Каноса: Един средновековен сблъсък между църквата и държаваа
През късния декември на 1076 година е най-лошата зима от доста години насам. Алпите са покрити с толкоз пълен сняг, „ че нито копита, нито крайници не можеха безвредно да преминат “. Това обаче не съумява да попречи на дребна група от към 50 пасажери да направи своя опит. Изкачването е задоволително тъмно, само че слизането им най-вероятно е още по-лошо. Ветровете и температурите трансформират пътя надолу към Италия в смъртоносно огледало от лед.
Докато дамите от групата се возят на шейни, направени от волски кожи, мъжете се плъзгат напред пешком, от време на време на четири крайници. Недостоен метод за пътешестване за всеки човек – само че изключително за един Цезар.
Хенри, четвъртият крал с това име, държи властта над немския народ, и по този начин – над най-великата от всички християнски земи. И татко му, и дядо му преди него са коронясани в Рим като императори. Самият Хенри, въпреки че занапред би трябвало да бъде почетен публично с купата, постоянно е приемал за даденост, че тя е негова по право.
Императорският чин в действителност е страхотна премия. Макар и от дълго време изчезнала, блясъкът на нейната популярност към момента озарява въображението на наследници й. Дори за нации, които в никакъв случай не са се подчинили на ръководството й, личността на императора наподобява грандиозна – съвсем естествено допълнение към най-висшия държател – този в небето.
Ето за какво, за разлика от езическите си прародители, Цезарът християнин няма потребност от налози, служители и армии, с цел да поддържа мистичността на своята власт. Нито се нуждае от столица – няма потребност даже да е римлянин. Защото престижът му произлиза от по-висш източник: „ Следващ след Христос той ръководи земята. “
Но в този момент Божият заместител събира синини по планинския скат. Това, че Хенри се оказва в такава обстановка, е мярка за рецесията, която го бе обхванала. Години наред враговете му измежду немските принцове се пробват да го смъкват. Нищо изключително изключително; естеството на немските принцове е като цяло да маневрират против своя крал.
Изключителното в тази ситуация обаче е неочакваната поява на съперник, който не държи мрежа от крепости, не командва огромна войска от воини и даже не носи меч. Противник, който все пак, единствено за няколко месеца и в съюз с немските принцове, съумява да сложи на колене най-могъщия цар на християнството.
Този застрашителен съперник в миналото се е наричал Хилдебранд – до момента в който три години по-рано не приема името на Григорий VII. Той е свещеник на Рим, само че и доста повече. Защото, както Хенри обича да се показва за правоприемник на цезарите, по този начин и Григорий от своя престол в столицата на християнския свят претендира, че е „ Папата “ на вселенската черква.
Векове наред императорите и папите са имали пререкания – с папите доста младши сътрудници. В края на краищата светът е грубо място, а Рим е ограден от заплашителни съседи.
Докато никой император в никакъв случай не се е застъпвал в защита на папа, само че има доста папи, които се бяха застъпвали за император. В резултат на това от християнския народ от дълго време се приема за даденост, че Цезар има освен право да се намесва в работата на църквата, но и тази отговорност.
Понякога в действителност, в миг на особена рецесия, император може да стигне до такава степен, че да вземе крайната глоба и да принуди абдикацията на неподобаващ понтифик. Именно това Хенри IV, уверен, че Григорий е неподобаващ за своята позиция, се пробва да реализира в първите седмици на 1076 година
Григорий обаче, надалеч от мисълта да се подчини на императорското неодобрение, до момента в който добродушно да се отдръпва, подхваща безусловно невиждана стъпка: той отговоря свирепо и отлъчва Хенри от църквата.
И по този начин, обезвереният крал прекосява Алпите, решен да се срещне с папата, да покаже дължимото смирение и да моли за амнистия. Макар и да е Цезар, той бе оставен без конкуренция.
Григорий VII
„ Бос и облечен във вълна, той бе zaхвърлил настрани цялото величие, присъщо на един цар. “ Главата на Хенри е наведена, до момента в който отива към папския палат в Каноса. По лицето му се стичат сълзи. Смирено, присъединявайки се към тълпата от други каещи се, той заема позиция пред портите на най-вътрешната стена на зданието.
Там цезарят чака, треперещ в снега. Но от самото начало той не стопира със своите недоволства – „ до момента в който “, както споделя самият Григорий, който следи всичко „ той не предизвика у всички, които бяха там, такава огромна благосклонност и такова страдание и съчувствие, че те стартират да се молят за него “.
В последна сметка, въпреки и непоколебим и неумирим, както постоянно се е показвал, даже самият папа не остава неопределен. Към сутринта на 28 януари, третия ден от царското смирение, Григорий вече е видял задоволително и се среща с краля.
Покаялият се е банален с папска целувка. И по този начин е подложен краят на един епизод, толкоз предопределен, колкото всеки в историята на Европа.
Каноса
Подобно на пресичането на Рубикон, както и щурмът на Бастилията, събитията в Каноса служат за кристализиране на една в действителност епохална рецесия. Заложено е доста повече, в сравнение с просто егото на двама мъже. Папата, замислен в обезверена битка за власт, има упоритости, световни по обсег. Неговата цел? Нищо друго с изключение на установяването на „ верния ред в света “.
Съгласно изискванията на Манифеста на Григорий, цялото християнство от върха му до най-скромното село би трябвало да бъде разграничено на две елементи. Едната за духовното, а другата – за светското. Вече не се разрешава на царете да си пъхат носа в работата на църквата. Както той споделя: „ Императорът, вместо да бъде уважаван като повсеместен монарх, към този момент е третиран като просто човешко създание – като творение, излято от глина “.
