Иво Иванов: До десет
Поеми надълбоко мирис, вслушай се в личния си пулс, преброй постепенно и умерено до 10. Чак тогава вземи значимо решение. Това е остарял и може би поизтъркан съвет, само че сякаш е изключително настоящ през днешния ден, в епохата на импулсивните решения. Днес желаех да ви помоля за нещо, само че тъй като ми се коства значимо и даже малко егоистично, не желая да го вършиме, преди да сме преброили дружно най-малко до 10.
Едно
Едно момиче... или по-скоро една млада жена. Така е било писано, че я срещнах за пръв път преди две години на най-тъжния етаж в най-тъжната болница. Навън бе юни, само че из тези коридори сякаш постоянно е късна есен. Човек се движи по хладния под като по студена ноемврийска алея. Листата капят, цветята съхнат, птиците отлитат... Някои от вас са минавали по този притихнал кулоар и знаят. Опитваш се да стъпваш бодро, да вдъхваш убеденост на походката си, само че краката натежават с всяка крачка. Вратите на стаите те подминават една по една безизразни, затворени и тъжни. В безмълвния им упрек човек усеща прокрадващата се виновност. Защо аз съм тук, а не там? С какво съм заслужил да бъда от тази страна на вратата? От къде на къде си разрешавам да заедно съм с подправена походка из тази късна юнска есен? Знаех, че момичето е доста, доста болно. Но не знаех какво да чакам. Болка? Отчаяние? Безнадеждност?
Две
Две заболявания... събрани в една. Бифенотипната левкемия е подла двуличница. Дели се стихийно, проклетата магьосница, броди из клетките и сее съсипия с два смъртоносни кинжала: единият миелоиден, другият – лимфобластен. Тъкмо когато си повярвал, че си се избавил от единия, тя стартира да реже с другия. Болестта е рядка, упорита и ненаситна. Когато почуках на вратата, там – на най-тъжния етаж в най-тъжната болница – вътре бяха единствено двете – момичето и левкемията. Понякога упованията се оправдават, различен път се оказват неоправдани, а от време на време... от време на време, като в този случай, всички упования се трансформират в комплицирани непредвидения. Нищо не ме бе подготвило за срещата с изумителната млада жена в болничната стая. Тя бе на леглото, само че усмивката ѝ бе на всички места. Тя грееше! Грееше във всяка нейна клетка. Нали се сещате? Това беше една от тези усмивки, които не са просто извивка на устните. Тя беше в очите ѝ, в гласа ѝ, в метода, по който се надигна от възглавницата, в цялото ѝ лъчение. Не знам какъв сезон бе в коридора, само че тук... тук светеше и беше юни.
Говорихме дълго – за рака, за живота, за хората, за Ланс Армстронг, за борбите, които я чакат. Не желаех да ѝ отегчавам с клишета и със старите опаковани изречения за това по какъв начин би трябвало да се бори, да не се предава и да има вяра. Исках просто да приказваме като двама другари. Вглеждах се деликатно и с безпокойство в очите ѝ. Страх ме беше, че ще открия в тях онази мъждукаща суматоха – предвестника на отчаянието. Но нищо! Само усмивка! Такова беше момичето... Спокойно, доброволно и мощно.
Три
Три сестри... Ако има нещо, което да съм научил от Чехов, от безбройните приказки, от „ Крал Лир “... и от самия живот, то е, че когато три сестри се съберат на едно място, нещата стават доста, доста комплицирани... за този, който има неблагоразумието да се изправи против тях. Това се отнася и за заболяването. Според законите, основани от самата природа, трите сестри са неудържима буря. Вижте, бифенотипната левкемия може да има два кинжала, само че болното момиче – то има нещо доста повече – то има две сестри. Едната от тях – Татяна, ме откри, без да ме познава, преди повече от две години и ми сподели: „ Може да си се срещал с всевъзможни хора, само че не си виждал човек като сестра ми и в този момент е моментът да го направиш. Защото е доста болна и... има потребност от теб! “. Така, без да знам с какво мога да оказа помощ, се озовах в болничното заведение – сред думите си Татяна не бе оставила никакво пространство за несъгласие. И се оказа права, несъмнено – не бях виждал човек като сестра ѝ. Но не знам дали тя имаше потребност от мен, или аз от нея. Станахме другари – същински, близки другари, от тези, които усещат, че нещо липсва, в случай че не са се чували или виждали няколко седмици. Другата сестра – Наталия, се оказа съвършен донор на стволови кафези, което, както ще забележим по-късно, е от голямо значение. Болестта показва непредвидливост, тъй като не се сблъска просто с едно момиче – тя се сблъска с три сестри. И те нямаше да я оставят на мира.
Четири
Четири години... Преди няколко месеца едно очарователно момченце стана на четири години. Голяма част от тях е прекарало без майка си. Болестта я застигна малко след неговото раждане. Химиотерапиите, затрудненията, пункциите, интервенциите ще я държат съвсем непрестанно сред болничните стени. Не можем да знаем какво е да се бориш с една от най-ужасните заболявания, познати на човечеството, с дни, нощи, месеци, години, до момента в който бебето ти е надалеч от теб. Онези моменти, в които детето ти прави първата си крачка или споделя първата си дума – те са скъпи. „ Болестта ми лиши тези моменти – те няма по какъв начин да се върнат – споделя момичето. – Но тя не можа да наруши връзката ни. Синът ми е с мен, в моите мисли и в сърцето ми постоянно и във всяка секунда, в която вдишвам на този свят. Когато се роди, знаехме със брачна половинка ми, че желаеме да го дарим с хубаво, мощно българско име. Нарекохме го Пресиян – на един от най-гордите и обичани български владетели. “
Пет
Пет потвърждения...
„ Помниш ли, когато се срещнахме за пръв път в болничното заведение? “ – попита ме неотдавна момичето.
„ Помня, несъмнено! Очаквах напълно друга обстановка, само че ти беше толкоз усмихната и уверена, че аз самият се успокоих. “
„ Знаеш ли, това беше най-тежкият миг в живота ми. Точно тогава, когато влезе в стаята, бях на ръба на отчаянието. Беше тъкмо по средата на унищожителна химиотерапия и бях смазана физически. Заради нея се получи зараза и некроза на челюстта и небцето. Хората ги беше боязън да ми трансплантират стволови кафези, без да са създали комплицирана лицево-челюстна интервенция. Но никой не искаше да се наеме с такава процедура, преди да са минали девет месеца без химиотерапия. От друга страна, месеци без химиотерапия означаваха сигурна гибел. Общо взето, Параграф 22 – бях в невъзможност. Накрая ми споделиха, че ще създадат трансплантацията, само че ми желаеха най-малко пет потвърждения и автограф, че разбирам заплахата от следствията и поемам цялата отговорност. Пет потвърждения... Бях подготвена да дам и хиляда. “
Шест
Шест месеца на надежда… През януари предходната година след безчет премеждия момичето получи стволовите кафези на сестра си. Те бяха усвоени с 98% успеваемост, което е свръхестествен резултат. Трансплантацията мина идеално! Последваха съвсем шест благословени месеца на тотална ремисия. Шест месеца вкъщи. Шест месеца със фамилията. Шест месеца с дребния Пресиян. „ Днес съм най-най-най-щастливият човек на света и летяяяяяяя! “, писа ми момичето.
Седем
Седем разнообразни отзиви... На шестия месец левкемията отвърна на удара с рецидив и бласти в централната нервна система. Малко по-късно последва и втори рецидив. И лезия в мозъка. Нещата изглеждаха отчайващи, само че момичето нямаше желание да се предава. Нямаше да разреши дребният Преси да пораства без майка. Лекарите обаче се озоваха в непозната територия. Как да третират упоритата болест? Как да подходят към нея? Последваха безкрайни комисии, експерти, съвещания. Седем разнообразни лекари – седем разнообразни отзиви, и в последна сметка шест от тях се свеждаха до едно и също обречено решение – да се откажат от лекуването на мозъка, да налеят момичето с химия и да видят какво ще стане. Изходът от този метод наподобява жертван, само че... лъчът на вярата бе в седмото мнение. То идва от клиниката по хемато-онкология в Лайпциг. Лечение има! Надежда сигурно има! Оказва се, че немските експерти имат протокол за отнасяне навръх нейния случай и имат вяра, че могат да вкарат рака в ремисия, след което да създадат втора, решаваща трансплантация на стволови кафези.
Осем
Осем спирки с метрото... „ Хайде, по кое време ще дойдеш да ни видиш? – попита ме преди няколко месеца момичето. – От вас е единствено осем спирки с метрото. От там ще те посрещне мъжът ми и за нула време сте в Сливница. “ Няколко часа по-късно най-сетне притискам ръката на брачна половинка ѝ, който, апропо, се споделя Сокол (честна дума!). Запознали са се като студенти в Пловдив. Било е същинска, неудържима обич. И като всяка същинска обич, тя освен надживява заболяването, само че става по-силна поради нея. След университета не могат да си разрешат квартира в София и се озовават в Сливница, където той собственоръчно стяга изоставената и необитавана с години къща на дядо си. Влизаме в дребната спретната къщурка. Домакинята ни посреща с добре познатата неразрушима усмивка. Ако заболяването се е пробвала да я съкруши, сигурно не е съумяла. Прегръщам неотразимия Пресиян. Усещам сърчицето му да се блъска радостно в прегръдката ми. Знам какъв брой им е тежко. Левкемията от дълго време бе лишила момичето от обичаната му работа. Сега цялото семейство се крепи на раменете на брачна половинка ѝ, който работи нощна промяна във фабрика за кафе. Колко мощен и добър човек! Какво ли са били тези три години и за него? Как е успявал? Болниците? Работата? Разходите? Тревогите? Къщата? Детето?
„ Ние сме щастливи хора, Иво! – споделя момичето, –защото се обичаме и сме живи. Докато ни има и тримата на този свят, ще се радваме на всеки настоящ момент и ще се борим за всеки идващ. “
Девет
Девет живота... „ Казват, че котките имали девет живота. Колко ли тогава имам аз? – пита момичето. – Колко пъти съм умирала... Колко пъти ме погребваха и отписваха лекарите... Колко пъти бях на ръба на бездната... А не щеш ли още съм жива. И ще не преставам да пребивавам по най-хубавия вероятен метод на този свят. Ще не преставам да бъда майка на детето си, брачна половинка на мъжа си, другарка на приятелите си. Виждала съм болежка, боязън, невъзможност и по тази причина ми се желае да хвана ръката на всеки в моята обстановка. И да им кажа, че постоянно има вяра. “
Девет живота... в действителност! Семейството едвам свързва двата края, само че с помощта на добрината и благотворителността на хората от банката, в която е работило момичето, парите за първата фаза на лекуване в Германия бяха събрани. Хирурзите в Лайпциг направиха ювелирна интервенция и отстраниха тумора в мозъка, който се оказа незлокачествен. Това беше знамение единствено по себе си, само че още по-изумително е, че момичето се върна в България без бласти. Всички те, които трябваше да бъдат смъртоносни, са към този момент някъде в небитието. Момичето бе в ремисия! Оставаше единствено едно – най-важното в битката с левкемията. Без съвършена втора трансплантация всяка победа против тази болест е краткотрайна. Цената е смазваща – 230 000 евро! С ненадейно повишилите се шансове за излекуване фамилията е решително, че Комисията за лекуване в чужбина ще отпусне парите.
Десет
Десет $... Наскоро един добър човек и огромен българин, на който се удивлявам от години, бе изпаднал в кошмарна обстановка. За кой ли път! Малко са хората на този свят, които са в положение да се борят с превратностите на ориста по този начин, както го прави превъзходният български публицист Фори Караджов. Въпреки че е неподвижен и живее сам-самичък, Фори е професор в калифорнийски университет и води пълностоен живот. Но след тринайсет интервенции, непостижими медицински сметки и неспособност да заплати квартирата си, Фори бе изпаднал в цайтнот. Негови другари направиха акция за набиране на средства в интернет. Идеята беше да му подадем ръка, да му помогнем най-малко с нещичко и най-важното – да усети, че в този тежък миг не е самичък. Написах зов към съидейници, другари и познати във Facebook и споделих линка към акцията. След няколко дни хвърлих един взор, с цел да видя дали е имало резултат. Даренията, несъмнено, бяха почнали да се стичат от сърцата на хората – даже тези, които не го познаваха, бяха помогнали с каквото могат. Очите ми се спуснаха надолу по листата с донори. Георги – 100 долара; Симеон – 20 долара; Виолета – 50 $. Ето, това са хубави имена... имена на добрината, споделих си. И... внезапно застинах! Прочетох още веднъж и още веднъж едно от имената: Анастасия Арикова – 10 $. Анастасия Арикова! Точно ти ли? Ox... не желаех ти да даряваш, Наси! Знам! Със сигурност знам, че си лишила от нещо фамилията си, с цел да окажеш помощ на Фори. Tези пари...са с по-голяма стойност за теб в сравнение с за множеството от нас. Можеше да зарадваш Пресиян с някоя играчка. Или да си помогнете със брачна половинка ти за сметките...Но вие към този момент знаете що за човек е Анастасия Арикова. Болното момиче е дало тези пари на човек, който не познава, с огромна усмивка, без даже да преброи до 10. Просто тъй като е усетила, че някъде някой страда и има потребност от помощ.
Ето че преброихме дружно до 10 и ти към този момент несъмнено знаеш защо ще те помоля. Наскоро Анастасия претърпя нов безсърдечен удар – след многомесечно очакване Комисията отхвърли молбата ѝ за лекуване в Лайпциг. Нямам визия каква е повода – може би просто няма задоволително пари. Това е обяснимо; толкоз доста са страдащите – невръстни деца, младежи, майки и татковци. Здравната каса изнемогва. Безизходицата като че ли е на всички места. Иска ми се да викам от болежка всякога когато видя, че малко детенце се нуждае от голяма сума, с цел да оживее. Понякога се запитвам – за какво би трябвало да е по този начин? Защо човек би трябвало да се бори освен против смъртоносна болест, само че и против смъртоносната система, която е индустриализирала тази болест по най-циничния вероятен метод? Защо човешкото страдалчество би трябвало да се осребрява? Защо трезорите на рака са цялостни до спукване от Турция до Съединените щати? Но това е друга тематика... тук не е място за рецензия – неслучайно преброих до 10. Това е просто молба. Молба към теб да окажеш помощ с каквото можеш на една болна млада жена, един Сокол и един четиригодишен български държател на техните сърца. Днес Анастасия е жива с помощта на напъните на прелестни наши лекари, само че техните запаси са изчерпани и избавлението ѝ се намира на 1520 километра от нейния дребен дом.
Така сме построени от недалновидната природа, че рано или късно всеки човек става пациент. Може би, въпреки и латентно, това просветление постоянно тлее някъде надълбоко вътре в нас. Или може би просто положителните хора са повече от неприятните. Каквато и да е повода, не милионерите, а точно елементарните хора се отзоваха на обезверения вик за помощ на Анастасия... нейната последна вяра. За месец акцията за нейното лекуване събра една четвърт от избавителната сума посредством интернет. Но болничното заведение няма да я одобри, без да е получила всичко в наличност. Нужни са още 170 000 евро. Но не това е най-внушителната цифра. Нея можем да открием, в случай че се върнем при започване на нашето броене до 10. Най-внушителната цифра е цифрата едно. Едно момиче... една млада жена... един човек. Не наподобява доста. Но е всичко. Ти си един човек. И както във всеки човек, и в теб вероятно я има същата тази искрица облагородяваща съпричастност, която накара Анастасия да подари 10 $ за човек, чиято душа обичаше, без да го познава. Ние не сме богата нация. Българинът няма доста пари, само че... добрината на нашата географска широчина има своя лична таблица за умножение и тъкмо когато всичко наподобява изгубено, е в положение да ни подари с плюс безконечност религия в човешкото. Ще кажеш: „ Защо да подарявам навръх това момиче? Защо не на някой различен? “. Добре! Направи го! Точно в този момент! Дори да не е на нея. Има хора на този свят, които имат потребност от теб. Най-голямата щедрост не е да дариш милион $, когато имаш 100 милиона. Най-голямата щедрост е да дариш един $, когато имаш единствено два. И в случай че решиш да се отзовеш на момичето, с което тe срещнах, желая да ти кажа нещо: с твоята помощ и нейната свръхестествена воля ще станем очевидци на нещо удивително и ще осъзнаем, че не Анастасия се е разболяла от левкемия… He – левкемията се е разболяла от Анастасия и нищо няма да може да я избави!
Така че поеми надълбоко мирис, вслушай се в личния си пулс, преброй постепенно и умерено до 10. Решението е напълно твое:
Едно... Две... Три... Четири... Пет... Шест... Седем... Осем... Девет... Десет...
ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ И ДАРЕНИЯ:
https://www.facebook.com/AnastasiaArikov/
https://dmsbg.com/10784/dms-anastasia/
https://www.facebook.com/AnastasiaArikov/posts/295784027882449
Едно
Едно момиче... или по-скоро една млада жена. Така е било писано, че я срещнах за пръв път преди две години на най-тъжния етаж в най-тъжната болница. Навън бе юни, само че из тези коридори сякаш постоянно е късна есен. Човек се движи по хладния под като по студена ноемврийска алея. Листата капят, цветята съхнат, птиците отлитат... Някои от вас са минавали по този притихнал кулоар и знаят. Опитваш се да стъпваш бодро, да вдъхваш убеденост на походката си, само че краката натежават с всяка крачка. Вратите на стаите те подминават една по една безизразни, затворени и тъжни. В безмълвния им упрек човек усеща прокрадващата се виновност. Защо аз съм тук, а не там? С какво съм заслужил да бъда от тази страна на вратата? От къде на къде си разрешавам да заедно съм с подправена походка из тази късна юнска есен? Знаех, че момичето е доста, доста болно. Но не знаех какво да чакам. Болка? Отчаяние? Безнадеждност?
Две
Две заболявания... събрани в една. Бифенотипната левкемия е подла двуличница. Дели се стихийно, проклетата магьосница, броди из клетките и сее съсипия с два смъртоносни кинжала: единият миелоиден, другият – лимфобластен. Тъкмо когато си повярвал, че си се избавил от единия, тя стартира да реже с другия. Болестта е рядка, упорита и ненаситна. Когато почуках на вратата, там – на най-тъжния етаж в най-тъжната болница – вътре бяха единствено двете – момичето и левкемията. Понякога упованията се оправдават, различен път се оказват неоправдани, а от време на време... от време на време, като в този случай, всички упования се трансформират в комплицирани непредвидения. Нищо не ме бе подготвило за срещата с изумителната млада жена в болничната стая. Тя бе на леглото, само че усмивката ѝ бе на всички места. Тя грееше! Грееше във всяка нейна клетка. Нали се сещате? Това беше една от тези усмивки, които не са просто извивка на устните. Тя беше в очите ѝ, в гласа ѝ, в метода, по който се надигна от възглавницата, в цялото ѝ лъчение. Не знам какъв сезон бе в коридора, само че тук... тук светеше и беше юни.
Говорихме дълго – за рака, за живота, за хората, за Ланс Армстронг, за борбите, които я чакат. Не желаех да ѝ отегчавам с клишета и със старите опаковани изречения за това по какъв начин би трябвало да се бори, да не се предава и да има вяра. Исках просто да приказваме като двама другари. Вглеждах се деликатно и с безпокойство в очите ѝ. Страх ме беше, че ще открия в тях онази мъждукаща суматоха – предвестника на отчаянието. Но нищо! Само усмивка! Такова беше момичето... Спокойно, доброволно и мощно.
Три
Три сестри... Ако има нещо, което да съм научил от Чехов, от безбройните приказки, от „ Крал Лир “... и от самия живот, то е, че когато три сестри се съберат на едно място, нещата стават доста, доста комплицирани... за този, който има неблагоразумието да се изправи против тях. Това се отнася и за заболяването. Според законите, основани от самата природа, трите сестри са неудържима буря. Вижте, бифенотипната левкемия може да има два кинжала, само че болното момиче – то има нещо доста повече – то има две сестри. Едната от тях – Татяна, ме откри, без да ме познава, преди повече от две години и ми сподели: „ Може да си се срещал с всевъзможни хора, само че не си виждал човек като сестра ми и в този момент е моментът да го направиш. Защото е доста болна и... има потребност от теб! “. Така, без да знам с какво мога да оказа помощ, се озовах в болничното заведение – сред думите си Татяна не бе оставила никакво пространство за несъгласие. И се оказа права, несъмнено – не бях виждал човек като сестра ѝ. Но не знам дали тя имаше потребност от мен, или аз от нея. Станахме другари – същински, близки другари, от тези, които усещат, че нещо липсва, в случай че не са се чували или виждали няколко седмици. Другата сестра – Наталия, се оказа съвършен донор на стволови кафези, което, както ще забележим по-късно, е от голямо значение. Болестта показва непредвидливост, тъй като не се сблъска просто с едно момиче – тя се сблъска с три сестри. И те нямаше да я оставят на мира.
Четири
Четири години... Преди няколко месеца едно очарователно момченце стана на четири години. Голяма част от тях е прекарало без майка си. Болестта я застигна малко след неговото раждане. Химиотерапиите, затрудненията, пункциите, интервенциите ще я държат съвсем непрестанно сред болничните стени. Не можем да знаем какво е да се бориш с една от най-ужасните заболявания, познати на човечеството, с дни, нощи, месеци, години, до момента в който бебето ти е надалеч от теб. Онези моменти, в които детето ти прави първата си крачка или споделя първата си дума – те са скъпи. „ Болестта ми лиши тези моменти – те няма по какъв начин да се върнат – споделя момичето. – Но тя не можа да наруши връзката ни. Синът ми е с мен, в моите мисли и в сърцето ми постоянно и във всяка секунда, в която вдишвам на този свят. Когато се роди, знаехме със брачна половинка ми, че желаеме да го дарим с хубаво, мощно българско име. Нарекохме го Пресиян – на един от най-гордите и обичани български владетели. “
Пет
Пет потвърждения...
„ Помниш ли, когато се срещнахме за пръв път в болничното заведение? “ – попита ме неотдавна момичето.
„ Помня, несъмнено! Очаквах напълно друга обстановка, само че ти беше толкоз усмихната и уверена, че аз самият се успокоих. “
„ Знаеш ли, това беше най-тежкият миг в живота ми. Точно тогава, когато влезе в стаята, бях на ръба на отчаянието. Беше тъкмо по средата на унищожителна химиотерапия и бях смазана физически. Заради нея се получи зараза и некроза на челюстта и небцето. Хората ги беше боязън да ми трансплантират стволови кафези, без да са създали комплицирана лицево-челюстна интервенция. Но никой не искаше да се наеме с такава процедура, преди да са минали девет месеца без химиотерапия. От друга страна, месеци без химиотерапия означаваха сигурна гибел. Общо взето, Параграф 22 – бях в невъзможност. Накрая ми споделиха, че ще създадат трансплантацията, само че ми желаеха най-малко пет потвърждения и автограф, че разбирам заплахата от следствията и поемам цялата отговорност. Пет потвърждения... Бях подготвена да дам и хиляда. “
Шест
Шест месеца на надежда… През януари предходната година след безчет премеждия момичето получи стволовите кафези на сестра си. Те бяха усвоени с 98% успеваемост, което е свръхестествен резултат. Трансплантацията мина идеално! Последваха съвсем шест благословени месеца на тотална ремисия. Шест месеца вкъщи. Шест месеца със фамилията. Шест месеца с дребния Пресиян. „ Днес съм най-най-най-щастливият човек на света и летяяяяяяя! “, писа ми момичето.
Седем
Седем разнообразни отзиви... На шестия месец левкемията отвърна на удара с рецидив и бласти в централната нервна система. Малко по-късно последва и втори рецидив. И лезия в мозъка. Нещата изглеждаха отчайващи, само че момичето нямаше желание да се предава. Нямаше да разреши дребният Преси да пораства без майка. Лекарите обаче се озоваха в непозната територия. Как да третират упоритата болест? Как да подходят към нея? Последваха безкрайни комисии, експерти, съвещания. Седем разнообразни лекари – седем разнообразни отзиви, и в последна сметка шест от тях се свеждаха до едно и също обречено решение – да се откажат от лекуването на мозъка, да налеят момичето с химия и да видят какво ще стане. Изходът от този метод наподобява жертван, само че... лъчът на вярата бе в седмото мнение. То идва от клиниката по хемато-онкология в Лайпциг. Лечение има! Надежда сигурно има! Оказва се, че немските експерти имат протокол за отнасяне навръх нейния случай и имат вяра, че могат да вкарат рака в ремисия, след което да създадат втора, решаваща трансплантация на стволови кафези.
Осем
Осем спирки с метрото... „ Хайде, по кое време ще дойдеш да ни видиш? – попита ме преди няколко месеца момичето. – От вас е единствено осем спирки с метрото. От там ще те посрещне мъжът ми и за нула време сте в Сливница. “ Няколко часа по-късно най-сетне притискам ръката на брачна половинка ѝ, който, апропо, се споделя Сокол (честна дума!). Запознали са се като студенти в Пловдив. Било е същинска, неудържима обич. И като всяка същинска обич, тя освен надживява заболяването, само че става по-силна поради нея. След университета не могат да си разрешат квартира в София и се озовават в Сливница, където той собственоръчно стяга изоставената и необитавана с години къща на дядо си. Влизаме в дребната спретната къщурка. Домакинята ни посреща с добре познатата неразрушима усмивка. Ако заболяването се е пробвала да я съкруши, сигурно не е съумяла. Прегръщам неотразимия Пресиян. Усещам сърчицето му да се блъска радостно в прегръдката ми. Знам какъв брой им е тежко. Левкемията от дълго време бе лишила момичето от обичаната му работа. Сега цялото семейство се крепи на раменете на брачна половинка ѝ, който работи нощна промяна във фабрика за кафе. Колко мощен и добър човек! Какво ли са били тези три години и за него? Как е успявал? Болниците? Работата? Разходите? Тревогите? Къщата? Детето?
„ Ние сме щастливи хора, Иво! – споделя момичето, –защото се обичаме и сме живи. Докато ни има и тримата на този свят, ще се радваме на всеки настоящ момент и ще се борим за всеки идващ. “
Девет
Девет живота... „ Казват, че котките имали девет живота. Колко ли тогава имам аз? – пита момичето. – Колко пъти съм умирала... Колко пъти ме погребваха и отписваха лекарите... Колко пъти бях на ръба на бездната... А не щеш ли още съм жива. И ще не преставам да пребивавам по най-хубавия вероятен метод на този свят. Ще не преставам да бъда майка на детето си, брачна половинка на мъжа си, другарка на приятелите си. Виждала съм болежка, боязън, невъзможност и по тази причина ми се желае да хвана ръката на всеки в моята обстановка. И да им кажа, че постоянно има вяра. “
Девет живота... в действителност! Семейството едвам свързва двата края, само че с помощта на добрината и благотворителността на хората от банката, в която е работило момичето, парите за първата фаза на лекуване в Германия бяха събрани. Хирурзите в Лайпциг направиха ювелирна интервенция и отстраниха тумора в мозъка, който се оказа незлокачествен. Това беше знамение единствено по себе си, само че още по-изумително е, че момичето се върна в България без бласти. Всички те, които трябваше да бъдат смъртоносни, са към този момент някъде в небитието. Момичето бе в ремисия! Оставаше единствено едно – най-важното в битката с левкемията. Без съвършена втора трансплантация всяка победа против тази болест е краткотрайна. Цената е смазваща – 230 000 евро! С ненадейно повишилите се шансове за излекуване фамилията е решително, че Комисията за лекуване в чужбина ще отпусне парите.
Десет
Десет $... Наскоро един добър човек и огромен българин, на който се удивлявам от години, бе изпаднал в кошмарна обстановка. За кой ли път! Малко са хората на този свят, които са в положение да се борят с превратностите на ориста по този начин, както го прави превъзходният български публицист Фори Караджов. Въпреки че е неподвижен и живее сам-самичък, Фори е професор в калифорнийски университет и води пълностоен живот. Но след тринайсет интервенции, непостижими медицински сметки и неспособност да заплати квартирата си, Фори бе изпаднал в цайтнот. Негови другари направиха акция за набиране на средства в интернет. Идеята беше да му подадем ръка, да му помогнем най-малко с нещичко и най-важното – да усети, че в този тежък миг не е самичък. Написах зов към съидейници, другари и познати във Facebook и споделих линка към акцията. След няколко дни хвърлих един взор, с цел да видя дали е имало резултат. Даренията, несъмнено, бяха почнали да се стичат от сърцата на хората – даже тези, които не го познаваха, бяха помогнали с каквото могат. Очите ми се спуснаха надолу по листата с донори. Георги – 100 долара; Симеон – 20 долара; Виолета – 50 $. Ето, това са хубави имена... имена на добрината, споделих си. И... внезапно застинах! Прочетох още веднъж и още веднъж едно от имената: Анастасия Арикова – 10 $. Анастасия Арикова! Точно ти ли? Ox... не желаех ти да даряваш, Наси! Знам! Със сигурност знам, че си лишила от нещо фамилията си, с цел да окажеш помощ на Фори. Tези пари...са с по-голяма стойност за теб в сравнение с за множеството от нас. Можеше да зарадваш Пресиян с някоя играчка. Или да си помогнете със брачна половинка ти за сметките...Но вие към този момент знаете що за човек е Анастасия Арикова. Болното момиче е дало тези пари на човек, който не познава, с огромна усмивка, без даже да преброи до 10. Просто тъй като е усетила, че някъде някой страда и има потребност от помощ.
Ето че преброихме дружно до 10 и ти към този момент несъмнено знаеш защо ще те помоля. Наскоро Анастасия претърпя нов безсърдечен удар – след многомесечно очакване Комисията отхвърли молбата ѝ за лекуване в Лайпциг. Нямам визия каква е повода – може би просто няма задоволително пари. Това е обяснимо; толкоз доста са страдащите – невръстни деца, младежи, майки и татковци. Здравната каса изнемогва. Безизходицата като че ли е на всички места. Иска ми се да викам от болежка всякога когато видя, че малко детенце се нуждае от голяма сума, с цел да оживее. Понякога се запитвам – за какво би трябвало да е по този начин? Защо човек би трябвало да се бори освен против смъртоносна болест, само че и против смъртоносната система, която е индустриализирала тази болест по най-циничния вероятен метод? Защо човешкото страдалчество би трябвало да се осребрява? Защо трезорите на рака са цялостни до спукване от Турция до Съединените щати? Но това е друга тематика... тук не е място за рецензия – неслучайно преброих до 10. Това е просто молба. Молба към теб да окажеш помощ с каквото можеш на една болна млада жена, един Сокол и един четиригодишен български държател на техните сърца. Днес Анастасия е жива с помощта на напъните на прелестни наши лекари, само че техните запаси са изчерпани и избавлението ѝ се намира на 1520 километра от нейния дребен дом.
Така сме построени от недалновидната природа, че рано или късно всеки човек става пациент. Може би, въпреки и латентно, това просветление постоянно тлее някъде надълбоко вътре в нас. Или може би просто положителните хора са повече от неприятните. Каквато и да е повода, не милионерите, а точно елементарните хора се отзоваха на обезверения вик за помощ на Анастасия... нейната последна вяра. За месец акцията за нейното лекуване събра една четвърт от избавителната сума посредством интернет. Но болничното заведение няма да я одобри, без да е получила всичко в наличност. Нужни са още 170 000 евро. Но не това е най-внушителната цифра. Нея можем да открием, в случай че се върнем при започване на нашето броене до 10. Най-внушителната цифра е цифрата едно. Едно момиче... една млада жена... един човек. Не наподобява доста. Но е всичко. Ти си един човек. И както във всеки човек, и в теб вероятно я има същата тази искрица облагородяваща съпричастност, която накара Анастасия да подари 10 $ за човек, чиято душа обичаше, без да го познава. Ние не сме богата нация. Българинът няма доста пари, само че... добрината на нашата географска широчина има своя лична таблица за умножение и тъкмо когато всичко наподобява изгубено, е в положение да ни подари с плюс безконечност религия в човешкото. Ще кажеш: „ Защо да подарявам навръх това момиче? Защо не на някой различен? “. Добре! Направи го! Точно в този момент! Дори да не е на нея. Има хора на този свят, които имат потребност от теб. Най-голямата щедрост не е да дариш милион $, когато имаш 100 милиона. Най-голямата щедрост е да дариш един $, когато имаш единствено два. И в случай че решиш да се отзовеш на момичето, с което тe срещнах, желая да ти кажа нещо: с твоята помощ и нейната свръхестествена воля ще станем очевидци на нещо удивително и ще осъзнаем, че не Анастасия се е разболяла от левкемия… He – левкемията се е разболяла от Анастасия и нищо няма да може да я избави!
Така че поеми надълбоко мирис, вслушай се в личния си пулс, преброй постепенно и умерено до 10. Решението е напълно твое:
Едно... Две... Три... Четири... Пет... Шест... Седем... Осем... Девет... Десет...
ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ И ДАРЕНИЯ:
https://www.facebook.com/AnastasiaArikov/
https://dmsbg.com/10784/dms-anastasia/
https://www.facebook.com/AnastasiaArikov/posts/295784027882449
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ