Корейската среща: малката стъпка, отложеният скок
Пред полезрението на най-малко три хиляди кореспонденти от целия свят, севернокорейският водач Ким Чен-ун прекрачи демилитаризационната линия, отделяща двете страни на полуострова от 1953 година насам. Ако имаше нещо, което да изпреварва въобще вниманието, ориентирано към тази неповторима среща, то това бе ентусиазмът, който към този момент се излива като водопад от медиите.
Логичният резултат на пиянството обаче е махмурлукът. Критичното мислене е потребно, с цел да си спестим главоболието на другия ден. Същото важи и за провелата се среща сред Ким Чен-ун и южнокорейския президент Муун Дже-ин.
Да изпием превантивно хапчето за глава, тъй че ентусиазмът на деня да не рикошира в дискомфорт на последващата утрин. А и още през днешния ден е потребно да придружим коктейла от възторг с гарнитура от съображения.
Ким Чен-ун не отиде непринудено на тази среща, а по-скоро бе заставен от събитията. А те бяха повече от неподходящи за него: Съединени американски щати усилиха военното си наличие в и към Южна Корея, а Китай изпълняваше повече от всеки път икономическите наказания, наложени от Организация на обединените нации по отношение на режима в Пхенян. На процедура, Ким Чен-ун бе пресиран стопански и военно в интензивен порядък. Т.е тук поражда въпросът: какъв брой време Ким Чен-ун би правил нещо, което в действителност да не желае?
Добавете към това и информацията, която се появи тези дни: в края на предходната година главният действен нуклеарен полигон на Северна Корея в планината Мантап е претърпял невъзстановимо опустошение. Последното, в случай че е правилно, на процедура стопира провеждането на нови нуклеарни проби от страна на режима в Пхенян в близко бъдеще. Може би това изяснява за какво толкоз обилно преди седмици Ким Чен-ун реши да се откаже от нови нуклеарни опити.
Голямата заслуга за мотивирането на северно-корейския лидер да промени курса на политиката си - от опълчване към търсене на съдействие - обаче е най-много на американския президент Доналд Тръмп, а не толкоз на неговия южнокорейски президент Муун Дже-ин. Ким Чен-ун прекрачи демилитаризационната зона сред двете страни не тъй като бе удивен от концепцията за разговор и съдействие, предлагана му от южнокорейския държавен глава, а тъй като бе изплашен от несдържаността и спонтанното държание на Доналд Тръмп.
А това е значима поука, която касае сполучливата методика, с която би трябвало да се адресират тоталитарния вид страни. И може би, без да изчерпва, само че най-малко подсказва за какво да вземем за пример Барак Обама не съумя да реализира сходен триумф (не единствено по отношение на Северна Корея).
Съображение от различен тип, ориентирано против изпреварващия оптимизъм на срещата е, че обстановката на корейския полуостров не зависи в същата степен от двустранните връзки сред Сеул и Пхенян, колкото от ползите на Съединени американски щати и Китай. И тук към този момент влизаме в една доста по-деликатна материя, която не може да се " побере " в обектива на камерата, " хванала " в полезрението си прегръдката сред Муун Дже-ин и Ким Чен-ун.
Стратегическият интерес на Съединени американски щати не планува трайно разрешаване на спора на корейския полуостров. Поради три взаимосвързани аргументи.
Първата е, че сходно развиване на нещата би лишило алибито на Вашингтон да участва военно в Южна Корея и Япония. А тези войски, ситуирани там, имат доста по-голяма цел от Пхенян: и това е сдържането на Китай.
Втората, съществуването на режима в Пхенян и неговото невротично държание бе превъзходен мотив на страните към Северна Корея да търсят американското наличие и съдействие (без Китай и Русия). В основата на относително проамериканската политика на Япония и Южна Корея стои още веднъж страхът от експанзията на Китай, а Северна Корея бе по-скоро второстепенен феномен.
Третата, доколкото Съединени американски щати не оценяваха съществено опасността от Северна Корея, последната бе употребена като мотив за конструирането на военни и стопански " арки ", ориентирани против Китай.
Именно заради това китайската страна ревизира мощно своята политика по отношение на Ким Чен-ун - от такава на подкрепяща режима в Пхенян, към онази, която стартира да го глоби. Пекин отлично знаеше, че съществуването на Ким Чен-ун просто способства за възходящото " сглобяване " на американско-японското и американско-южно-корейското военно и икономическо съдействие в района на Източна Азия.
Да прибавим също по този начин, че е мъчно да приказваме за единна американска позиция по въпроса. От една страна, има политическата такава, групирана към американския президент Доналд Тръмп. Последният е по-скоро заинтригуван от сключването на договорка със севернокорейския режим, защото това ще способства за одобряването на лансирания от него имидж на президента като deal-maker.
Друга, само че и конкурентната американска позиция, която можем да назовем по-скоро експертна, мисли обаче в друга посока. Логиката й към този момент бе загатната в текста: Ким Чен-ун, макар обществените и реторическите си прояви против Съединени американски щати, в действителност беше в услуга на Вашингтон. Ако приемем, че американското наличие в района се крепеше на два " крайници " - стопански и боен - то откакто американският президент " извади " страната си от Транстихоокаенското съглашение (ТТП), остана единствено другата опора - военната. Сега и тя може да се окаже компрометирана, в случай че Северна и Южна Корея вземат, че изненадващо се схванат. Разбира се, има аварийни разновидности - статутът на Тайван и милитаризацията на южнокитайското море от страна на Пекин.
Последващо основание против преждевременния оптимизъм е, че от срещата сред Ким Чен-ун и Муун Дже-ин не зависи толкоз, колкото от възможната такава сред севернокорейския лидер и американския президент. В този смисъл, предвид на това, че Сеул и Вашингтон са били в режим на координация, провелата се през днешния ден среща е единствено уводна по отношение на тази, от която фактически ще разберем накъде отиват нещата в корейския полуостров.
Не на последно място: вижте какво " излезе " от срещата и какво се схванаха на нея двамата корейски водачи. А точно: работа в посока на денуклеаризация на корейския полуостров, съкращаване на оръжейното " скупчване ", прекъсване на враждебните актове.
Вероятно следва да забележим и други " жестове " на положителната воля от страна на индивида от Пхенян: допускане на срещи сред разграничени родственици и фамилии от Северна и Южна Корея, по този начин както и премахването от конституцията на страната наредбата тя обезателно да има нуклеарно оръжие.
Има обаче доста съображения по отношение на всичко това. Повечето от упоменатите направления на деяние са от най-вече символен темперамент (война в класическия смисъл на думата по този начин или другояче не се водеше от 1953 година насам).
Внимание заслужава единствено единодушието, изразено от Ким Чен-ун, за денуклеаризацията на страната си. Но тук огромният проблем е, че съществува разлика сред това, което севернокорейската страна споделя, и това, което прави. Да изостави нуклеарните опити (и тестванията с интерконтинентални ракети), както към този момент се ангажира Ким Чен-ун, е едно. Да се лиши от наличните му нуклеарни оръжия и ракетен боеприпас обаче е друго. Това е все едно да даде на непозната ръка ключовете от покоите на спътницата в живота му. Но в случай че последната може да бъде прежалена, то физическото оцеляване на севернокорейския водач зависи точно от нуклеарната му сбирка.
С други думи, тук въпросът допира до това какви механизми за гаранции ще има цивилизованият свят, че Ким Чен-ун ще унищожи нуклеарните си оръжия (впоследствие, от срещата с американската страна, евентуално ще изникнат и спомагателни условия против химическите такива и ракетната му програма). Пхенян, на собствен ред, също ще изиска изтеглянето на американските сили, ситуирани в Южна Корея. И тук се сблъскваме с отколешната причина, заради която този спор там е толкоз дълготраен във времето: нито една от двете страни няма да предприеме първата стъпка непринудено. Защото с изключение на гаранции и механизми за надзор, те нямат и доверие между тях.
Когато Нийл Армстронг прави онази прословута крачка на луната, съобщи добре известните думи, че това е дребна стъпка за индивида, само че голям скок за човечеството. Когато прекоси " границата " сред двете страни, севернокорейският лидер Ким Чен-ун също направи своята дребна стъпка. Но за скок за човечеството е рано да приказваме и той наподобява по-скоро отсрочен.
Логичният резултат на пиянството обаче е махмурлукът. Критичното мислене е потребно, с цел да си спестим главоболието на другия ден. Същото важи и за провелата се среща сред Ким Чен-ун и южнокорейския президент Муун Дже-ин.
Да изпием превантивно хапчето за глава, тъй че ентусиазмът на деня да не рикошира в дискомфорт на последващата утрин. А и още през днешния ден е потребно да придружим коктейла от възторг с гарнитура от съображения.
Ким Чен-ун не отиде непринудено на тази среща, а по-скоро бе заставен от събитията. А те бяха повече от неподходящи за него: Съединени американски щати усилиха военното си наличие в и към Южна Корея, а Китай изпълняваше повече от всеки път икономическите наказания, наложени от Организация на обединените нации по отношение на режима в Пхенян. На процедура, Ким Чен-ун бе пресиран стопански и военно в интензивен порядък. Т.е тук поражда въпросът: какъв брой време Ким Чен-ун би правил нещо, което в действителност да не желае?
Добавете към това и информацията, която се появи тези дни: в края на предходната година главният действен нуклеарен полигон на Северна Корея в планината Мантап е претърпял невъзстановимо опустошение. Последното, в случай че е правилно, на процедура стопира провеждането на нови нуклеарни проби от страна на режима в Пхенян в близко бъдеще. Може би това изяснява за какво толкоз обилно преди седмици Ким Чен-ун реши да се откаже от нови нуклеарни опити.
Голямата заслуга за мотивирането на северно-корейския лидер да промени курса на политиката си - от опълчване към търсене на съдействие - обаче е най-много на американския президент Доналд Тръмп, а не толкоз на неговия южнокорейски президент Муун Дже-ин. Ким Чен-ун прекрачи демилитаризационната зона сред двете страни не тъй като бе удивен от концепцията за разговор и съдействие, предлагана му от южнокорейския държавен глава, а тъй като бе изплашен от несдържаността и спонтанното държание на Доналд Тръмп.
А това е значима поука, която касае сполучливата методика, с която би трябвало да се адресират тоталитарния вид страни. И може би, без да изчерпва, само че най-малко подсказва за какво да вземем за пример Барак Обама не съумя да реализира сходен триумф (не единствено по отношение на Северна Корея).
Съображение от различен тип, ориентирано против изпреварващия оптимизъм на срещата е, че обстановката на корейския полуостров не зависи в същата степен от двустранните връзки сред Сеул и Пхенян, колкото от ползите на Съединени американски щати и Китай. И тук към този момент влизаме в една доста по-деликатна материя, която не може да се " побере " в обектива на камерата, " хванала " в полезрението си прегръдката сред Муун Дже-ин и Ким Чен-ун.
Стратегическият интерес на Съединени американски щати не планува трайно разрешаване на спора на корейския полуостров. Поради три взаимосвързани аргументи.
Първата е, че сходно развиване на нещата би лишило алибито на Вашингтон да участва военно в Южна Корея и Япония. А тези войски, ситуирани там, имат доста по-голяма цел от Пхенян: и това е сдържането на Китай.
Втората, съществуването на режима в Пхенян и неговото невротично държание бе превъзходен мотив на страните към Северна Корея да търсят американското наличие и съдействие (без Китай и Русия). В основата на относително проамериканската политика на Япония и Южна Корея стои още веднъж страхът от експанзията на Китай, а Северна Корея бе по-скоро второстепенен феномен.
Третата, доколкото Съединени американски щати не оценяваха съществено опасността от Северна Корея, последната бе употребена като мотив за конструирането на военни и стопански " арки ", ориентирани против Китай.
Именно заради това китайската страна ревизира мощно своята политика по отношение на Ким Чен-ун - от такава на подкрепяща режима в Пхенян, към онази, която стартира да го глоби. Пекин отлично знаеше, че съществуването на Ким Чен-ун просто способства за възходящото " сглобяване " на американско-японското и американско-южно-корейското военно и икономическо съдействие в района на Източна Азия.
Да прибавим също по този начин, че е мъчно да приказваме за единна американска позиция по въпроса. От една страна, има политическата такава, групирана към американския президент Доналд Тръмп. Последният е по-скоро заинтригуван от сключването на договорка със севернокорейския режим, защото това ще способства за одобряването на лансирания от него имидж на президента като deal-maker.
Друга, само че и конкурентната американска позиция, която можем да назовем по-скоро експертна, мисли обаче в друга посока. Логиката й към този момент бе загатната в текста: Ким Чен-ун, макар обществените и реторическите си прояви против Съединени американски щати, в действителност беше в услуга на Вашингтон. Ако приемем, че американското наличие в района се крепеше на два " крайници " - стопански и боен - то откакто американският президент " извади " страната си от Транстихоокаенското съглашение (ТТП), остана единствено другата опора - военната. Сега и тя може да се окаже компрометирана, в случай че Северна и Южна Корея вземат, че изненадващо се схванат. Разбира се, има аварийни разновидности - статутът на Тайван и милитаризацията на южнокитайското море от страна на Пекин.
Последващо основание против преждевременния оптимизъм е, че от срещата сред Ким Чен-ун и Муун Дже-ин не зависи толкоз, колкото от възможната такава сред севернокорейския лидер и американския президент. В този смисъл, предвид на това, че Сеул и Вашингтон са били в режим на координация, провелата се през днешния ден среща е единствено уводна по отношение на тази, от която фактически ще разберем накъде отиват нещата в корейския полуостров.
Не на последно място: вижте какво " излезе " от срещата и какво се схванаха на нея двамата корейски водачи. А точно: работа в посока на денуклеаризация на корейския полуостров, съкращаване на оръжейното " скупчване ", прекъсване на враждебните актове.
Вероятно следва да забележим и други " жестове " на положителната воля от страна на индивида от Пхенян: допускане на срещи сред разграничени родственици и фамилии от Северна и Южна Корея, по този начин както и премахването от конституцията на страната наредбата тя обезателно да има нуклеарно оръжие.
Има обаче доста съображения по отношение на всичко това. Повечето от упоменатите направления на деяние са от най-вече символен темперамент (война в класическия смисъл на думата по този начин или другояче не се водеше от 1953 година насам).
Внимание заслужава единствено единодушието, изразено от Ким Чен-ун, за денуклеаризацията на страната си. Но тук огромният проблем е, че съществува разлика сред това, което севернокорейската страна споделя, и това, което прави. Да изостави нуклеарните опити (и тестванията с интерконтинентални ракети), както към този момент се ангажира Ким Чен-ун, е едно. Да се лиши от наличните му нуклеарни оръжия и ракетен боеприпас обаче е друго. Това е все едно да даде на непозната ръка ключовете от покоите на спътницата в живота му. Но в случай че последната може да бъде прежалена, то физическото оцеляване на севернокорейския водач зависи точно от нуклеарната му сбирка.
С други думи, тук въпросът допира до това какви механизми за гаранции ще има цивилизованият свят, че Ким Чен-ун ще унищожи нуклеарните си оръжия (впоследствие, от срещата с американската страна, евентуално ще изникнат и спомагателни условия против химическите такива и ракетната му програма). Пхенян, на собствен ред, също ще изиска изтеглянето на американските сили, ситуирани в Южна Корея. И тук се сблъскваме с отколешната причина, заради която този спор там е толкоз дълготраен във времето: нито една от двете страни няма да предприеме първата стъпка непринудено. Защото с изключение на гаранции и механизми за надзор, те нямат и доверие между тях.
Когато Нийл Армстронг прави онази прословута крачка на луната, съобщи добре известните думи, че това е дребна стъпка за индивида, само че голям скок за човечеството. Когато прекоси " границата " сред двете страни, севернокорейският лидер Ким Чен-ун също направи своята дребна стъпка. Но за скок за човечеството е рано да приказваме и той наподобява по-скоро отсрочен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ