Простряло е зад глухата алея… Простряло е зад глухата алея мълчанието

Простряло е зад глухата алея…

Простряло е зад глухата алея
мълчанието тъмните си двори.
Висока врата се черней. Пред нея
възправени бдят два безмълвни бори.
Кой беше тоз пред мен що влезе тука,
и портата след него се затвори?
Отнякъде вечерня постепенно чука…
И звон се рони на надалеч в простори.
Денят умира. Тихо така умира
и в мене нещо и с душа се бори…
Вечерен звон се рони, постепенно стопира.
Безмълвно се тъмнеят тихи двори.

Пладня и мълчане…

Пладня и мълчане. Под елите
бистро изворче в мъха тече;
папрати над пътя му извити
вслушват се какво ще им рече.

Тихо изворче, като скръбта ми,
бликаш ти самотно в тоя ъгъл.
Мекий боязън, еликсир за уста ми,
пия аз от твоя свят съсъд.

„ Строши съсъда, към този момент не плачи! “

„ Строши съсъда, към този момент не плачи! “
И ей зора усмихне се в прозори,
детински гласове разсънят двори,
в огнището ми огън зафучи.
Из шапката магесна на денят
— Кордели — се занижат часовете.
Нов дълг към мен протяга си ръцете
и нови дни-лъжи си заредят…