Манол Глишев: Парола Възраждане
ПП „ Възраждане “, АБВ – Алтернатива за българско Възраждане, „ възродителен “ развой, проект „ Възраждане “… не звучи ли всичко това като приключена стратегия?
„ Възраждане “ не е единствено име на политическа партия – въпреки че партията би желала да забравим този факт. Българското национално Възраждане е исторически интервал, обхващащ края на осемнайсети и целия деветнайсети век, та дори и началото на двайсети – в случай че включим в него македонските земи. Това е епохата на модернизиране и национално осъзнаване на българския етнос в границите на Османската империя. Време на струпване на благосъстояния, образуването на обучение и преса, както и на съвременна национална концепция. През Възраждането българите под въздействие на няколко генерации учители, свещеници, меценати и публицисти стигат до концепциите за своята различност от останалите балкански християни, за национална Църква и последователно – за възобновяване на своя национална страна. В общи линии, българското Възраждане дава отговор на Просвещението и Романтизма за останалата част от Европа. Паралелно с нашето Възраждане текат аналогични процеси измежду съседите ни гърци и сърби. Процесът съответствува по време опитите за реформиране и отчасти озападняване на Османската империя. В прочут смисъл кулминационна точка на Възраждането е Априлското въстание или българската национална гражданска война против османския режим – гражданска война, чийто непосреден резултат е войната, довела до основаването на Третата българска страна. Всичко това от дълго време е разказано в историческата литература и ненапълно се учи в българските учебни заведения.
За модерната българска страна и нация Възраждането от дълго време е станало епоха-еталон, образец за благородно и целеустремено изпитание за въздигане, възпитаване на съвременна цивилизация и национална просвета. Духовниците, търговците, писателите, учителите и революционерите от този интервал общо носят почетното име национални будители. Всички български управляващи във времето се базират на Възраждането в обществени речи. Оттук следва забавната орис на този прочувствено оцветен термин.
Априлската линия
През 1956 година, дванайсет години след установяването на просъветски комунистически режим в България, до София доближават новините за началото на московската десталинизация. Новият общоприет секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз Никита Хрушчов частично признава, че до тогава на практика обожаваният деспот Сталин е управлявал посредством последователен гнет. Лоялната към всяка московска линия Българска комунистическа партия организира своя Априлски пленум, който има за цел да обнови лицето на властта. Обявена е нова линия във всички сфери на живота. Властите натъртват на паралелите сред Априлското въстание и тази Априлска линия – още повече, че Народна република България таман тогава празнува осемдесет години от въстанието. „ Априлско “ става ключова дума на утвърждение за всяко освежаващо, хипотетично младежко изпитание в страната. С годините Българска комунистическа партия последователно позволява и образуването на нова версия на българския шовинизъм: социалистически национализъм, обясняващ българската история като непрекъснато придвижване на необятните маси против „ чорбаджийските “, по-късно – против „ буржоазните “ и „ фашистки “ елити. Себе си ръководещата Партия вижда като победилата организация, изразяваща ползите на масата от популацията. През 1976-1981 страната и Партията с възходяща церемониалност означават стогодишнината още веднъж от Априлското въстание, сетне от Освободителната война и най-после – хиляда и триста години от обичайно възприетата дата на учредяване на Първата българска страна. От антинационалистическия и интернационалистки възторг на ранния комунистически режим не е останало съвсем нищо. Българска комунистическа партия е направила съвсем цялостно завръщане към в началото отричаните от нея полезности на национализма. И от самото начало се базира на въобразена последователност с Възраждането и Априлското въстание. Разбира се, новата, случайно построена визия за характера на българската нация е като за напълно славянска маса от антиелитарни служащи и селяни, интензивно и интуитивно отхвърлящи всевъзможен елитизъм, християнство и буржоазни полезности. Нация, постигнала своя блян не в обединяването на всички български земи в една страна, а в щастливото и материално обезпечено безвремие на непоклатимата комунистическа власт. Поне такава е пропагандната картина.
„ Възродителният “ развой
Още от началото си властта на Българска комунистическа партия в България не знае по какъв начин тъкмо да се отнесе с малцинствените групи у нас. Репресиите се редуват с показна приемливост. Религиозните, езикови и етнически групи ту са унизени, ту са уверявани в доброжелателността на Партията и държавното управление. Специално към мюсюлманските общности в Народна република България отношението е изключително комплицирано поради сложната композиция от деклариран комунистически интернационализъм, конституционно обезпечена религиозна независимост и съмнение към прилежаща Турция – страна, която освен е възприемана като исторически съперник на България, само че и членуваща в НАТО, военния блок, считан за главното европейско предизвикателство пред Съюз на съветските социалистически републики и сателитната му Народна република България. Още от седемдесетте години обаче държанието на Българска комунистическа партия към турците и помаците у нас става все по-репресивно. Постепенно претенциите за приемливост са изоставени и държавният курс минава към цялостна и нападателна асимилация на тези малцинства. През 1985, едвам четири години след честванията на хиляда и тристагодишнината, процесът по асимилация е наименуван „ Възродителен “ – още веднъж по прилика с българското национално Възраждане от век по рано. Ако не е станало ясно – комунистическата власт и в Съюз на съветските социалистически републики, и в имитиращата го България в никакъв случай не пропуща да образува дейностите си по отношение на календара от тържествено отбелязвани исторически юбилеи. В случая българите-мюсюлмани и турците у нас са оповестени за една и съща група етнически българи, които би трябвало да бъдат ребългаризирани. Ислямът и използването на турски език, та даже самата приложимост на обичайни за исляма арабски, персийски и турски имена са подложени на гонене. В изискванията на развъртян социализъм Народна република България се връща към асимилационна политика, типична по-скоро за романтично-националистическите режими от първата половина на двайсети век. Пролетарски Kulturkampf. Най-сетне нервността и потребността от намиране на зложелател за отклонение публичното внимание от проблемите в страната довеждат до позорната „ Голяма екскурзия “, т.е. до прогонването на триста хиляди български жители от турски генезис – последното огромно закононарушение на комунистическия режим през лятото на 1989.
Естетика на късния соц
Тук е мястото да се означи, че образът, който Българска комунистическа партия се пробва да придаде на героите от българското Възраждане (с които Партията непрекъснато се сравнява), търпи промени. Портретите на огромните интелектуалци и революционери от българската история губят действителните си исторически костюми „ алафранга “, а получават ямурлуци, потури, калпаци, цървули, поясоци и антерии. Това е част от антиелитистката, антизападна хармония на социализма. Колкото повече се османизира дрешникът в изображенията, толкоз повече се ускорява антиосманизмът във „ възродителните “ години. Същевременно се ускорява катастрофичният роман за столетията на османското господство: предишното бива представяно все по-кърваво, вътрешното развиване на българските земи в Османската империя се премълчава. Докато икономическите усложнения водят Народна република България към трети (и този път фатален) банкрут, търсенето на вътрешен зложелател за сближение на редиците съответствува с възрожденската и „ възродителна “ изразителност от последното десетилетие на комунистическия режим.
Планът „ Възраждане “
През 2015 година тогавашният началник на Комисията по досиетата Методи Андреев обнародва названието на проекта за оцеляване на Държавна сигурност при упования провал на комунистическия режим. В България от дълго време неофициално се приказва, че неналичието на лустрация и в действителност непокътнатото въздействие на просъветски (по-късно проруски) фрагменти, произлизащи от остарялата Българска комунистическа партия деформират Прехода от тирания към народна власт като елементарна мимикрия, в която дотогавашните управляващи не престават да управляват процесите в страната, а по-голямата част от опозицията се оказва питомна. Публикациите на Методи Андреев единствено удостоверяват към този момент известното. От 1983 година насетне „ младите “ в Българска комунистическа партия (като Андрей Луканов и Петър Младенов) предизвестяват партийното управление, че стопанската система на Народна република България няма да издържи още един банкрут. Този път Съюз на съветските социалистически републики към този момент не е кадърен да помогне със заеми и първични материали, а заемът на българския режим пред обичайните заемодатели от австрийски, баварски, люксембургски и швейцарски банки е понижен. Целият Източен блок постепенно, само че несъмнено върви към стопански провал и евентуални вътрешни разтърсвания. Така че още в хода на „ възродителния “ развой Държавна сигурност създава проекта „ Възраждане “ – на процедура лист с благонадеждни фрагменти, които да получат начален подтик в бизнеса, образованието, институционалната кариера и политиката при положение на рухване на властта на Българска комунистическа партия. Името, съвпадащо с това на значимия исторически интервал, демонстрира и упоритостта за последователно възобновяване на властта у верните хора.
Версии на „ Възраждания “ в нова България
През 2014 година към този момент в сегашната ни Република България са учредени две политически партии, позоваващи се на Възраждането още в името си: АБВ или Алтернатива за българско Възраждане на някогашния президент, историк и сътрудник на Държавна сигурност с оперативно име „ ГОЦЕ “ Георги Първанов, както и Политическа партия „ Възраждане “, ръководена от също историка Костадин Костадинов. Първанов и Костадинов по нищо не се разграничават във външнополитическите си хрумвания: те са твърдо проруски настроени, декларират се като „ патриоти “ и са повече от сериозни към новия явно прозападен курс на страната, трансформирала се в част от Европейски Съюз и НАТО. Фактът, че и двамата са историци, ученици на най-силно идеологизираната компетентност от времето на комунистическия режим, както и детайлът, че Първанов е бил на доклад в Държавна сигурност единствено прибавят компактност към „ възрожденската “ еднаквост. Всъщност политическият план АБВ е по-стар от учредяването на партията на „ Гоце “ Първанов. Любопитно е, че основаването на двете партии съответствува по време с началото на първата експанзия на Путинова Русия против Украйна и предхожда с две години серията проекти за проруски и антизападни държавни преврати в България и Черна гора от 2016, както те бяха разказани от проверяващия публицист Христо Грозев. Докато Първанов и АБВ се опитваха да се задържат в систематичното говорене и в най-малко една официална преданост към съществуващата страна, то другото „ Възраждане “, това на Костадинов, нерядко си разрешава искрено антисистемни апели към опозиция против съществуващата държавна уредба.
„ Възражданията “ като политически феномен споделят съществени общи характерности. Първо – позоваване на историческия интервал на националното Възраждане. Второ – панславянска и оттова антизападна, просъветска, по-късно проруска трансформация на българския шовинизъм. Трето – антиелитизъм и повече или по-малко забележима антисистемна устременост (в случая с АБВ антиелитизмът минава през изборен елитизъм, елитизъм на различната, „ алена “ буржоазия и различната, проруска част от интелектуалната прослойка). Трето – персонална, кадрова, биографична и историческа връзка с Държавна сигурност и Българска комунистическа партия. Четвърто – откровена устременост против малцинствата в България. Самата систематична приложимост на термините „ Възраждане “, и “възродителен “ в кръгове с една и съща идеология е показателна за общ исторически разказ, посредством който се стимулират общи политически цели. Пред нас стои явно координиран инженеринг. Нещо повече – плановете АБВ и Политическа партия „ Възраждане “ са ориентирани към разнообразни сегменти от българското общество: изцяло в духа на хибридната пропагандна война, АБВ се стреми (или се стремеше) към мозъците на релативно по-богати и образовани жители с интелектуално левичарски уклон, до момента в който „ Възраждане “ неприкрито флиртува н необлагодетелстваните, недоволните пластове. И в двата случая основата на посланието е соцносталгия и антизападна, антидемократична настройка, само че ориентирани към друга аудитория.
Образът на историческото Възраждане
Забелязвате ли какъв брой доста се приказва в последно време за национализъм? Вместо да бъде интимно преживяван, патриотизмът се оказва политическо знаме. Той замества религията, образованието и даже морала. Патриот ли си (на думи), това е към този момент задоволително. Този оглушителен, показателен национализъм е резултат от възпитавано у популацията ново възприятие, че патриотизмът е приключена концепция, дори идеология, даже система. И си върви с изолационизъм. Новият вид национализъм е затворен. Той показва Възраждането като изолиран интервал, откъслечен с европейското Просвещение, с османския Танзимат и с аналогичните национални просвещения и възраждания на Гърция и Сърбия. Съответно естетиката на по този начин представяното, на процедура фалшифицирано Възраждане, още веднъж отхвърля историческия факт, че Възраждането е със западна устременост. Българските интелектуалци и революционери от деветнайсети век застават против изостаналия и нечовечен османски режим от позицията на свободолюбивата, прогресистки ориентирана, съвременна, християнска и постхристиянска западна цивилизация. Нашите възрожденци действително се носят „ алафранга “, т.е. в панталони, с вратовръзка, риза, затворени обувки и сако. По-състоятелните прибавят часовник и жилетка. Естетиката на селската носия им е непозната, те се стремят да се отдалечат от нея. Представянето им в ямурлуци съставлява мистификация, замяна на действителността. От програмната фраза на Васил Левски за Републиката съвсем постоянно отпада третата ѝ характерност: „ свята и чиста, демократска “. Това „ демократска “ постоянно се пропуща от феновете на другите посткомунистически възраждания. По същия метод от всеобщата визия биват последователно заличавани обликът „ алафранга “, европейските конотации на думите на действителните ни възрожденски герои… и релативно постоянните им антируски изявления. Следете посланията на сегашните ни „ възрожденци “. В тях ще намерите отразени всички декларирани ползи на днешната съветска страна. И нищо от действителния облик на Възраждането.
За FrogNews
Манол Глишев
„ Възраждане “ не е единствено име на политическа партия – въпреки че партията би желала да забравим този факт. Българското национално Възраждане е исторически интервал, обхващащ края на осемнайсети и целия деветнайсети век, та дори и началото на двайсети – в случай че включим в него македонските земи. Това е епохата на модернизиране и национално осъзнаване на българския етнос в границите на Османската империя. Време на струпване на благосъстояния, образуването на обучение и преса, както и на съвременна национална концепция. През Възраждането българите под въздействие на няколко генерации учители, свещеници, меценати и публицисти стигат до концепциите за своята различност от останалите балкански християни, за национална Църква и последователно – за възобновяване на своя национална страна. В общи линии, българското Възраждане дава отговор на Просвещението и Романтизма за останалата част от Европа. Паралелно с нашето Възраждане текат аналогични процеси измежду съседите ни гърци и сърби. Процесът съответствува по време опитите за реформиране и отчасти озападняване на Османската империя. В прочут смисъл кулминационна точка на Възраждането е Априлското въстание или българската национална гражданска война против османския режим – гражданска война, чийто непосреден резултат е войната, довела до основаването на Третата българска страна. Всичко това от дълго време е разказано в историческата литература и ненапълно се учи в българските учебни заведения.
За модерната българска страна и нация Възраждането от дълго време е станало епоха-еталон, образец за благородно и целеустремено изпитание за въздигане, възпитаване на съвременна цивилизация и национална просвета. Духовниците, търговците, писателите, учителите и революционерите от този интервал общо носят почетното име национални будители. Всички български управляващи във времето се базират на Възраждането в обществени речи. Оттук следва забавната орис на този прочувствено оцветен термин.
Априлската линия
През 1956 година, дванайсет години след установяването на просъветски комунистически режим в България, до София доближават новините за началото на московската десталинизация. Новият общоприет секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз Никита Хрушчов частично признава, че до тогава на практика обожаваният деспот Сталин е управлявал посредством последователен гнет. Лоялната към всяка московска линия Българска комунистическа партия организира своя Априлски пленум, който има за цел да обнови лицето на властта. Обявена е нова линия във всички сфери на живота. Властите натъртват на паралелите сред Априлското въстание и тази Априлска линия – още повече, че Народна република България таман тогава празнува осемдесет години от въстанието. „ Априлско “ става ключова дума на утвърждение за всяко освежаващо, хипотетично младежко изпитание в страната. С годините Българска комунистическа партия последователно позволява и образуването на нова версия на българския шовинизъм: социалистически национализъм, обясняващ българската история като непрекъснато придвижване на необятните маси против „ чорбаджийските “, по-късно – против „ буржоазните “ и „ фашистки “ елити. Себе си ръководещата Партия вижда като победилата организация, изразяваща ползите на масата от популацията. През 1976-1981 страната и Партията с възходяща церемониалност означават стогодишнината още веднъж от Априлското въстание, сетне от Освободителната война и най-после – хиляда и триста години от обичайно възприетата дата на учредяване на Първата българска страна. От антинационалистическия и интернационалистки възторг на ранния комунистически режим не е останало съвсем нищо. Българска комунистическа партия е направила съвсем цялостно завръщане към в началото отричаните от нея полезности на национализма. И от самото начало се базира на въобразена последователност с Възраждането и Априлското въстание. Разбира се, новата, случайно построена визия за характера на българската нация е като за напълно славянска маса от антиелитарни служащи и селяни, интензивно и интуитивно отхвърлящи всевъзможен елитизъм, християнство и буржоазни полезности. Нация, постигнала своя блян не в обединяването на всички български земи в една страна, а в щастливото и материално обезпечено безвремие на непоклатимата комунистическа власт. Поне такава е пропагандната картина.
„ Възродителният “ развой
Още от началото си властта на Българска комунистическа партия в България не знае по какъв начин тъкмо да се отнесе с малцинствените групи у нас. Репресиите се редуват с показна приемливост. Религиозните, езикови и етнически групи ту са унизени, ту са уверявани в доброжелателността на Партията и държавното управление. Специално към мюсюлманските общности в Народна република България отношението е изключително комплицирано поради сложната композиция от деклариран комунистически интернационализъм, конституционно обезпечена религиозна независимост и съмнение към прилежаща Турция – страна, която освен е възприемана като исторически съперник на България, само че и членуваща в НАТО, военния блок, считан за главното европейско предизвикателство пред Съюз на съветските социалистически републики и сателитната му Народна република България. Още от седемдесетте години обаче държанието на Българска комунистическа партия към турците и помаците у нас става все по-репресивно. Постепенно претенциите за приемливост са изоставени и държавният курс минава към цялостна и нападателна асимилация на тези малцинства. През 1985, едвам четири години след честванията на хиляда и тристагодишнината, процесът по асимилация е наименуван „ Възродителен “ – още веднъж по прилика с българското национално Възраждане от век по рано. Ако не е станало ясно – комунистическата власт и в Съюз на съветските социалистически републики, и в имитиращата го България в никакъв случай не пропуща да образува дейностите си по отношение на календара от тържествено отбелязвани исторически юбилеи. В случая българите-мюсюлмани и турците у нас са оповестени за една и съща група етнически българи, които би трябвало да бъдат ребългаризирани. Ислямът и използването на турски език, та даже самата приложимост на обичайни за исляма арабски, персийски и турски имена са подложени на гонене. В изискванията на развъртян социализъм Народна република България се връща към асимилационна политика, типична по-скоро за романтично-националистическите режими от първата половина на двайсети век. Пролетарски Kulturkampf. Най-сетне нервността и потребността от намиране на зложелател за отклонение публичното внимание от проблемите в страната довеждат до позорната „ Голяма екскурзия “, т.е. до прогонването на триста хиляди български жители от турски генезис – последното огромно закононарушение на комунистическия режим през лятото на 1989.
Естетика на късния соц
Тук е мястото да се означи, че образът, който Българска комунистическа партия се пробва да придаде на героите от българското Възраждане (с които Партията непрекъснато се сравнява), търпи промени. Портретите на огромните интелектуалци и революционери от българската история губят действителните си исторически костюми „ алафранга “, а получават ямурлуци, потури, калпаци, цървули, поясоци и антерии. Това е част от антиелитистката, антизападна хармония на социализма. Колкото повече се османизира дрешникът в изображенията, толкоз повече се ускорява антиосманизмът във „ възродителните “ години. Същевременно се ускорява катастрофичният роман за столетията на османското господство: предишното бива представяно все по-кърваво, вътрешното развиване на българските земи в Османската империя се премълчава. Докато икономическите усложнения водят Народна република България към трети (и този път фатален) банкрут, търсенето на вътрешен зложелател за сближение на редиците съответствува с възрожденската и „ възродителна “ изразителност от последното десетилетие на комунистическия режим.
Планът „ Възраждане “
През 2015 година тогавашният началник на Комисията по досиетата Методи Андреев обнародва названието на проекта за оцеляване на Държавна сигурност при упования провал на комунистическия режим. В България от дълго време неофициално се приказва, че неналичието на лустрация и в действителност непокътнатото въздействие на просъветски (по-късно проруски) фрагменти, произлизащи от остарялата Българска комунистическа партия деформират Прехода от тирания към народна власт като елементарна мимикрия, в която дотогавашните управляващи не престават да управляват процесите в страната, а по-голямата част от опозицията се оказва питомна. Публикациите на Методи Андреев единствено удостоверяват към този момент известното. От 1983 година насетне „ младите “ в Българска комунистическа партия (като Андрей Луканов и Петър Младенов) предизвестяват партийното управление, че стопанската система на Народна република България няма да издържи още един банкрут. Този път Съюз на съветските социалистически републики към този момент не е кадърен да помогне със заеми и първични материали, а заемът на българския режим пред обичайните заемодатели от австрийски, баварски, люксембургски и швейцарски банки е понижен. Целият Източен блок постепенно, само че несъмнено върви към стопански провал и евентуални вътрешни разтърсвания. Така че още в хода на „ възродителния “ развой Държавна сигурност създава проекта „ Възраждане “ – на процедура лист с благонадеждни фрагменти, които да получат начален подтик в бизнеса, образованието, институционалната кариера и политиката при положение на рухване на властта на Българска комунистическа партия. Името, съвпадащо с това на значимия исторически интервал, демонстрира и упоритостта за последователно възобновяване на властта у верните хора.
Версии на „ Възраждания “ в нова България
През 2014 година към този момент в сегашната ни Република България са учредени две политически партии, позоваващи се на Възраждането още в името си: АБВ или Алтернатива за българско Възраждане на някогашния президент, историк и сътрудник на Държавна сигурност с оперативно име „ ГОЦЕ “ Георги Първанов, както и Политическа партия „ Възраждане “, ръководена от също историка Костадин Костадинов. Първанов и Костадинов по нищо не се разграничават във външнополитическите си хрумвания: те са твърдо проруски настроени, декларират се като „ патриоти “ и са повече от сериозни към новия явно прозападен курс на страната, трансформирала се в част от Европейски Съюз и НАТО. Фактът, че и двамата са историци, ученици на най-силно идеологизираната компетентност от времето на комунистическия режим, както и детайлът, че Първанов е бил на доклад в Държавна сигурност единствено прибавят компактност към „ възрожденската “ еднаквост. Всъщност политическият план АБВ е по-стар от учредяването на партията на „ Гоце “ Първанов. Любопитно е, че основаването на двете партии съответствува по време с началото на първата експанзия на Путинова Русия против Украйна и предхожда с две години серията проекти за проруски и антизападни държавни преврати в България и Черна гора от 2016, както те бяха разказани от проверяващия публицист Христо Грозев. Докато Първанов и АБВ се опитваха да се задържат в систематичното говорене и в най-малко една официална преданост към съществуващата страна, то другото „ Възраждане “, това на Костадинов, нерядко си разрешава искрено антисистемни апели към опозиция против съществуващата държавна уредба.
„ Възражданията “ като политически феномен споделят съществени общи характерности. Първо – позоваване на историческия интервал на националното Възраждане. Второ – панславянска и оттова антизападна, просъветска, по-късно проруска трансформация на българския шовинизъм. Трето – антиелитизъм и повече или по-малко забележима антисистемна устременост (в случая с АБВ антиелитизмът минава през изборен елитизъм, елитизъм на различната, „ алена “ буржоазия и различната, проруска част от интелектуалната прослойка). Трето – персонална, кадрова, биографична и историческа връзка с Държавна сигурност и Българска комунистическа партия. Четвърто – откровена устременост против малцинствата в България. Самата систематична приложимост на термините „ Възраждане “, и “възродителен “ в кръгове с една и съща идеология е показателна за общ исторически разказ, посредством който се стимулират общи политически цели. Пред нас стои явно координиран инженеринг. Нещо повече – плановете АБВ и Политическа партия „ Възраждане “ са ориентирани към разнообразни сегменти от българското общество: изцяло в духа на хибридната пропагандна война, АБВ се стреми (или се стремеше) към мозъците на релативно по-богати и образовани жители с интелектуално левичарски уклон, до момента в който „ Възраждане “ неприкрито флиртува н необлагодетелстваните, недоволните пластове. И в двата случая основата на посланието е соцносталгия и антизападна, антидемократична настройка, само че ориентирани към друга аудитория.
Образът на историческото Възраждане
Забелязвате ли какъв брой доста се приказва в последно време за национализъм? Вместо да бъде интимно преживяван, патриотизмът се оказва политическо знаме. Той замества религията, образованието и даже морала. Патриот ли си (на думи), това е към този момент задоволително. Този оглушителен, показателен национализъм е резултат от възпитавано у популацията ново възприятие, че патриотизмът е приключена концепция, дори идеология, даже система. И си върви с изолационизъм. Новият вид национализъм е затворен. Той показва Възраждането като изолиран интервал, откъслечен с европейското Просвещение, с османския Танзимат и с аналогичните национални просвещения и възраждания на Гърция и Сърбия. Съответно естетиката на по този начин представяното, на процедура фалшифицирано Възраждане, още веднъж отхвърля историческия факт, че Възраждането е със западна устременост. Българските интелектуалци и революционери от деветнайсети век застават против изостаналия и нечовечен османски режим от позицията на свободолюбивата, прогресистки ориентирана, съвременна, християнска и постхристиянска западна цивилизация. Нашите възрожденци действително се носят „ алафранга “, т.е. в панталони, с вратовръзка, риза, затворени обувки и сако. По-състоятелните прибавят часовник и жилетка. Естетиката на селската носия им е непозната, те се стремят да се отдалечат от нея. Представянето им в ямурлуци съставлява мистификация, замяна на действителността. От програмната фраза на Васил Левски за Републиката съвсем постоянно отпада третата ѝ характерност: „ свята и чиста, демократска “. Това „ демократска “ постоянно се пропуща от феновете на другите посткомунистически възраждания. По същия метод от всеобщата визия биват последователно заличавани обликът „ алафранга “, европейските конотации на думите на действителните ни възрожденски герои… и релативно постоянните им антируски изявления. Следете посланията на сегашните ни „ възрожденци “. В тях ще намерите отразени всички декларирани ползи на днешната съветска страна. И нищо от действителния облик на Възраждането.
За FrogNews
Манол Глишев
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ