ние какво сме им замислили на тях. Те, мъжете ни си мислят, че тъй като сме женени, ще си седим спокойно и добродушно, но – не ".
Смеем се с Расина и не мога да се въздържа да ѝ кажа, че сюжетът по някакъв метод ми припомня на „ Опасни връзки “ и страхотната роля на Глен Клоуз там.
Расина дава отговор незабавно:
Ама да, до момента в който се готвехме за пиесата, това беше един от филмите, които гледахме и обсъждахме като някакъв образец за създаване на женски облици в такива сюжети, които са характерни хем поради интервала, хем поради метода, по който хората са общували тогава. Но представлението беше значимо освен тъй като с него се дипломирахме, а и тъй като на него пристигнаха мениджъри и даже след края му имах среща с един от тях, който ми предложи работа. Но преди тази крайна пиеса, програмата ни беше толкоз интензивна, че не позволяваше да върша нищо в страни. По през целия ден бях в Академията и учиш, учиш, учиш… играеш, играеш, играеш… Но се явявах на кастинги за къси филми, които моите сътрудници правеха при дипломирането си.
Ти си взела участие и в няколко кино лентата, разкажи ми за тях.
В България съм снимала два кино лентата: „ Смъртоносна конкуренция " ( " Death Race " ), реж. Don Michael Paul. Филмът е американска продукция, само че е сниман в България и „ Мъже " (реж. Георги Костов). А в Съединени американски щати съм се снимала в " The London Cuckolds " на Edward Ravenscroft и напълно неотдавна в " Tu es partout ", заглавието на кино лентата е и заглавието на една ария на Едит Пиаф. Беше доста прекрасен сюжет и доста хубаво преживяване.
А също така?
През 2017 година написах къс сюжет, който предложих на фестивала Action on Film, който се организира в Лас Вегас. Беше номиниран за най-хубав трагичен сюжет.
А сега съм асистент-режисьор и театрален управител на продукция на пиесата “Пера ” на Дъг Райт, което ми дава нов взор върху това какво е належащо, с цел да бъде сполучлива една продукция и актьорското майсторство единствено по себе си. За мен част от ученето и развиването в майсторството идва от гледането по какъв начин други артисти работят, тъй като по този метод съумявам да схвана и проучвам кое се получава, кое не, кое е забавно да се гледа, какво е належащо, с цел да се стигне до финалния резултат на представлението и по този начин нататък.
Участвала си и в кастинги отвън академията. Това ние тук сме го виждали единствено по филмите. Какво е чувството да отидеш на кастинг в Холивуд?
В началото доста се притеснявах, то и в този момент се тормозя, няма по какъв начин да е другояче, само че към този момент имам малко по-голяма убеденост в себе си. Знам, че съм се подготвила оптимално добре за даденото прослушване и оттова нататък всичко е в ръцете на продуцентите. Интересно е, когато отидеш на кастинг за съответна роля от време на време като че ли виждаш доста свои облици, като двойници, тъй като те търсят съответно лице, съответна визия, лъчение и се събираме един вид девойки, по този начин да го назовем.
Как протича кастингът за една роля?
Обикновено няколко дни преди кастинга ти изпращат една-две страници от сюжета. Ти имаш време да го анализираш, да мислиш над текста, да си представиш героя, да проучиш историческото време, с цел да подбереш облеклата и прическата, с които ще отидеш на кастинга. Също по този начин е нужно и време да репетираш ролята. Когато влезеш, нормално има човек, който седи до камерата и чете – подава ти репликите. Хубаво е и да попиташ какъв брой непосредствен проект имаш, в който можеш да играеш, дали журито избира да седиш или да си прав и такива неща. След това, когато стартира, поглеждаш камерата, казваш си името и ролята, за която аплайваш, стартира да играеш.
Как преодоляваш напрежението?
Расина стартира да се смее и през смеха ѝ чувам…
Дълбоко дишане… вдишвам дълбоко… И си дублирам, че съм направила всичко, което е зависело от мен, че съм се подготвила оптимално добре. Но няма по какъв начин да не си обезпокоен. Не съм сигурна, само че даже и огромните имена евентуално също се тормозят. Но хубавото е, че постоянно съм попадала на доста отзивчиви хора, които ме одобряваха доста топло.
Какви функции предпочиташ да играеш – позитивни или негативни?
Отрицателните сигурно са ми по-интересни, а даже и по-забавни.
Забавни?
Да. Защото е доста мъчно да накараш публиката да не те хареса. Тоест по този начин да изиграеш ролята, че публиката да ти повярва и откровено да те намрази, да си каже – не го одобрявам този воин, тъй като той е неприятен. А и от актьорска позиция е предизвикателно, комплицирано, само че и занимателно да развиеш героя си по този метод. Защото, с цел да можеш да го изиграеш, би трябвало да намериш нещо в този воин, което ти персонално харесваш в него, да се опиташ да схванеш за какво е неприятен, за какво постъпва по тъкмо този непоносим за всички метод. И от самото начало знаеш, че той е толкоз друг от теб и от метода, по който постъпваш ти.
А с цел да изиграеш който и да е воин в действителност добре, би трябвало да намериш някаква връзка сред двата характера – твоя и на героя ти. Защото всеки воин, който е основан, има някаква истина и някакви правила, за които се бори. Въпросът е като аз като артист да съумея да намеря тези правила и тази истина и да ги показва по подобен метод, че публиката да разбере героя през моята игра. Аз де факто би трябвало да свържа публиката с героя през играта си. Мисля си, че облиците на неприятните герои са написани най-много тъй като би трябвало да покажат неща, които обществото ги е боязън да каже на глас. И всички тези неприятни неща са визуализирани през тези неприятни герои. И по тази причина, положителните герои съвсем постоянно се възприемат елементарно от публиката, само че с неприятните не е по този начин. И да, процесът по построяването на подобен воин в действителност е доста забавна работа. Освен това е нещо, за което един артист би трябвало да се бори да реализира.
Как започваш да мислиш, с цел да се поставиш на мястото на един воин, да „ влезеш “ в него?
Първо сядам и прочитам сюжета като аудитория – какво се случва, къде са повратните моменти, по какъв начин се трансформира действието… След това се концентрирам върху моя воин и чета какво другите герои споделят и мислят за него. Също по този начин чета какво е предишното на героя ми, диря в него неща, които се проектират в постъпките му. Искам оптимално да опозная индивида, който е основан на хартия със света му, разбиранията му, диря в сюжета всяка сламка, улика или диря към героя, едвам са дребни. После чета деликатно всяка имитация на героя си и мисля върху нея – за какво я споделя, какво произтича от казаното и каква е финалната цел.
Въобще преди да стартират фотосите огромна част от работата е разбор. След разбора идва „ физическата “ част, т.е. по какъв начин този воин се движи, по какъв начин става, по какъв начин сяда, по какъв начин пие кафе сутринта и всевъзможни такива дребни неща, на които не обръщаме внимание, тъй като са нещо естествено, само че в действителност те също построяват визията за характера на героя. Ето да вземем за пример тази пиеса, за която ти разказвах, там героите в придвижването си бяха изправени, с грациозни ръце, напълно разграничи от да вземем за пример метода, по който би се движил младеж от 2018 година Понякога и импровизацията е доста значима, тъй като те откъсва от написаното и оказва помощ да доразвиеш героя си.
Всички приказват за великите режисьори. И, несъмнено, тяхната роля е в действителност безспорна, с цел да е прекрасен един филм, само че като че ли малко се обръща внимание на великите операторите. В техните ръце обаче, стои огромна част от фрагмента. Ти си била зад камера, по тази причина те запитвам и за тях. Каква е ролята на оператора?
Винаги ми е било забавно, когато съм на фотоси да чувам по какъв начин мисли операторът и какво вижда. Защото той е индивидът на най-миниатюрните елементи. Преди няколко седмици (януари 2019-а - б.а.) снимахме " Tu es partout " и една от сцените беше на пода на една кухня. Снимаме ние и в един миг операторът споделя: " Не, не ми харесва, желая да осветим оня ъгъл ". Аз персонално не видях разлика сред двата фрагмента, само че той я видя и настоя да снимаме, до момента в който не му харесат и най-малките елементи от осветлението и ъгъла на фрагмента. И това са доста значими и прецизни процеси.
Страстта, Мечтите и Душата
Когато мисля за изкуството на киното и театъра, все се чудила по какъв начин актьорите съумяват да запазят свежестта, хъса, драматургията, когато се постанова да изиграят по няколко дубъла?
Уморително е, само че тук идва на помощ пристрастеността, която аз примерно нося в себе си. Страстта и посветеността да изиграя нещо в действителност добре. Аз съм по този начин устроена – не одобрявам нищо по-малко от най-хубавото.
А, от кое място идва тази пристрастеност?
Любопитство. И то любознание към хората. Страстта да играя е в действителност пристрастеността и интереса ми към хората. Така разбирам държанието и взаимоотношенията сред хората по-добре.
Расина мисли известно време и продължава:
Много постоянно ме питат за какво съм избрала актьорското майсторство. Избрах го, таман тъй като желая да вникна в другите видове хора, през актьорството да изживея разнообразни благоприятни условия на житейски обстановки и проумея какво кара хората да бъдат такива в тях. Тази специалност развива доста огромна емпатия.
Емпатията не носи ли болежка от време на време?
Да, само че в това време съм признателна, че мога да изпитам такива усеща, тъй като това ме държи покрай живота и всичко в него.
Ти живееш в Холивуд. Има ли у теб прелъщение за среща с огромните артисти?
Ами, по-скоро няма. Има удивление, когато ги видя, тъй като знам какво са постигнали и с какъв брой труд е станало това. Аз в действителност пребивавам много покрай Холивуд Булевард и много постоянно затварят улицата, подвигат шатрите и се организират министър председатели. Тогава можеш да видиш огромните звезди, само че аз постоянно се старя да вардя персоналното им пространство. Наскоро Тарантино снимаше част от кино лентата си тук и аз седях до загражденията, гледах крановете с камерите и атмосферата ме погълна изцяло…
Е, не си ли намерения, че искаш той да се обърне и да каже, а ето го момичето, което диря?
Разбира се, че си го помислих, но… нещата не стават по този начин. Все отново това не е филм, а действителният живот...
За какво мечтаеш?
От другата страна на телефонната линия последва дълга въздишка, след това гласът на Расина пристигна жизнен и усмихнат:
Мечтая за още развиване, пътешествия и преживявания. Защото животът ми в този момент стартира в тази среда, тук и нямам самообладание да видя какво ми е приготвила ориста.
А аз си помислих, че ще ми кажеш, че мечтаеш за огромната роля, която ще те изстреля нагоре.
Смеем се и двете, след това смехът ѝ ненадейно стопира и още веднъж до мен долита оня мек, само че въпреки всичко безапелационен и съдбоносен глас:
Е, несъмнено и за това бленувам, само че това мисля да го трансформира в действителност, а не да остане единствено фантазия, която разчита на случайността.
В какво вярваш?
В силата на мисълта. Вярвам и в това, че като хора имаме надзор върху реакциите си и това, което разрешаваме да ни афектира. Вярвам и че всеки един от нас е тъкмо там, където би трябвало да бъде във всеки един миг от живота си. И във всеки сложен миг си подсещам, че всичко, което ми се случва има своя причина и е най-хубавото за мен.
Щях да те попитам от какво те е боязън, само че тази философия, която изложи като че ли анулира въпроса…
О, в противен случай. Страх ме е. От необятното и от това, че не знам каква ще е идната ми стъпка, какво ще е бъдещето ми. Но когато тези страсти надделеят, се пробвам да си подсещам горните неща и да пребивавам като се разтварям за всичко, което следва, без да ме е боязън.
Какво е независимост?
Да мога да се концентрирам върху настоящия миг, този, в който пребивавам през днешния ден. Свободата е да не мислиш за утрешния ден, да не го планираш по никакъв метод. Както и да не анализираш непрекъснато грешките от предишното. Докато вършим тези неща, забравяме сегашния миг и това, което ни се случва в него.
Изглеждаш и звучиш като персона, която знае какво желае и ще го реализира. Но човек постоянно, в съкровените си кътчета има потребност от поддръжка. Коя е твоята поддръжка?
Мама. Тя е всичко за мен. Без нея нямаше да имам опцията да постихна това, което съм постигнала дотук. Тя е индивидът, който, когато изгубя вяра или ми е мъчно, ми напомня, че имам гений и че мога да се оправя. Тогава стопира да ме е боязън и още веднъж потеглям напред към фантазиите си спокойна и уверена.
Помня доста ясно кацането на самолета. Гледах от горната страна какъв брой е равно и подредено всичко. Колко шир има и бях очарована, смаяна и разчувствана. Да не приказваме за палмите и океана… И след това, когато стигнах до града и видях алеята на славата, и знака на Холивуд, който е на хълма… се почувствах доста огромна късметлийка, по тази причина че имам шанса да ходя след фантазията си там, където всичко е почнало и където има толкоз доста история за киното. Настаних се в един дребен хотел до „ Холивуд бул. “. Имах няколко дни преди да ми стартират лекциите и желаех да се огледам, да видя къде съм и да дойда на себе си от замайването от часовата разлика, а и от огромната наслада, че съм в Холивуд. След това с моята съквартирантка си намерихме дребен апартамент. Започваме тази история като филм, тъй като в нея пътешестваме в света на киното, театъра, страстите, визиите... Градим я от разумно свързани фрагменти, които ни водят към фантазията на Расина да се занимава с театрално и кино изкуство. Действието се разпростира гладко и динамично, с цел да ни върне години обратно, ето по какъв начин:
Бях доста дребна, когато започнах да се занимавам с пеене, свирех на китара, изкарах курсове по снимка. Някак изкуствата постоянно са ме теглели към себе си и постоянно съм знаела, че изкуството е моето нещо… Затова и с мама избрахме университета в Съндърланд, тъй като оферираше опция да завърша две специалности едновременно. С мама си говорехме какъв брой би било забавно да опитвам по едно и също време една компетентност, която е зад камерата, и една, която е пред нея, и да ги уча редом. А и те двете се допълват.
Да, само че в това време ми се коства, че провокациите от двете страни на камерата са разнообразни .
Така е. Артистичността зад камерата е една, тъй като когато снимаш, би трябвало да извадиш от някого най-хубавото, а когато си пред камерата, би трябвало да изкараш най-хубавото от себе си, до момента в който хора седят и те гледат и чакат ти да направиш нещо. Но зад камерата е доста забавно, аз имам опит в портретната снимка и помня какъв брой значимо беше да съумея да накарам хората да се провиснал, да се успокоят, да ги предразположа да покажат разнообразни свои лица. Защото човешките лица са широко нещо.
Портретите, Сенките и Юнг Какво търсиш в лицата на хората, когато ги снимаш?
Търся откраднатия миг, в който те не застават в поза или роля и не чакат, че ще ги фотографирам. Защото ние непрекъснато позираме и се опитваме да изглеждаме по някакъв метод, който ни харесва. Докато на мен постоянно ми е бил забавен оня къс момент преди позата, преди индивидът, който фотографирам да се настройки за позата. Той е доста откровен и персонален миг.
Интересно, когато си се занимавала с това, ти си била доста млада, по време на бакалавърската ти степен. Защо концепцията за искреността в човешките взаимоотношения те е вълнувала в толкоз нежна възраст, в която нормално хората са на крилете на вярата и не се вслушват във взаимоотношенията дотам?
Расина не отговори незабавно. Въпреки че беше на над 10 000 км разстояние от мен, чувах дишането ѝ в слушалката, като че ли беше до мен и можех да усетя по какъв начин мислите ѝ преодоляваха дистанцията в някакъв спринт, а тя ги укротяваше. Отговорът ѝ пристигна спокоен и убеден.
Още от дребна постоянно съм се интересувала от хората. Те и взаимоотношенията сред тях са най-важното в живота ми. И като че ли постоянно съм изучавала хората техните изражения – дръпнати, неискрени или пък назад – отворени, откровени… Лицата са толкоз безапелационни, когато се трансформират в другите си положения. Има неща, които не могат да се скрият в едно лице. Това следих и следя към момента, когато поддържам връзка с някого.
Как наподобяват лицата на откровения миг, хванати в фотография? Какви са те?
Зависи от индивида, само че най-ценното е, че не са съвършени, а са с непринудени усмивки и коси, леко примигнали… мънички неща, които дават различен живот на лицето. Например доста се удивлявам, когато виждам с какъв брой доста грим вървят актуалните девойки, а аз избирам дамата да е с най-малък грим, с цел да я виждам нея самата. Но в това време е значимо да схванеш, да усетиш до какъв брой индивидът, който снимаш, се усеща удобно самичък със себе си и да не прекрачваш тези негови граници като го поставяш в положения, които няма да му харесат. Все отново аз се пробвам в крайния артикул да развеселявам хората.
Има ли миг от времето на портретната снимка, който е оставил мощен спомен у теб.
Да! Това е дисертацията ми, когато завършвах бакалавърската си степен. Тогава работих по тематиката за сянката на Карл Густав Юнг. Търсих и сътворих разнообразни изображения, през които мога да показва методите, по които той е описвал сянката в книгите си. Което отново е един тип демонстрация на това какво крием и какво демонстрираме от себе си на обществото и какви сме ние вътре в себе си.
Как наподобява една такава снимка? Опиши ми я, апелирам.
Това не са блестящо изразени фигури, а са в развой на придвижване. Това са доста откраднати моменти. Бях пуснала музика в студиото и помолих моделите ми да танцуват на нея, кой както желае и я усеща. И те бяха със затворени очи, слушаха музиката и се движеха. Само страсти, без да мислят или да се пробват да вкарат някаква хореография. Снимките са на мрачен декор и единственото, което се вижда в някаква светла гама, са лицето и ръцете.
След късото отклоняване до Съндерланд, историята ни се завръща в наши дни, там където бързо изяснява своето начало. Помните ли го? Започнахме описа си за Расина Павлова по този начин:
Настаних се в един дребен хотел до „ Холивуд бул. “. Имах няколко дни преди да ми стартират лекциите и желаех да се огледам, да видя къде съм и да дойда на себе си от замайването от часовата разлика, а и от огромната наслада, че съм в Холивуд. След това с моята съквартирантка си намерихме дребен апартамент.
Холивуд, Академията и Сърцето
Защо реши да заминеш за Холивуд?
Винаги съм знаела, че в случай че ще се мятам в актьорската специалност, би трябвало да го направя там, където е сърцето на киното. Не желаех да върша компромис с фантазията си, по тази причина потеглих към Лос Анджелис.
Какво носеше в куфара, помниш ли?
Само неща, от които щях да нуждая се. Но в случай че ме питаш дали постоянно нося нещо в куфара си, което знам е чест въпрос в рубриката ви, хммм, не, нямам нещо, което наложително поставям в куфара си. Но пък постоянно си вземам по нещо от България, когато се прибирам. Например последния път ходихме до Родопите си взех от там една дребна шишарчица. Но за оня първи път, когато стъпих в Лос Анджелис носех единствено най-необходимото... Е, носех и благополучие, и вяра...
Какво е да учиш актьорско майсторство в Холивуд?
Расина се усмихва. От нея блика толкоз сила и благополучие, като че ли няма по-естествено от това да ми отговори:
Най-прекрасното и вълнуващо нещо, което се е случвало в живота ми до този миг. Учим всевъзможни модули, свързани с актьорското майсторство. Първо се фокусирахме върху техниката, която Стела Адлер е основала. А тя е основана напълно върху това по какъв начин един артист може да употребява въображението.
Освен това изучавахме по какъв начин да овладеем гласа си и да работим с него, по какъв начин да завладеем с него един спектакъл. Същото важи и за модулите с тялото – по какъв начин да накараме тялото да не показва нас и нашите характерни придвижвания, а да напасне придвижванията към облика, който играем. Цели огромни модули бяха отдадени на това по какъв начин да работим пред камера, по какъв начин да се държим, когато отидем на прослушване.
Изучавахме класици като Шекспир, Чехов, учехме и доста театрална история, история на гръцкия спектакъл. В самата академия се правеха непрекъснато представления, в които играехме. Играла съм Лейди Макдъф в " Макбет ", имах функции и в още няколко пиеси: “Middletown “, " The Crucible ", " Jerusalem ".
Но желая да ти опиша за финалното зрелище, с което випускът ни приключи. То беше една британска комедия от хиляда и седемстотната година, която се споделя " The London Cuckolds " на Edward Ravenscroft. Това беше грандиозно зрелище и доста красиво, доста цветно, тъй като бяхме с тези огромните рокли, с перуките и порцелановите лица, присъщи за времето.
Каква беше твоята роля?
Аз бях в една от основните функции. В пиесата става дума за трима мъже, на които дамите им изневеряват или се пробват да им изневерят. И тримата мъже спорят между тях коя жена е най-вярна. Единият споделя – глупавата жена е най-вярна, тъй като тя не схваща по кое време флиртуват с нея. Другият твърди, че неговата жена е най-вярна, тъй като е най-умна и знае по какъв начин да надхитри тези, които флиртуват с нея. Третият им споделя, че нищо не схващат, тъй като неговата, защото е религиозна, е най-вярна. И цялата пиеса върти към това по какъв начин ние трите дами надхитряваме мъжете си. Аз играх умната жена. Пиесата стартира с мен, по какъв начин излизам на сцената и изяснявам на публиката: " Вижте в този момент ние какво сме им замислили на тях. Те, мъжете ни си мислят, че тъй като сме женени, ще си седим спокойно и добродушно, но – не ".
Смеем се с Расина и не мога да се въздържа да ѝ кажа, че сюжетът по някакъв метод ми припомня на „ Опасни връзки “ и страхотната роля на Глен Клоуз там.
Расина дава отговор незабавно:
Ама да, до момента в който се готвехме за пиесата, това беше един от филмите, които гледахме и обсъждахме като някакъв образец за създаване на женски облици в такива сюжети, които са характерни хем поради интервала, хем поради метода, по който хората са общували тогава. Но представлението беше значимо освен тъй като с него се дипломирахме, а и тъй като на него пристигнаха мениджъри и даже след края му имах среща с един от тях, който ми предложи работа. Но преди тази крайна пиеса, програмата ни беше толкоз интензивна, че не позволяваше да върша нищо в страни. По през целия ден бях в Академията и учиш, учиш, учиш… играеш, играеш, играеш… Но се явявах на кастинги за къси филми, които моите сътрудници правеха при дипломирането си.
Ти си взела участие и в няколко кино лентата, разкажи ми за тях.
В България съм снимала два кино лентата: „ Смъртоносна конкуренция " ( " Death Race " ), реж. Don Michael Paul. Филмът е американска продукция, само че е сниман в България и „ Мъже " (реж. Георги Костов). А в Съединени американски щати съм се снимала в " The London Cuckolds " на Edward Ravenscroft и напълно неотдавна в " Tu es partout ", заглавието на кино лентата е и заглавието на една ария на Едит Пиаф. Беше доста прекрасен сюжет и доста хубаво преживяване.
А също така?
През 2017 година написах къс сюжет, който предложих на фестивала Action on Film, който се организира в Лас Вегас. Беше номиниран за най-хубав трагичен сюжет.
А сега съм асистент-режисьор и театрален управител на продукция на пиесата “Пера ” на Дъг Райт, което ми дава нов взор върху това какво е належащо, с цел да бъде сполучлива една продукция и актьорското майсторство единствено по себе си. За мен част от ученето и развиването в майсторството идва от гледането по какъв начин други артисти работят, тъй като по този метод съумявам да схвана и проучвам кое се получава, кое не, кое е забавно да се гледа, какво е належащо, с цел да се стигне до финалния резултат на представлението и по този начин нататък.
Участвала си и в кастинги отвън академията. Това ние тук сме го виждали единствено по филмите. Какво е чувството да отидеш на кастинг в Холивуд?
В началото доста се притеснявах, то и в този момент се тормозя, няма по какъв начин да е другояче, само че към този момент имам малко по-голяма убеденост в себе си. Знам, че съм се подготвила оптимално добре за даденото прослушване и оттова нататък всичко е в ръцете на продуцентите. Интересно е, когато отидеш на кастинг за съответна роля от време на време като че ли виждаш доста свои облици, като двойници, тъй като те търсят съответно лице, съответна визия, лъчение и се събираме един вид девойки, по този начин да го назовем.
Как протича кастингът за една роля?
Обикновено няколко дни преди кастинга ти изпращат една-две страници от сюжета. Ти имаш време да го анализираш, да мислиш над текста, да си представиш героя, да проучиш историческото време, с цел да подбереш облеклата и прическата, с които ще отидеш на кастинга. Също по този начин е нужно и време да репетираш ролята. Когато влезеш, нормално има човек, който седи до камерата и чете – подава ти репликите. Хубаво е и да попиташ какъв брой непосредствен проект имаш, в който можеш да играеш, дали журито избира да седиш или да си прав и такива неща. След това, когато стартира, поглеждаш камерата, казваш си името и ролята, за която аплайваш, стартира да играеш.
Как преодоляваш напрежението?
Расина стартира да се смее и през смеха ѝ чувам…
Дълбоко дишане… вдишвам дълбоко… И си дублирам, че съм направила всичко, което е зависело от мен, че съм се подготвила оптимално добре. Но няма по какъв начин да не си обезпокоен. Не съм сигурна, само че даже и огромните имена евентуално също се тормозят. Но хубавото е, че постоянно съм попадала на доста отзивчиви хора, които ме одобряваха доста топло.
Какви функции предпочиташ да играеш – позитивни или негативни?
Отрицателните сигурно са ми по-интересни, а даже и по-забавни.
Забавни?
Да. Защото е доста мъчно да накараш публиката да не те хареса. Тоест по този начин да изиграеш ролята, че публиката да ти повярва и откровено да те намрази, да си каже – не го одобрявам този воин, тъй като той е неприятен. А и от актьорска позиция е предизвикателно, комплицирано, само че и занимателно да развиеш героя си по този метод. Защото, с цел да можеш да го изиграеш, би трябвало да намериш нещо в този воин, което ти персонално харесваш в него, да се опиташ да схванеш за какво е неприятен, за какво постъпва по тъкмо този непоносим за всички метод. И от самото начало знаеш, че той е толкоз друг от теб и от метода, по който постъпваш ти.
А с цел да изиграеш който и да е воин в действителност добре, би трябвало да намериш някаква връзка сред двата характера – твоя и на героя ти. Защото всеки воин, който е основан, има някаква истина и някакви правила, за които се бори. Въпросът е като аз като артист да съумея да намеря тези правила и тази истина и да ги показва по подобен метод, че публиката да разбере героя през моята игра. Аз де факто би трябвало да свържа публиката с героя през играта си. Мисля си, че облиците на неприятните герои са написани най-много тъй като би трябвало да покажат неща, които обществото ги е боязън да каже на глас. И всички тези неприятни неща са визуализирани през тези неприятни герои. И по тази причина, положителните герои съвсем постоянно се възприемат елементарно от публиката, само че с неприятните не е по този начин. И да, процесът по построяването на подобен воин в действителност е доста забавна работа. Освен това е нещо, за което един артист би трябвало да се бори да реализира.
Как започваш да мислиш, с цел да се поставиш на мястото на един воин, да „ влезеш “ в него?
Първо сядам и прочитам сюжета като аудитория – какво се случва, къде са повратните моменти, по какъв начин се трансформира действието… След това се концентрирам върху моя воин и чета какво другите герои споделят и мислят за него. Също по този начин чета какво е предишното на героя ми, диря в него неща, които се проектират в постъпките му. Искам оптимално да опозная индивида, който е основан на хартия със света му, разбиранията му, диря в сюжета всяка сламка, улика или диря към героя, едвам са дребни. После чета деликатно всяка имитация на героя си и мисля върху нея – за какво я споделя, какво произтича от казаното и каква е финалната цел.
Въобще преди да стартират фотосите огромна част от работата е разбор. След разбора идва „ физическата “ част, т.е. по какъв начин този воин се движи, по какъв начин става, по какъв начин сяда, по какъв начин пие кафе сутринта и всевъзможни такива дребни неща, на които не обръщаме внимание, тъй като са нещо естествено, само че в действителност те също построяват визията за характера на героя. Ето да вземем за пример тази пиеса, за която ти разказвах, там героите в придвижването си бяха изправени, с грациозни ръце, напълно разграничи от да вземем за пример метода, по който би се движил младеж от 2018 година Понякога и импровизацията е доста значима, тъй като те откъсва от написаното и оказва помощ да доразвиеш героя си.
Всички приказват за великите режисьори. И, несъмнено, тяхната роля е в действителност безспорна, с цел да е прекрасен един филм, само че като че ли малко се обръща внимание на великите операторите. В техните ръце обаче, стои огромна част от фрагмента. Ти си била зад камера, по тази причина те запитвам и за тях. Каква е ролята на оператора?
Винаги ми е било забавно, когато съм на фотоси да чувам по какъв начин мисли операторът и какво вижда. Защото той е индивидът на най-миниатюрните елементи. Преди няколко седмици (януари 2019-а - б.а.) снимахме " Tu es partout " и една от сцените беше на пода на една кухня. Снимаме ние и в един миг операторът споделя: " Не, не ми харесва, желая да осветим оня ъгъл ". Аз персонално не видях разлика сред двата фрагмента, само че той я видя и настоя да снимаме, до момента в който не му харесат и най-малките елементи от осветлението и ъгъла на фрагмента. И това са доста значими и прецизни процеси.
Страстта, Мечтите и Душата Когато мисля за изкуството на киното и театъра, все се чудила по какъв начин актьорите съумяват да запазят свежестта, хъса, драматургията, когато се постанова да изиграят по няколко дубъла?
Уморително е, само че тук идва на помощ пристрастеността, която аз примерно нося в себе си. Страстта и посветеността да изиграя нещо в действителност добре. Аз съм по този начин устроена – не одобрявам нищо по-малко от най-хубавото.
А, от кое място идва тази пристрастеност?
Любопитство. И то любознание към хората. Страстта да играя е в действителност пристрастеността и интереса ми към хората. Така разбирам държанието и взаимоотношенията сред хората по-добре.
Расина мисли известно време и продължава:
Много постоянно ме питат за какво съм избрала актьорското майсторство. Избрах го, таман тъй като желая да вникна в другите видове хора, през актьорството да изживея разнообразни благоприятни условия на житейски обстановки и проумея какво кара хората да бъдат такива в тях. Тази специалност развива доста огромна емпатия.
Емпатията не носи ли болежка от време на време?
Да, само че в това време съм признателна, че мога да изпитам такива усеща, тъй като това ме държи покрай живота и всичко в него.
Ти живееш в Холивуд. Има ли у теб прелъщение за среща с огромните артисти?
Ами, по-скоро няма. Има удивление, когато ги видя, тъй като знам какво са постигнали и с какъв брой труд е станало това. Аз в действителност пребивавам много покрай Холивуд Булевард и много постоянно затварят улицата, подвигат шатрите и се организират министър председатели. Тогава можеш да видиш огромните звезди, само че аз постоянно се старя да вардя персоналното им пространство. Наскоро Тарантино снимаше част от кино лентата си тук и аз седях до загражденията, гледах крановете с камерите и атмосферата ме погълна изцяло…
Е, не си ли намерения, че искаш той да се обърне и да каже, а ето го момичето, което диря?
Разбира се, че си го помислих, но… нещата не стават по този начин. Все отново това не е филм, а действителният живот...
За какво мечтаеш?
От другата страна на телефонната линия последва дълга въздишка, след това гласът на Расина пристигна жизнен и усмихнат:
Мечтая за още развиване, пътешествия и преживявания. Защото животът ми в този момент стартира в тази среда, тук и нямам самообладание да видя какво ми е приготвила ориста.
А аз си помислих, че ще ми кажеш, че мечтаеш за огромната роля, която ще те изстреля нагоре.
Смеем се и двете, след това смехът ѝ ненадейно стопира и още веднъж до мен долита оня мек, само че въпреки всичко безапелационен и съдбоносен глас:
Е, несъмнено и за това бленувам, само че това мисля да го трансформира в действителност, а не да остане единствено фантазия, която разчита на случайността.
В какво вярваш?
В силата на мисълта. Вярвам и в това, че като хора имаме надзор върху реакциите си и това, което разрешаваме да ни афектира. Вярвам и че всеки един от нас е тъкмо там, където би трябвало да бъде във всеки един миг от живота си. И във всеки сложен миг си подсещам, че всичко, което ми се случва има своя причина и е най-хубавото за мен.
Щях да те попитам от какво те е боязън, само че тази философия, която изложи като че ли анулира въпроса…
О, в противен случай. Страх ме е. От необятното и от това, че не знам каква ще е идната ми стъпка, какво ще е бъдещето ми. Но когато тези страсти надделеят, се пробвам да си подсещам горните неща и да пребивавам като се разтварям за всичко, което следва, без да ме е боязън.
Какво е независимост?
Да мога да се концентрирам върху настоящия миг, този, в който пребивавам през днешния ден. Свободата е да не мислиш за утрешния ден, да не го планираш по никакъв метод. Както и да не анализираш непрекъснато грешките от предишното. Докато вършим тези неща, забравяме сегашния миг и това, което ни се случва в него.
Изглеждаш и звучиш като персона, която знае какво желае и ще го реализира. Но човек постоянно, в съкровените си кътчета има потребност от поддръжка. Коя е твоята поддръжка?
Мама. Тя е всичко за мен. Без нея нямаше да имам опцията да постихна това, което съм постигнала дотук. Тя е индивидът, който, когато изгубя вяра или ми е мъчно, ми напомня, че имам гений и че мога да се оправя. Тогава стопира да ме е боязън и още веднъж потеглям напред към фантазиите си спокойна и уверена.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ