Костадин Жиков и неговите красиви и миротворни женски образи
През месец март, който ние, българите назоваваме най-женския месец поради изменчивото време на открито и поради празника на дамата – 8 март, на фокус е „ Тя “, с нейната хубост, хармония и ролята ѝ в комплицирания свят, в който живеем.
На дамата, като муза, е отдадена изложбата „ 8 мъже за 8 март ”, която може да се прегледа до края на месеца в залите на „ Къщата на София ”. В нея виждаме женския облик, претворен като детонация от багри, стилизирана женска фигура или даже нереална пластика, в която въображението може да открие преплитането на мъжкото и женското начало в света към нас.
Младият художник Костадин Жиков е показал цялостен цикъл живописни облици на действителни наши съвременнички, пресъздадени в натурален размер. Картините му са изящни и вълнуващи, а художникът като че ли желае да ни насърчи да търсим същинското и непреходното в илюзорния и непостоянен свят.
„ Като цяло дамата е една огромна тайнственост, не просто за мъжа, само че най-много за художника, за създателя “ – споделя Костадин Жиков. В творчеството си той има цикъл от портрети на дами, всяка от които носи орнаменти от българската фолклорна шевица.
„ Основната ми цел в този цикъл е комбиниране на ренесансовата хармония и тази на българския фолклор, която имаме в декоративното изкуство – шевиците, чергите. Ренесансовата хармония е присъща с анатомична рисунка и пластично създаване на облика посредством комплициран нюанс. Там художникът се стреми да направи допустимо най-вече комплицирани нюанси. А в нашата фолклорна хармония се търси мощен израз на декоративното и стилизация на облика, доведен до степента на знак и знак . Във фолклорните претекстове имаме ярки цветове и смели цветови комбинации.
Точно това се стремя, да съчетая двете крайности – ренесансовата натуроподобна хармония и български фолклор – украсителен, само че пък доста пъстър, въздействащ и прелъстителен. Това са действителни модели, същински девойки, които могат да се разпознаят в картините. Подбирам моделите съгласно вътрешното си чувство. Понякога стартирам да рисувам един модел, само че картината не се получава, по тази причина водещо е вдъхновението, то диктува всичко в рисуването. “
Костадин Жиков споделя, че е повлиян в работата и в мирогледа си доста мощно от живописните платна на Владимир Димитров-Майстора. „ Но е доста мъчно да се съизмерваш с подобен исполин като Майстора, тъй като той е непостижим в изобразителното изкуство “, твърди художникът.
„ Ни минимум не мога да се съпоставям с него, само че аз изпитвам откровена обич към неговата персона и през годините някак по натурален метод пристигна това въздействие. То се прояви в моята работа, само че съм се стремял да бъда най-много себе си. Творецът би трябвало да следва своите хрумвания и визии, с цел да бъде същински. От моята работа съм се убедил, че вдъхновението и въображението идват с положения труд. Трябва да седнеш, да работиш, да се съсредоточиш. Има дни в които се разхождам измежду природата, пропадам в нея и пейзажите сами ме намират. Много обичам пейзажите от Родопа планина, там са моите корени.
Много от пейзажите, които съм рисувал, са от Ковачевица, Лещен, Долен. Там диря облици, които да са леко носталгични, само че най-много непреходни. В българското село виждам подобен безконечен облик на уют, на елементарни хора, които обаче съхраняват най-хубавото у индивида – да живеят дружно и да си оказват помощ. В града сме не запомнили какво значи да сме дружно, там всеки е вълк единак и на този декор изпъква егото, а то не е добър консултант на индивида. “
Изкуството може да послужи като леговище, избавление от суровата реалност , изключително по време на събития, на каквито сме очевидци сега, счита Костадин Жиков. „ Безумието на тази война ни кара да се питаме защо се води война, кому е нужна тази война. Тя обаче е реалност и това е отново проявяване на егото, още веднъж става въпрос за нечий нарцисизъм или на група хора “, безапелационен е художникът.
„ Наскоро ми попадна забавна мисъл на учителя Петър Дънов за войната, той е живял по време на Втората международна война и споделя, че когато се води война в света, ние всички сме виновни за нея . Войната е първо вътре в нас, тъй като даже и да имаме дребна омраза, това се записва в общия психологичен свят, който е прикрит зад материята и след това той избухва в дадена невралгична точка. Но даже и в рецесия, човечеството не може да живее без картини, музика, книги, лирика. Душата ни има потребност от изкуство, без значение какъв брой сложни моменти претърпяваме. Изкуството е това, което ще ни запази. “
Снимки: персонален архив
На дамата, като муза, е отдадена изложбата „ 8 мъже за 8 март ”, която може да се прегледа до края на месеца в залите на „ Къщата на София ”. В нея виждаме женския облик, претворен като детонация от багри, стилизирана женска фигура или даже нереална пластика, в която въображението може да открие преплитането на мъжкото и женското начало в света към нас.
Младият художник Костадин Жиков е показал цялостен цикъл живописни облици на действителни наши съвременнички, пресъздадени в натурален размер. Картините му са изящни и вълнуващи, а художникът като че ли желае да ни насърчи да търсим същинското и непреходното в илюзорния и непостоянен свят.
„ Като цяло дамата е една огромна тайнственост, не просто за мъжа, само че най-много за художника, за създателя “ – споделя Костадин Жиков. В творчеството си той има цикъл от портрети на дами, всяка от които носи орнаменти от българската фолклорна шевица.
„ Основната ми цел в този цикъл е комбиниране на ренесансовата хармония и тази на българския фолклор, която имаме в декоративното изкуство – шевиците, чергите. Ренесансовата хармония е присъща с анатомична рисунка и пластично създаване на облика посредством комплициран нюанс. Там художникът се стреми да направи допустимо най-вече комплицирани нюанси. А в нашата фолклорна хармония се търси мощен израз на декоративното и стилизация на облика, доведен до степента на знак и знак . Във фолклорните претекстове имаме ярки цветове и смели цветови комбинации.
Точно това се стремя, да съчетая двете крайности – ренесансовата натуроподобна хармония и български фолклор – украсителен, само че пък доста пъстър, въздействащ и прелъстителен. Това са действителни модели, същински девойки, които могат да се разпознаят в картините. Подбирам моделите съгласно вътрешното си чувство. Понякога стартирам да рисувам един модел, само че картината не се получава, по тази причина водещо е вдъхновението, то диктува всичко в рисуването. “
Костадин Жиков споделя, че е повлиян в работата и в мирогледа си доста мощно от живописните платна на Владимир Димитров-Майстора. „ Но е доста мъчно да се съизмерваш с подобен исполин като Майстора, тъй като той е непостижим в изобразителното изкуство “, твърди художникът.
„ Ни минимум не мога да се съпоставям с него, само че аз изпитвам откровена обич към неговата персона и през годините някак по натурален метод пристигна това въздействие. То се прояви в моята работа, само че съм се стремял да бъда най-много себе си. Творецът би трябвало да следва своите хрумвания и визии, с цел да бъде същински. От моята работа съм се убедил, че вдъхновението и въображението идват с положения труд. Трябва да седнеш, да работиш, да се съсредоточиш. Има дни в които се разхождам измежду природата, пропадам в нея и пейзажите сами ме намират. Много обичам пейзажите от Родопа планина, там са моите корени.
Много от пейзажите, които съм рисувал, са от Ковачевица, Лещен, Долен. Там диря облици, които да са леко носталгични, само че най-много непреходни. В българското село виждам подобен безконечен облик на уют, на елементарни хора, които обаче съхраняват най-хубавото у индивида – да живеят дружно и да си оказват помощ. В града сме не запомнили какво значи да сме дружно, там всеки е вълк единак и на този декор изпъква егото, а то не е добър консултант на индивида. “
Изкуството може да послужи като леговище, избавление от суровата реалност , изключително по време на събития, на каквито сме очевидци сега, счита Костадин Жиков. „ Безумието на тази война ни кара да се питаме защо се води война, кому е нужна тази война. Тя обаче е реалност и това е отново проявяване на егото, още веднъж става въпрос за нечий нарцисизъм или на група хора “, безапелационен е художникът.
„ Наскоро ми попадна забавна мисъл на учителя Петър Дънов за войната, той е живял по време на Втората международна война и споделя, че когато се води война в света, ние всички сме виновни за нея . Войната е първо вътре в нас, тъй като даже и да имаме дребна омраза, това се записва в общия психологичен свят, който е прикрит зад материята и след това той избухва в дадена невралгична точка. Но даже и в рецесия, човечеството не може да живее без картини, музика, книги, лирика. Душата ни има потребност от изкуство, без значение какъв брой сложни моменти претърпяваме. Изкуството е това, което ще ни запази. “
Снимки: персонален архив
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ