Не е освободителка. Неудобните истини за 3 март и Паметника на Съветската армия
Покрай дебатите за датата на националния празник и ориста на Паметника на Съветската войска историкът Стефан Дечев напомня няколко забравени исторически обстоятелства към Освобождението, септември 1944 година и Червената войска.
В план за промени в конституцията " Продължаваме промяната - Демократична България " (ПП-ДБ) в глава 10 на Конституцията, където са разказани гербът, химнът и флагът на страната, да се сложи и нейният нов народен празник, като 3 март престане да бъде подобен.
Предложението получи и поддръжката на ГЕРБ. Против са Българска социалистическа партия, " Левицата ", президентът, „ Възраждане “, както и " ИТН " (ИТН), въпреки и последната с сякаш с друга мотивация.
Приблизително по подобен метод върви разделянето и във връзка с демонтирането и преместването на Паметника на Съветската войска. С държавно решение неговият статут беше изменен и от обществена държавна благосъстоятелност, той. Решението е взето по предложение на регионалния шеф на София, под чието ръководство е парцелът.
Идеята е още паметникът да бъде изместен от Княжеската градина в Музея на социалистическото изкуство.
Недоразумения и клишета към 3 март
Да стартираме с 3 март. Не е правилно, че България се е появила тогава, както акцентират бранителите на датата. Санстефанският контракт е прелиминарен, и то подписан в нарушаване на преди този момент поети задължения от самата Русия в Райхщатското съглашение и Будапещенската спогодба.
Ако някой се сети за Шипка, дано му напомним, че там се бият българските опълченци дружно с украинските Брянски и Орловски полкСтефан Дечев
Българското присъединяване е никакво, а пък в случай че някой се сети за Шипка, дано му напомним, че Брянски и Орловски полк.
Договорът не носи независимост, а двегодишна съветска окупация, която по-сетнешният документ, подписан в Берлин, ще ограничи на девет месеца. Изтъкваната нормално тогава „ Санстефанска България “ не е просъществувала и ден. Едни от първите, които тогава обръщат още в края на 19 в. внимание на тези моменти са и измежду българските социалисти.
19 февруари (по остарял стил) или 3 март остава като формален празник тъй като е подобен още от времето, когато де юре васалното на Османската империя Княжество България е до 1885-1886 година.
3 март/19 февруари стартира да се отбелязва единствено с цел да не се означи 20 април, денят на експлоадиране на. Това се прави тъй като празнуването му би дало голям символен капитал на останалите живи участници във въстанието от 1876 година, а останалата политическа класа не желае това. Ето за какво 19 февруари/3 март е комфортен, заради свързването му с друга страна, а не с българи.
Парадоксално още в края на 19 и началото на 20 век, социалисти и други леви партии, стамболовисти и други демократични, както и кръгове на ВМОРО и част даже от Върховния комитет, са срещу тази дата и резервирани към самата „ Санстефанска България “ и съветската политика.
Неслучайно в първата биография на Гоце Делчев самичък Пейо К. Яворов назовава конфликта на Русия и Турция от 1877-78 година „ така наречената Освободителна война “. Празникът остава най-много поради сили, свързани с монархията и консервативната русофилска десница. Не е изненада по какъв начин Българска комунистическа партия през 1951 година го отстранява като формален и го трансформира в елементарен работен ден.
На този декор днешната отбрана от Българска социалистическа партия и президента на датата 3 март е на пръв взор парадоксална и даже малко комична.
Нека да кажем още един път. Бунтът за българската независимост избухва на 20 април 1876 година, а темелите на българската държавност са положени на 16 април 1879 година с приемането на Търновската конституция .
Самостоятелно и сполучливо българско дело е също от 6 септември 1885 година, стартирано с активността на организация, чиито първи две имена са „ Македонски комитет “ и „ Българо-македонски революционерен комитет “.
Парадоксалните отбрани на 3 март, паметника и авторитаризма
Комичните парадокси, които изтъкнахме по отношение на 3 март, не подминават и дебата към ориста на Паметника на Съветската войска. Сред неговите бранители можем да забележим и такива, които настояват, че в България не е имало никакъв фашизъм, или пък отричащи българското на 11 343 евреи от „ новите земи “, намерили гибелта си в концлагера Треблинка.
И тук става дума за една селективност и интерпретативен произвол по отношение на предишното, изцяло зависещ на някакви предварителни залози. Той съчетава по абсурден, само че единствено на пръв взор, метод, оправданието на властническия монархически режим, неговата пронацистка и антисемитска политика през интервала 1941-1944 година, с поклонението пред режима на Владимир Путин и експанзията му в Украйна.
Видимо става дума за неуместни тематики, както за бранителите на царска, по този начин и на комунистическа България. И това е разбираемо. Ясно е, че след 1934 година, в нарушаване на Търновската конституция, в страната е налице един властнически, безпартиен режим.
През 1940 година и идващите години той прибягва даже до антисемитско законодателство и политика. На 1 март 1941 година се прави и присъединение на България към Тристранния пакт и съюз с Третия райх. След две години, през март 1943 година, българската страна, посредством решения на държавното управление на проф. Богдан Филов и дейности на армията, полицията и локалните управляващи, на 11 343 евреи от „ новите земи “.
Интересно е, че част от тези, които са подготвени да омаловажат съюза с Хитлер, антисемитската политика на страната и съучастието на българската страна в депортацията (най-добрия образец за това е президентът Румен Радев ), са по едно и също време с това и измежду бранителите на паметника (БСП, " Левицата ", " Възраждане " ).
Какво е държавно управление в България, когато Съюз на съветските социалистически републики ѝ афишира война Червената войска в България не е „ освободителка “.Стефан Дечев
Съюз на съветските социалистически републики афишира война на България на 5 септември и влиза в страната на 8 септември 1944 година Най-важното в тази ситуация е, че Червената войска в България не е „ освободителка “.
С нейното нахлуване в страната от власт е свалено демократично, антифашистко и антинацистко държавно управление, което резервира свободни места даже и за представители на обединението Отечествен фронт (ОФ).
Това не е тогава толкоз нелогично на фона на писмото на 13-те от 6 август 1944 година, където дружно с другите представители на демократичната и антинацистка легална съпротива (Никола Мушанов, Димитър Гичев, Атанас Буров, Петко Стайнов, Кръстю Пастухов и др.) попадат и тези на представители на Отечествен фронт като Кимон Георгиев, Никола Петков, както и комунистите Иван Пашов и Минчо Нейчев. С документа се упорства за либерализация и успокояване на страната, както и за промяна на външнополитическия ѝ курс.
Съставеният на 2 септември 1944 година кабинет от представителя на Български земеделски народен съюз „ Врабча 1 “ Константин Муравиев включва твърди опозиционери от последното десетилетие на властническия режим, като измежду тях личат имената на трима одобрени политици – Н. Мушанов от Демократическата партия, Д. Гичев от Български земеделски народен съюз „ Врабча 1 “, и Ат. Буров, тежък банкер и дълготраен политик от Народната партия, представител на умереното крило в Демократическия сговор.
Кабинетът включва на процедура букет от водещи персони от демократичните партии през междувоенния интервал. През годините както на съюза с Третия райх, по този начин и на противоконституционното антисемитско законодателство.
Какво свърши държавното управление
По-важни обаче са дейностите на държавното управление след неговото сформиране на 2 септември 1944 година Кабинетът незабавно анулира антиеврейското законодателство.
На 3 септември новият министър на правораздаването - демократът Борис Павлов, разпорежда по телеграфа да се спре осъществяването на всички смъртни присъди, издадени по Закона за отбрана на страната. Вътрешният министър земеделецът Вергил Димов разпорежда да бъдат неотложно разпечатени всички запечатани радиоприемници. В своя декларация от същия ден държавното управление дава обещание „ цялостна и безусловна прошка “ за всички политически пандизчии, като задейства процеса със светкавични периоди.
Отново на 4 септември военният министър Иван Маринов заповядва да спрат всички акции на войската против партизаните. Започва и разоръжаване на немските елементи, които се намират на българска територия. Продължава изтеглянето на българския окупационен корпус от Сърбия. Дадени са разпоредби и за евакуиране от Македония. Премиерът К. Муравиев твърдо слага на 4 септември пред регента проф. Б. Филов искане за неговата оставка, като на 7 септември тя към този момент е реалност.
Още на 6 септември е получена оставката на считания за германофил шеф на Генералния щаб ген.-майор Трифион Трифонов. Уволнен е и командира на Пета войска ген. Кочо Стоянов. На 6 септември Министерският съвет взема решение за разрушение на всички организации в страната, които изповядват фашистка и националсоциалистическа идеология.
Междувременно, някои от най-изтъкнатите водачи на сходни обединения, като Иван Дочев, Асен Кантарджиев, Александър Цанков, Никола Жеков и други, избират бързо да изоставен страната. Създателят на организацията „ Ратник “ някогашният министър Петър Габровски също се пробва да напусне България.
На 7 септември държавното управление сменя множеството регионални шефове, приключва просрочения мандат на XXV-то Общински народен съвет и разпуска жандармерията, като състава ѝ се връща към полиция и войска. Отново на 7 септември кабинетът освобождава цивилен мобилизираните лица от Поморавието, както и военнопленниците на съдружниците. Обявена е по радиото
Обещаната преди три дни обща политическа прошка. На 8 септември голямото болшинство политически пандизчии са към този момент на независимост. Въпреки неналичието на време е ясно, че новият кабинет задава, и то бързо и с огромна увереност, несъмнено нов курс на страната, както във вътрешната, по този начин и във външната политика. Посоката към либерализация и успокояване на обществото е напълно видна.
Война на Съюз на съветските социалистически републики против демократична и антинацистка България
Но още към 8 часа българско време на 5 септември, по време на свое съвещание, държавното управление научава, че Съюз на съветските социалистически републики афишира война на България. Това довежда до решението за разкъсване на дипломатическите връзки с Германия, като новината се афишира незабавно на немския пълномощен министър в София Адолф Бекерле. Решава се неотложно и да се разгласи война на Германия, само че заради изтеглянето на българските елементи от Сърбия и Македония, разгласяването се отсрочва за 18.00 ч. на 8 септември.
Протоколът от съвещанието на кабинета свидетелства за объркването, само че и за безсмислието на войната със Съюз на съветските социалистически републики. Той гласи във връзка с формулировката, с която да се желае помирение от Москва следното: „ Обявената от Съветска Русия на България война не може да се води и би трябвало да се прекрати от момента на оповестяването ѝ. “
Всъщност, Москва бърза да разгласи война на България и нейното демократично и антинацистко държавно управление точно тъй като идното разкъсване на кабинета Муравиев с Германия, ще отнеме всевъзможен предлог за сходно деяние. Преди години историкът Александър Везенков посочи, че даже и дейностите на Муравиевото държавно управление да бяха още по-скоростни, то Съветската войска отново би навлязла в България, не като окупатор, а като съдружник, само че последствията в дълготрайна вероятност биха били същите – тоталитарна комунистическа власт от руски вид.
Какво символизира паметникът и какви са посланията на бранителите му
В този смисъл Паметникът на Съветската войска в българската столица символизира не битката с фашизма и нацизма (правителството сред 2 и 9 септември 1944 година се състои точно от такива изтъкнати борци), а ликвидирането на демокрацията, политическия плурализъм и правовата страна в идващите 45 години.
Това ни кара да намерим и общия знаменател сред бранителите на 3 март и Паметника на Съветската войска. И той е явен. Събират се някъде към поклонението към режима на Путин и на властническата му власт. Съешават се в антиевропейските си настройки или използването на Европейския съюз само за кяр. Сбират се към откритите си или латентни антинатовски настройки.
Не на последно място са най-обикновени съперници на цивилизацията, правовия ред и направения от България на границата на нашия век външнополитически избор. Точно това прави въпросите за 3 март и Паметника на Съветската войска освен проблеми към един празник и един монумент.
Когато се събра Великото национално заседание в същинската постройка на Народното събрание в София през лятото на 1990 година, то стана на крайници с цел да уважи паметта на убития през 1947 година от налагащия се тоталитарен режим Никола Петков. Следващото му решение трябваше да бъде обвързвано с демонтирането на Паметника на Съветската войска, която направи това допустимо. То не го стори. Защото това беше събранието, което със стъписване и изненада одобри тогавашното предложение на депутата Соломон Паси България да стане член на НАТО.
След повече от три десетилетия този миг е пристигнал. В момента желаеме от югозападната ни съседка Република Северна Македония да се върне в 90-те и да свърши несвършената тогава работа. Може би е време и самата България да го направи.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
В план за промени в конституцията " Продължаваме промяната - Демократична България " (ПП-ДБ) в глава 10 на Конституцията, където са разказани гербът, химнът и флагът на страната, да се сложи и нейният нов народен празник, като 3 март престане да бъде подобен.
Предложението получи и поддръжката на ГЕРБ. Против са Българска социалистическа партия, " Левицата ", президентът, „ Възраждане “, както и " ИТН " (ИТН), въпреки и последната с сякаш с друга мотивация.
Приблизително по подобен метод върви разделянето и във връзка с демонтирането и преместването на Паметника на Съветската войска. С държавно решение неговият статут беше изменен и от обществена държавна благосъстоятелност, той. Решението е взето по предложение на регионалния шеф на София, под чието ръководство е парцелът.
Идеята е още паметникът да бъде изместен от Княжеската градина в Музея на социалистическото изкуство.
Недоразумения и клишета към 3 март
Да стартираме с 3 март. Не е правилно, че България се е появила тогава, както акцентират бранителите на датата. Санстефанският контракт е прелиминарен, и то подписан в нарушаване на преди този момент поети задължения от самата Русия в Райхщатското съглашение и Будапещенската спогодба.
Ако някой се сети за Шипка, дано му напомним, че там се бият българските опълченци дружно с украинските Брянски и Орловски полкСтефан Дечев
Българското присъединяване е никакво, а пък в случай че някой се сети за Шипка, дано му напомним, че Брянски и Орловски полк.
Договорът не носи независимост, а двегодишна съветска окупация, която по-сетнешният документ, подписан в Берлин, ще ограничи на девет месеца. Изтъкваната нормално тогава „ Санстефанска България “ не е просъществувала и ден. Едни от първите, които тогава обръщат още в края на 19 в. внимание на тези моменти са и измежду българските социалисти.
19 февруари (по остарял стил) или 3 март остава като формален празник тъй като е подобен още от времето, когато де юре васалното на Османската империя Княжество България е до 1885-1886 година.
3 март/19 февруари стартира да се отбелязва единствено с цел да не се означи 20 април, денят на експлоадиране на. Това се прави тъй като празнуването му би дало голям символен капитал на останалите живи участници във въстанието от 1876 година, а останалата политическа класа не желае това. Ето за какво 19 февруари/3 март е комфортен, заради свързването му с друга страна, а не с българи.
Парадоксално още в края на 19 и началото на 20 век, социалисти и други леви партии, стамболовисти и други демократични, както и кръгове на ВМОРО и част даже от Върховния комитет, са срещу тази дата и резервирани към самата „ Санстефанска България “ и съветската политика.
Неслучайно в първата биография на Гоце Делчев самичък Пейо К. Яворов назовава конфликта на Русия и Турция от 1877-78 година „ така наречената Освободителна война “. Празникът остава най-много поради сили, свързани с монархията и консервативната русофилска десница. Не е изненада по какъв начин Българска комунистическа партия през 1951 година го отстранява като формален и го трансформира в елементарен работен ден.
На този декор днешната отбрана от Българска социалистическа партия и президента на датата 3 март е на пръв взор парадоксална и даже малко комична.
Нека да кажем още един път. Бунтът за българската независимост избухва на 20 април 1876 година, а темелите на българската държавност са положени на 16 април 1879 година с приемането на Търновската конституция .
Самостоятелно и сполучливо българско дело е също от 6 септември 1885 година, стартирано с активността на организация, чиито първи две имена са „ Македонски комитет “ и „ Българо-македонски революционерен комитет “.
Парадоксалните отбрани на 3 март, паметника и авторитаризма
Комичните парадокси, които изтъкнахме по отношение на 3 март, не подминават и дебата към ориста на Паметника на Съветската войска. Сред неговите бранители можем да забележим и такива, които настояват, че в България не е имало никакъв фашизъм, или пък отричащи българското на 11 343 евреи от „ новите земи “, намерили гибелта си в концлагера Треблинка.
И тук става дума за една селективност и интерпретативен произвол по отношение на предишното, изцяло зависещ на някакви предварителни залози. Той съчетава по абсурден, само че единствено на пръв взор, метод, оправданието на властническия монархически режим, неговата пронацистка и антисемитска политика през интервала 1941-1944 година, с поклонението пред режима на Владимир Путин и експанзията му в Украйна.
Видимо става дума за неуместни тематики, както за бранителите на царска, по този начин и на комунистическа България. И това е разбираемо. Ясно е, че след 1934 година, в нарушаване на Търновската конституция, в страната е налице един властнически, безпартиен режим.
През 1940 година и идващите години той прибягва даже до антисемитско законодателство и политика. На 1 март 1941 година се прави и присъединение на България към Тристранния пакт и съюз с Третия райх. След две години, през март 1943 година, българската страна, посредством решения на държавното управление на проф. Богдан Филов и дейности на армията, полицията и локалните управляващи, на 11 343 евреи от „ новите земи “.
Интересно е, че част от тези, които са подготвени да омаловажат съюза с Хитлер, антисемитската политика на страната и съучастието на българската страна в депортацията (най-добрия образец за това е президентът Румен Радев ), са по едно и също време с това и измежду бранителите на паметника (БСП, " Левицата ", " Възраждане " ).
Какво е държавно управление в България, когато Съюз на съветските социалистически републики ѝ афишира война Червената войска в България не е „ освободителка “.Стефан Дечев
Съюз на съветските социалистически републики афишира война на България на 5 септември и влиза в страната на 8 септември 1944 година Най-важното в тази ситуация е, че Червената войска в България не е „ освободителка “.
С нейното нахлуване в страната от власт е свалено демократично, антифашистко и антинацистко държавно управление, което резервира свободни места даже и за представители на обединението Отечествен фронт (ОФ).
Това не е тогава толкоз нелогично на фона на писмото на 13-те от 6 август 1944 година, където дружно с другите представители на демократичната и антинацистка легална съпротива (Никола Мушанов, Димитър Гичев, Атанас Буров, Петко Стайнов, Кръстю Пастухов и др.) попадат и тези на представители на Отечествен фронт като Кимон Георгиев, Никола Петков, както и комунистите Иван Пашов и Минчо Нейчев. С документа се упорства за либерализация и успокояване на страната, както и за промяна на външнополитическия ѝ курс.
Съставеният на 2 септември 1944 година кабинет от представителя на Български земеделски народен съюз „ Врабча 1 “ Константин Муравиев включва твърди опозиционери от последното десетилетие на властническия режим, като измежду тях личат имената на трима одобрени политици – Н. Мушанов от Демократическата партия, Д. Гичев от Български земеделски народен съюз „ Врабча 1 “, и Ат. Буров, тежък банкер и дълготраен политик от Народната партия, представител на умереното крило в Демократическия сговор.
Кабинетът включва на процедура букет от водещи персони от демократичните партии през междувоенния интервал. През годините както на съюза с Третия райх, по този начин и на противоконституционното антисемитско законодателство.
Какво свърши държавното управление
По-важни обаче са дейностите на държавното управление след неговото сформиране на 2 септември 1944 година Кабинетът незабавно анулира антиеврейското законодателство.
На 3 септември новият министър на правораздаването - демократът Борис Павлов, разпорежда по телеграфа да се спре осъществяването на всички смъртни присъди, издадени по Закона за отбрана на страната. Вътрешният министър земеделецът Вергил Димов разпорежда да бъдат неотложно разпечатени всички запечатани радиоприемници. В своя декларация от същия ден държавното управление дава обещание „ цялостна и безусловна прошка “ за всички политически пандизчии, като задейства процеса със светкавични периоди.
Отново на 4 септември военният министър Иван Маринов заповядва да спрат всички акции на войската против партизаните. Започва и разоръжаване на немските елементи, които се намират на българска територия. Продължава изтеглянето на българския окупационен корпус от Сърбия. Дадени са разпоредби и за евакуиране от Македония. Премиерът К. Муравиев твърдо слага на 4 септември пред регента проф. Б. Филов искане за неговата оставка, като на 7 септември тя към този момент е реалност.
Още на 6 септември е получена оставката на считания за германофил шеф на Генералния щаб ген.-майор Трифион Трифонов. Уволнен е и командира на Пета войска ген. Кочо Стоянов. На 6 септември Министерският съвет взема решение за разрушение на всички организации в страната, които изповядват фашистка и националсоциалистическа идеология.
Междувременно, някои от най-изтъкнатите водачи на сходни обединения, като Иван Дочев, Асен Кантарджиев, Александър Цанков, Никола Жеков и други, избират бързо да изоставен страната. Създателят на организацията „ Ратник “ някогашният министър Петър Габровски също се пробва да напусне България.
На 7 септември държавното управление сменя множеството регионални шефове, приключва просрочения мандат на XXV-то Общински народен съвет и разпуска жандармерията, като състава ѝ се връща към полиция и войска. Отново на 7 септември кабинетът освобождава цивилен мобилизираните лица от Поморавието, както и военнопленниците на съдружниците. Обявена е по радиото
Обещаната преди три дни обща политическа прошка. На 8 септември голямото болшинство политически пандизчии са към този момент на независимост. Въпреки неналичието на време е ясно, че новият кабинет задава, и то бързо и с огромна увереност, несъмнено нов курс на страната, както във вътрешната, по този начин и във външната политика. Посоката към либерализация и успокояване на обществото е напълно видна.
Война на Съюз на съветските социалистически републики против демократична и антинацистка България
Но още към 8 часа българско време на 5 септември, по време на свое съвещание, държавното управление научава, че Съюз на съветските социалистически републики афишира война на България. Това довежда до решението за разкъсване на дипломатическите връзки с Германия, като новината се афишира незабавно на немския пълномощен министър в София Адолф Бекерле. Решава се неотложно и да се разгласи война на Германия, само че заради изтеглянето на българските елементи от Сърбия и Македония, разгласяването се отсрочва за 18.00 ч. на 8 септември.
Протоколът от съвещанието на кабинета свидетелства за объркването, само че и за безсмислието на войната със Съюз на съветските социалистически републики. Той гласи във връзка с формулировката, с която да се желае помирение от Москва следното: „ Обявената от Съветска Русия на България война не може да се води и би трябвало да се прекрати от момента на оповестяването ѝ. “
Всъщност, Москва бърза да разгласи война на България и нейното демократично и антинацистко държавно управление точно тъй като идното разкъсване на кабинета Муравиев с Германия, ще отнеме всевъзможен предлог за сходно деяние. Преди години историкът Александър Везенков посочи, че даже и дейностите на Муравиевото държавно управление да бяха още по-скоростни, то Съветската войска отново би навлязла в България, не като окупатор, а като съдружник, само че последствията в дълготрайна вероятност биха били същите – тоталитарна комунистическа власт от руски вид.
Какво символизира паметникът и какви са посланията на бранителите му
В този смисъл Паметникът на Съветската войска в българската столица символизира не битката с фашизма и нацизма (правителството сред 2 и 9 септември 1944 година се състои точно от такива изтъкнати борци), а ликвидирането на демокрацията, политическия плурализъм и правовата страна в идващите 45 години.
Това ни кара да намерим и общия знаменател сред бранителите на 3 март и Паметника на Съветската войска. И той е явен. Събират се някъде към поклонението към режима на Путин и на властническата му власт. Съешават се в антиевропейските си настройки или използването на Европейския съюз само за кяр. Сбират се към откритите си или латентни антинатовски настройки.
Не на последно място са най-обикновени съперници на цивилизацията, правовия ред и направения от България на границата на нашия век външнополитически избор. Точно това прави въпросите за 3 март и Паметника на Съветската войска освен проблеми към един празник и един монумент.
Когато се събра Великото национално заседание в същинската постройка на Народното събрание в София през лятото на 1990 година, то стана на крайници с цел да уважи паметта на убития през 1947 година от налагащия се тоталитарен режим Никола Петков. Следващото му решение трябваше да бъде обвързвано с демонтирането на Паметника на Съветската войска, която направи това допустимо. То не го стори. Защото това беше събранието, което със стъписване и изненада одобри тогавашното предложение на депутата Соломон Паси България да стане член на НАТО.
След повече от три десетилетия този миг е пристигнал. В момента желаеме от югозападната ни съседка Република Северна Македония да се върне в 90-те и да свърши несвършената тогава работа. Може би е време и самата България да го направи.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ