Краят на Персия и възходът на Византия
Противникът на византийския император Юстиниан Велики – шах Хозрой Ануширван (531-79), бил последният огромен персийски държател. Подобно на татко си Кавад I (488-531), той водил безмилостна битка против аристокрацията, която през V-ти век основала свои самостоятелни владения в районите, имала свои военни отряди, разполагала с доста прислужници и крепостни селяни в големите си имения.
За да пречупи едрите магнати, които разпокъсвали страната, Кавад разрешил проповедите на маздакитите (последователи на Маздак), които се разгласявали против неравенството в собствеността, ратували за унищожаване на робството и за първичен комунизъм, като прославяли бедността.
Хозрой също оповестил себе си за покровител на слабите срещу мощните, и с това привлякъл на своя страна дребната аристокрация, която враждувала с едрите велможи. Той конфискувал огромни имения на магнатите, интензивно налагал поземлени и поголовни налози по сходство на Византия – и съумял да изпълни държавната хазна. Това му дало опция да вземе под своя настойчивост цялата тежка бронирана конница – фамозните персийски катафракти, която преди този момент била разпръсната по обособените области в послушание на тамошните магнати.
След основаването по този метод на безспорна монархия, резултатът бил елементарно да се планува – всяка централизирана страна е по-силна от своите съседи, където властта на монарха е лимитирана от сенат, по-силна аристокрация и т. н. По този метод Хозрой придобил превъзходство в непрекъснатите войни с Византия. Но, въпреки това, непрекъснатото военно състояние носело своите опасности: смисъла на армията станало рисково огромно. Слабите наследници на Хозрой, сами по себе си неспособни да водят военни каузи, не можели да се оправят със своеволията на военачалниците.
Междувременно Сирия и Двуречието (Тигър и Ефрат), разположени в покрайнините на огромната сирийско-арабска пустиня, били обект на все по-засилващи се арабски набези. Вместо да се пазят с общи сили против възходящите офанзиви на арабите, Византия и Персия постъпвали по допустимо най-глупавия метод – употребявали тяхната бърза конница в битката между тях. И едните, и другите заселвали арабски племена по своите граници по сходство на тогавашните немски федерати в Римската империя.
Получило се същото, както и в Европа: там заселването на немските федерати по северните граници на империята подготвило нейното завладяване от европейските варвари – а тук арабските варвари се заселили в южните околности на двете цивилизовани страни и умерено подготвили завоюването на целия Близък Изток.
Особено пагубни за Византия и Персия били войните при започване на VII-ми век.
Хозрой ІІ (570-628) Парвиз, внукът на Хозрой Ануширван, сключил съюз с аварския каган, като го убедил по едно и също време да нападне Константинопол и византийските провинции в Азия.
Династията на Юстиниан починала в разгара на военната стихия, която се разразила от всички страни. През 610 г. в Константинопол, с утвърждението на патриарха, за император бил определен африканският наместник Иракли. Той дошъл в Константинопол отпред на огромен флот, като всички кораби били украсени със скулптури на Света Богородица.
По това време персийските войски нахлули в Сирия и Мала Азия, завладяли Антиохия, Дамаск и най-после Ерусалим, където завладели Христовия кръст. На север достигнали Черно море, на юг завладели Александрия в Египет – по този начин прекъснали снабдяването на Константинопол с жито.
Ираклий към този момент се канел да напусне Константинопол и да реалокира столицата в Картаген – само че патриарх Сергий го спрял от името на аристокрацията и народа, като взел от него клетва да не изоставя града и да предприеме кръстоносен поход против езичниците, с цел да освободи християнските светини.
За да обезпечи тила на армията си, императорът платил голям откуп на аварския каган. После почнал да набира бойци от популацията на самата империя, тъй като досегашните немски федерати били отпътували на запад и се пръснали из цяла Европа.
Самият Ираклий застанал отпред на армията в Азия. Той съумява да изтласка персите от Мала Азия. След което настигнал и победил персийската войска в Азербайджан. Кавказките планинци застанали на страната на Византия. В идната борба при Ниневия персите били дефинитивно разгромени. Хозрой избягал в Ктезифон, където бил погубен от сина си Кавад II.
В същото време под управлението на патриарх Сергий било отблъснато гневно нахлуване против Константинопол на персите и арабите.
Кавад ІІ сключил помирение с Ираклий и върнал Светия кръст, който императорът тържествено внесъл в столицата през 628 година
Но, в това време, се наложило северната част на Балканския полуостров да бъде изоставена на аварите и славяни. Също по този начин, към този момент било невероятно даже да се мисли за завръщането на италианските области, завладяни от лангобардите. Южната част на Испания още веднъж се върнала към вестготите.
Така империята изгубила огромна част от териториите, възобновени от Юстиниан Велики. Тя още веднъж се свила, изоставила проектите си за възвръщане на Запада и обърнала взор повече към изток. В Константинопол престанали да се интересуват от Британия и Галия. Но за Китай събирали от ден на ден сведения.
Мнозина имперци харесвали спокойствието на китайския политически живот, неналичието на разногласия за трона, строгостта на китайските закони, които забранявали златните декорации.
Въпреки, че страната продължавала да се назовава Римска империя, а нейното население „ римляни “ (ромеи), гръцкият етнос заемал преобладаващо състояние.
При Юстиниан Велики формалният език (придворен и чиновнически) към момента бил латинският. Но при неговите наследници от края на VІ-ти век гръцкият, който се говорел измежду по-голямата част от популацията, станал наложителен. В армията на Ираклий командите към този момент се давали на гръцки.
След като победила Персия, последователно почнало стабилизирането на Източната Римска империя в новите й граници. Тя просъществувала още над 800 години – до 1453 г.
