Приятелю и брате Филипе, ние дейците сме си посветили живота

Приятелю и брате Филипе, ние дейците сме си посветили живота на отечеството и да работим за толкоз милиона народ.

Трябва да се мисли зряло, (за) да не изгубим и в този момент.

Правило се е, захващало се е, би трябвало да вземаме опит, па и да се съветваме един други, да се слушаме и да заобикаляме дори и най-малка горделивост.

Да не присвояваме за себе си нищо, само че да го отдаваме на националното ни тогавашно свободно решение.

Всеки каквото заслужи, то не му се изгубва, било, каквото било — положително или зло.

Особено ние, които до гибел сме си решили и след това освобождението ни да служим на отечеството, не ни трябват такива нелепости.

Ние сме жадни да забележим отечеството свободно, па в случай че щат ме подреди да паса и патките. Не е ли по този начин?

По мое мнение по този начин е най-право и човешко.

Аз не виждам на днешните ми премеждия и оскъдности във всичко, нито всекидневното ми гонене от полицията от град в град, по селата и кърищата, па и от самите изроди български; нито пък споделям, че щом от началото на работите ни до момента съм бил кадърен при такива страшни и мъчни времена, а в този момент за какво да не съм на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово (да дойде)?

Напротив, в случай че му сече главата повече, би трябвало самичък да го поканя на мястото си, пък аз да виждам друга, дано (и) по-долна (служба).

Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму.

Всичко се случва, на всичко би трябвало да бъдем внимателни и умни.

Има доста по-умни, само че страхливи. С такива се постъпва иначе.

Такива би трябвало да бъдат към нас, да се съветваме с тях, пък ние да правим. Тогава заслугата ни е равна.

Защото и те без нас не могат, па и ние без тях.

Това, брате, би трябвало да ни бъде всеки път на мозъка, та да не даваме (лош) образец.

Ако ние бъдем такива, тогава никой не ще смее да се възгордее, с цел да се раждат вражди сред нас, от каквито е пропаднало отечеството ни.

Имаме хиляди образци.

Щял да пристигна някой си по вишегласие да ми вземе това, което съм заслужил — право или погрешно — да му е просто.

Аз съм се заречен на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Та(ка) е (и) дано съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за неуместно и най-просто нещо.

Какво желая повече, като виждам отечеството си, че е свободно? Нали това ми е предначертанието през днешния ден за него?

Не да видя себе си на огромен чин, само че да умра, братко!

На всеки български служащ би трябвало да даваме такова намерение. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка страна в цяла Европа.

И най-често би трябвало да се съветваме ние, дейците, като спазим (посочим) един другиму грешките си. Защото всеки бърка, па не може (сам) да се съвземе.

На драго сърце би трябвало да обичаме оня, който ни покаже грешката, инак той не е наш другар.

Левски до Филип Тотю, 1.III.1871 година