Ученето чрез игра - правилно или не?
Преди известно време забелязах нещо, което ме накара да се замисля. Всичко стартира с една публикация. В нея пишеше, че възрастните, които заплащат за курсове и образования за парите, които дават желаят да им се преподава забавно и занимателно.А децата не престават да се изтезават със скучни уроци и учебници, безинтересни книги. И тогава започнах да се опасявам, че с детето ми ще бъде същата тъга. Но то отиде в първи клас в много положително учебно заведение, попадна на млада и енергична учителка, която непрестанно ги изненадваше със занимателни игри, поднасяше материала по друг метод и децата незабелязано се ограмотиха. Те отиваха на учебно заведение тичайки и под формата на игра, усвоиха писането, четенето и смятането. Децата изглеждаха щастливи. Аз обаче започнах да се възнамерявам, за това, до какъв брой играта, мотивацията и образованието са свързани и какво ще се случи, когато рано или късно децата стартират да учат без да играят и ученето си стане просто учене. И тогава инцидентно организирах диалог с учителката по британски. Споделих й, че за разлика от началото на образователната година, когато детето влизаше въодушевено в часовете й, в този момент, на втория месец, забелязах, че щерка ми приказва за британския език с принуда и даже се оплаква, че се усеща отегчена. Реших да срещна учителката с това и да се опитам да схвана какво се е трансформирало. Внимателно и внимателно й описах всичко, и с изненада открих, че тя не се обиди.
- Защо сте учудена? - Реторично попита тя. - Разбира се, че първоначално влизаха в часовете на драго сърце. Учихме, писмеността, пяхме, рисувахме, играхме с буквите. Сега започнахме да четем, да учим граматиката, няма по какъв начин все да е елементарно и забавно, ще има и скучни неща.
Тя говореше извинително и си личеше, че беше мислила по този въпрос.
- Разбира се, аз се пробвам да продължа с играта и да разнообразя процеса на образование, само че без граматика и правила не може, нали ме разбирате? А в действителност истината е, че днешните деца не желаят да учат, в случай че не им е занимателно!
Аз естествено всичко разбирах. Нямаше потребност някой да ме убеждава, че не може целия образователен развой да се провежда под формата на игра. Но на връщане до у дома още веднъж потънах в мисли. Интересна работа, споделих си, се получава, тези деца, които в първи клас и евентуално в градината сме развличали, водили на спомагателни радостни занимания, са толкоз привикнали с това, че въобще не могат да одобряват, че ученето си е просто учене. Когато бяхме дребни, този въпрос въобще не стоеше пред нас. Не помня въобще да сме играли на каквото и да било по време на час. Имаше изпитвания, учебници и оценки. За пет шестици ни поставяха звездичка на тетрадката – и това ни беше цялата мотивация и игра. Затова, когато трябваше да научим нещо наизуст или да напишем пет реда с ченгелчета, на никого не хрумваше да се оплаква, че му е скучно. И това, не мога да отрека, беше значим път към междинното учебно заведение, където размерът на скучния образователен материал беше много повече.
И в този момент се чудя какъв брой сполучливи ще бъдат в междинното и висшето обучение деца, които в градината и главното учебно заведение учат посредством игра? Или, в случай че едно учебно заведение е читаво, то ще успее да сформира такава стратегия, че в един миг децата въпреки всичко ще овладеят и „ скучните “ привички и ще станат подготвени да извършват монотонни и дори безсмислени на тип задания? Или е по-добре да се стартира по „ сериозния “ метод още от напълно рано, с цел да са по-високи резултатите?
Аз постоянно вървя по екскурзии с класа на сина ми и ми направи усещане следното: с цел да облекчим децата по време на пътуването, ние, съпътстващите родители нормално приготвяме храна и питиета, стараем се да ги развличаме и по този начин нататък. И с течение на времето ми направи усещане, че децата започнаха да се отнасят към това не като прелестно допълнение към екскурзията, а като наше директно обвързване. Чувствах се като стюардеса. „ Ябълка “ – някой вика от единия завършек на рейса. „ Завържете ми обувката! “ – не молят, а изискват от другия край. Децата стопираха да използват „ благодаря “ и „ апелирам “. Това ме тормози. Но въпреки това, за какво се учудваме? Ние сами ги научихме на това. Аз оповестих ясно, че на никого няма да оказа помощ, до момента в който осемгодишните деца не се научат да беседват вежливо. Помогна, само че неприятното чувство в мен остана.
Рождените дни. Прави ми усещане на какъв брой разнородни места се честват рождените дни - на пейнтбол игрище, на стена за катерене, в заведение, на спектакъл. В резултат на това, като чуят за рожден ден, децата не чакат с неспокойствие общуването с гостите, а самото забавление, което някой ще им даде.
И в този момент най-важното – ние самите привикваме децата си да чакат непрестанно да бъдат развличани. Това съгласно мен е пагубно за тяхната автономия, самодисциплина и креативно мислене. Те не поставят старания да свършат работата, която не им е забавна – тях ги учат посредством игри. Те не желаят да си намерят занятие по време на дългoто пътешестване, не желаят да положат изпитание и да си измислят радостни занимания, до момента в който са на рожден ден – те знаят, че ще ги провеждат особено подготвени хора. Струва ми се, че по този метод те се лишават от автономия и напълно не съм уверена, че да превърнеш живота на човек в непрестанен празник, е нещо хубаво.
Автор: Ксения Кнорре Дмитриева, публицист
Инфо: www.snob.ru
