През лятото на 1954 Джон Стайнбек си живее хубаво в

През лятото на 1954 Джон Стайнбек си живее хубаво в Града на светлините, Париж. Но прочувствено е на ръба. По това време писателят е извънредно прочут и богат (въпреки че Нобелът за литература към момента му предстои), само че в същото време страда от меланхолия. „ Просто от време на време наподобява, че няма къде да избягам “, написа той до сътрудника си в Ню Йорк.

Писателите постоянно обичат да усложняват животите си, когато са депресирани, и изключително когато не усещат, че пишат нещо значимо, какъвто е и случая със Стайнбек през ’54. Затова той се съгласява да напише серия разкази, които ще бъдат оповестени на френски, който той не приказва, във всекидневника Le Figaro. Също по този начин по време на пребиваването си в Париж, Стайнбек наподобява е бил сътрудник на Централно разузнавателно управление на САЩ.

Джон Стайнбек, 1962

Има известно количество тайнственост по връзки на това какво Стайнбек мисли, написа и изобщо прави през това лято. Разкошният апартамент, който наема дружно с третата си брачна половинка Илейн и двамата си сина от втория си брак, Томас и Джон IV, е до едно от именията на Ротшилд и против Елисей, резиденцията на френския президент, а американското посолство е на по-малко от 10 минути.

Парижкият дом на семейство Стайнбек е толкоз покрай почитания ресторант Laurent, че в тихите летни нощи човек може да чуе пукота на тапите от шампанско, което може би е ентусиазъм за един от разказите на писателя – „ The Amiable Fleas “ (от англ. – „ Дружелюбните бълхи “). В него той разказва кафене, чиито „ три външни маси имаха следните ежедневни орнаменти: един стихотворец, чиято работа е толкоз величествено неразбираема, че даже той не може да си я разбере; един проектант, чиято популярност лежи върху буйната му офанзива към въздушните опори, и художник, който рисува с невидимо мастило. Всеки от тях привличаше феновете си, тъй че скоро Дружелюбните бълхи към този момент се загатваше от екскурзоводите. “ Главният готвач има котка Аполо, на която дава да опита всяко ядене, което готви. Когато идва индивидът, които връчва звездите Мишлен, готвачът е толкоз раздразнителен, че гони котката. Без най-важният му критик обаче ястието се получава непоносимо. Отчаян той взема решение най-малко да се сдобри с котката – подготвя особено ядене с загадка съставна част и отива да я търси из града. По стичане на събитията индивидът от Мишлен още веднъж се озовава в ресторанта, пробва новото ядене и воала! Историята наподобява доста на кино лентата „ Ratatouille “.

Както можем да прочетем в „ Steinbeck: A Life in Letters “, на 12 юни 1954, Стайнбек води по-малкия си наследник, който носи прякора Котката, на вечеря в Айфеловата кула във връзка осмият му рожден ден. „ След това не ми се спеше и написах роман за Figaro и дребна част от един различен роман “, споделя в писмо до сътрудника си, Елизабет Отис, преди тематиката да се обърне към депресията му и благодарностите, които има към психолога си.

Река Оаз, Шарл-Франсоа Добини

Същата седмица Стайнбек написа и трибют към своя добър другар, фотографа Робърт Капа, който умира във Виетнам. Пише също и пътепис за Ил дьо ла Сите, където се обитава катедралата „ Парижката Света Богородица “, и за риболова на крайбрежията на река Оаз, толкоз харесвана от импресионистите. Опитва се да мисли оптимистично… Но когато „ Дружелюбните бълхи “ излиза в Le Figaro на 31 юли, не е мъчно да се виждат възприятията на незадоволеност и боязън от маловажност на създателя.

„ Понякога ме подлагат на критика, че заобикалям ярките нехармонични тонове на времето ни и си затварям ушите за барабаните на ежедневната крах “, споделя Стайнбек. „ Но съм разкрил, че тези моментни звуци бързо минават в шепот и по този начин цялата полуда се не помни, до момента в който меките тонове остават с години. “ Войната на Франция в Индокитай по това време към този момент завършва. „ Англия и Америка са разтърсени от стихия, а най-вероятно зад желязната си завеса Съветският съюз също има своите кошмари. Да речем, че пиша за тези значими събития! Докато работата ми се разгласява, те към този момент ще са отминали и забравени и на тяхно място ще има нови безредици. “

Знаем сигурно, че преди Джон да прекара месец из Средиземноморието 2 години по-рано, той кандидатства за такава работа с писмо до тогавашният шеф на Централното разузнаване Уилям Смит: „ Ако през този интервал мога да бъда в услуга на Вас или Управлението, за мен би било наслаждение. “

От отговора на Смит пък знаем, че предлагането на писателя е добре пристигнало. Знаем и от архивите на Комитет за Държавна сигурност (на СССР), че когато Стайнбек посещава Съветския съюз през 1947, руските шпиони позволяват, че той може да употребява престижа и връзките си, с цел да шпионира и уязви Съюз на съветските социалистически републики. (Един от първите хора, с които се среща там, е посланика на Съединени американски щати в Москва, Уилям Смит – същият, който по-късно ще стане шеф на Централно разузнавателно управление на САЩ през 1950.)

Известността на Джон му дава достъп до значими хора по целия свят, а за известно време текстовете му за бедността в Америка го вършат любимец на левицата. Затова, макар че работи към Службата за военна информация (пропагандното звено на Управлението на стратегическите служби през Втората международна война), армията е внимателна с него, тъй като подозира, че е последовател на комунистите.

Сайнбек в действителност е много сериозен към руския тоталитаризъм, само че през 40-те и 50-те години в Америка работи така наречен политическо придвижване Маккартизъм (кръстено на сенатор Джоузеф Маккарти) – огромна акция за откриване на руски шпиони постоянно без или с нищожни доказателства. Много от приятелите на Стайнбек са привикани с сходни обвинявания, само че той самият не е.

„ Това ли е утрешният ден? Америка под комунизъм! “ – агитационен комикс, оповестен през 1947

Авторът Брайън Канард прави следствие преди няколко години, с помощта на което през днешния ден ни е известно: синът на Стайнбек, Томас, има съмнения, че нещо необичайно се случва по време на това лято през ’54, макар че тогава е едвам на 10 години. Томас „ ясно си спомня, че на всеки няколко дни някой от посолството на Съединени американски щати идва и оставя пратка за Джон “, написа Конард през 2013 в книгата си „ Steinbeck: Citizen Spy “. „ Тази пратка по-късно се взима назад от чиновник на посолството няколко дни по-късно. Томас не знае какво тъкмо се случва, само че му наподобява доста съмнително. “

Когато дава тези сведения на Конард, Томас, който умира през 2016, е на повече от 60 години и постоянно звъни на създателя през нощта и пийнал. Конард обаче поглежда и в архивите на ФБР: „ На 10 март 1954 “ – което е преди Стайнбек да замине за Париж – „ ФБР сформира биография за него за незнаен адресат. Документът от 8 страници съдържа 3 параграфа, редактирани от Централно разузнавателно управление на САЩ, а някои от референциите в него се отнасят до шпионаж и държавна измяна. “

Както постоянно се случва, когато хората неакадемици се занимават с университетски каузи, проучването на Брайън Канард е значително пренебрегнато. Най-вероятно не оказва помощ и това, че той разгласява книгата си през лична издателска компания и че една от предните му книги се споделя „ Черепна химия: 45 същински случая на пробуждане на мъртвите “. Но един учител от Университета в Пенсилвания написа: „ книгата за ролята на Стайнбек като шпионин за Централно разузнавателно управление на САЩ излага факти… който заслужават съществено внимание “.

Това, което липсва, е ясни и съответни доказателства, че Джон Стайнбек е събирал информация. Известните персони от това време не са били положителни в шпионажа, както от Съюза ще схванат, когато вербуват Ърнест Хемингуей. Но това друга история с други съставки.