Признание Мокро е. Черно е. Пусто е. Тъй ли до

С моето тихо изкуство искам да ме запомнят ~ Павел МАТЕВ

Признание

Мокро е. Черно е. Пусто е.
Тъй ли до края ще бъде?
Моето безшумно изкуство
Ще е моя финален съдник.

Падат, над мене надвесени,
Лист след лист – непредпазливо.
Хладно е. Влажно е. Есен е.
Сам-саменичък се апелирам.

Моят нещастен чоп
Не е бил в никакъв случай гръмък.
Предпочитам да съм нужен
С тихите мисли и думи.

Моите ласкави усеща
Дирят човешки заслони.
С моето безшумно изкуство
Искам да ме запомнят.

...

За оцеляването на българското и славянското

Ние живеем в такова обезпокоително, нищожно, идиотско време, в което се протяга ръка на българската народност, на българския облик и това не може да ни прави безразлични, не може да ни остави равнодушни. Там, където има нравствен развой, там няма безразличие. И би трябвало славянството да резервира своята самостойност, би следвало славянството да запази в себе си ония добродетели, които то е изработило. Сега славяните са разграничени. От всевъзможни спънки, да не ги изреждаме. Но аз мисля, че ще пристигна ден, когато тези спънки ще бъдат превъзмогнати и славянството още веднъж ще застане като един дял на човечеството, който дава своята дан за духовния разцвет на цялата планета.

Истината е, че в този момент нашите управници вършат всичко допустимо, с цел да ни отделят от славянско-християнския свят, с цел да ни подчинят на едно въздействие, което е въздействие на едно потребителско общество. Общество, което не познава великите духовни полезности, което познава единствено някои детайли на цивилизацията, само че не на културата. Защото цивилизацията и културата са понятия, които не са идентични. Културата е високо разбиране. Цивилизацията е въпрос на дребното образование: по какъв начин да се държиш в обществото, с какви принадлежности да се храниш и така нататък А словото е това, което държи съвестта ни будна, общественото ни възприятие будно, сетивата ни надалеч по-изострени.

За поезията и дълго носения стих

Аз дълго нося своите стихове, дълги размишления ги предшестват. Аз не съм поет-импровизатор, аз не мога да скалъпвам. Но… аз обичам да коригирам, да вземем за пример, към този момент написаното. Следователно, уверен съм освен това, че поправките в никакъв случай не скапват стиха, не го оскверняват, не го омаломощават. Държа на това. Стига да съдържа мисъл, стига да носи възприятие, той другояче няма да е стих, стига да носи братска любов, стига да носи реципрочност и прочие.

За модерното писане

Знаете ли, в историята на българската литература съществуват толкоз опити да се придвижи нещо непознато, да се придвижи нещо съвременно в кавички, за което става дума. И това “модерно ” по-късно си остава зад кулисите на историята. Аз разбирам желанието на младите да бъдат по-особени. Младостта е нападателна нормално. Но агресивността не е качество на изкуството. Агресивността е предпочитание да епатираш, да впечатлиш и така нататък Обаче впечатляващото не постоянно е най-съдържателното и най-емоционалното. Аз мисля, че поезията си е една душевна паника, която би трябвало да се изповядва. Изповед – ето моето кредо.

Тъгата

Аз съм печален стихотворец. Като споделям, че съм печален стихотворец, аз не споделям, че съм стихотворец на безизходността. Не би било заслужено, не би било тъкмо. Но аз мисля, че човешката горест е едно от най-красивите човешки усеща. Вий си помислете, какъв брой радостни поети съществуват на света?

Вижте, печален стихотворец, обаче, когато четете този стихотворец, не ви ли наляга, не ви ли спохожда едно ярко възприятие, че човек може да изповядва, може да написа такива слова, които зачекват най-хубавите струни на душата? Така че, в този смисъл, аз съм печален стихотворец.

Самочувствието на поета

Трябва да Ви призная, че аз съм доста нерешителен стихотворец. Аз съм чувал думи за моята лирика, че била такава и такава, в смисъл позитивен, обаче, аз съм непрекъснато съмняващ се стихотворец. Аз съм стихотворец, който написа мъчно, който се съмнява постоянно в себе си, който търси словото. Аз диря ония думи, които са обемни, които са надълбоко съдържателни, асоциативни, които могат произнесени, да внушат на читателя доста и доста показа. Такъв стихотворец съм аз.

Мълчанието на поета

Аз имам книга “Натрупани мълчания ” и това заглавие стана съвсем нарицателно, даже някои янлъш депутати започнаха да ме цитират без да ме загатват, че и те имали насъбрани мълчания. Натрупаните мълчания са духовно благосъстояние. Натрупаните мълчания са изповеди, насъбраните мълчания са вътрешни паники. И те са, които се изповядват, те са, които вършат това, заразяващо в най-хубавия смисъл на думата, заразяващо човешката душа – заразяващо я с благородни планове, със светлината на един блян, който е чист и свят като небето.

2000 година