Подозрението Всеки път, когато погледна назад или пък случайна среща

Подозрението

Всеки път, когато погледна обратно или пък инцидентна среща ме върне към прекомерно пресните ми мемоари от българската реалност, у мен неизбежно откликва едно доста блестящо възприятие, идващо от дълбините на тази реалност - ПОДОЗРЕНИЕТО. Без значение какво и кого си припомням, виждам очи, които не имат вяра, които подозират, които се безпокоят, неведнъж опасяват. Колко пъти върху лицата на всички, които познавам съм виждал въпроса: „ Кой знае кой си и какво искаш? “ Въпрос, отправян към всекиго и по отношение на всекиго, като че ли от всекиго може да се чака всичко. Но даже когато изразът е липсвал, човек постоянно е разбирал, че съмнението си стои - неизбежно, неотстранимо.

Мисля, че съмнението е един от най-характерните белези на актуалния български темперамент. То е доведено до витална степен надалеч надвишаваща естественото човешко съмнение и се е трансформирало в неразделен сателит на всичките ни мисли и усеща. Нека кажа, че съмнението също е един от най-ужасните и мъчителни детайли на нашето модерно, българско другарство. Не познавам човек в България, даже най-благородните и най-честни персони, против които да не е хвърляно съмнение, че те не са това, за което се показват, че зад цялото им държание стои нечиста цел. Разбира се, цялата тази атмосфера на взаимно и всеобщо съмнение, на предусещане и очакване на неочаквани секрети врагове, е изключителна рожба на комунистическата реалност и на необикновено низкото нравствено проваляне, последвало девети септември 1944 година. Въпреки прекомерно мъчителната и изпълнена с тествания историческа орис, българинът в никакъв случай не е живял под страха на непрекъснато съмнение. Върнете се обратно и погледнете това, което отличава вас, актуалните българи и достоверните портрети на нашите прародители, нарисувани от Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков… Може ли някой да твърди, че съмнението е господствуваща линия в характерите на дядо Либен, или на Вазовите „ Чичовци “ или на кой и да е от Йовковите селяни? Подозрението, основателно или безпричинно, го няма и при българите на Талев. А в случай че то някъде съществува, то е в кръга на естествените човешки реакции и прекомерно надалеч от морето на всеобща национална болест или полуда.

„ В България всеки подозира всекиго. “

Подозрението завладя нашата страна върху черните крила на страха. По създание непрекъснатото съмнение е един от изразите на непрекъснатия боязън. И защото страхът има своите действителни учредения, то и съмнението лежи върху солидна основа. За злощастие съмненията на мнозина български жители в края на краищата са били оправдани от живота и по тази причина никой не може да им отнеме правото на персонална зоркост, правото да ви подозират. Но все пак, като знам какъв брой голям и доминиращ е процентът на честните и свестни хора у нас, аз мисля, че тази луда степен на съмнение е неоправдана, че поради няколко същински черни петна в нашия живот ние сме придобили неоправдания табиет да отхвърляме цялото хармонично царство на човешкото доверие. В реалност всичко това е резултат на партийната идеология и политика да се опълчи човек на индивида, всеки да бъде зложелател на всекиго, което улеснява изключително доста работата на диктаторите.

С всички свои безогледни дейности партията и нейната държавна машина съумяха да основат тази голяма по количество и качество отрова — съмнението. Колко пъти сме чували трагичния възклик:

„ Не имам вяра никому! Не имам вяра и на себе си!

Принципът на доверието сред общество и субект, върху което всяко обикновено човешко публично устройство почива, у нас е пожертвуван безусловно стопроцентово, с цел да бъде сменен от правилото на съмнението. И в случай че публичната организация непрекъснато подозира обособения жител, то последният напълно разумно се отнася със същото съмнение по отношение на публичната организация. Оправдано или безпричинно режимът подозира българските жители в умишлен или неволен опит да му се опълчват и го разстроят. Оправдано или безпричинно, българският жител подозира режима в непрекъснат опит да му отнеме нещо, да го ограничи още повече и направи още по-зависим. И защото режимът се съставлява от хора, то в действителност съмнението е сред хора и хора. А защото не е доста елементарно да се разбере кой е по-тясно обвързван с режима, защото, без подозрение с изключение на явните му представители съществуват голям брой секрети представители, съмнението върви във всички направления.

…

Защото ПОДОЗРЕНИЕТО това е спирането на естественото другарство сред хората, спирането на ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ КОНТАКТИ сред човек и човек. Подозрението провокира незабавно престореност, лукавство, външна вежливост, измама, двуличие. Подозрението праща по дяволите откритите почтени погледи, откритите почтени думи, желанието на човек да покаже себе си, да бъде това, което е. Вместо непосредствен, мощен и трогателен диалог идват безмълвие и дежурни изречения. Подозрението е най-силното оръжие на алиенацията в комунистическото общество. То е основният фактор на отчуждението, на неразбирането. Колко пъти с болежка съм установявал, че индивидът насреща не ми има вяра, тъй като счита, че зад всичко, което му споделям, стои нещо друго. Колко пъти аз съм бил малтретиран от съмнения, че неочакваната, видимо откровена прочувствена детонация на някого, не е следващо зрелище. Колко пъти, сграбчван от сходна параноя, съм се задушавал в желанието си да се „ изприкажа “ пред някого, а съмнението ме е възпирало.

Но кой печели от тази оргия на всеобщо съмнение у нас? Този, който е заинтригуван хората да нямат същински контакти, да нямат същински диалози, да не знаят и да не се познават един различен, да се боят един от различен и в никакъв случай да не застанат в една редица. Затова съмнението се насърчава. Бедата е, че хората, които го популяризират, стартират да си имат вяра. Има нещо трагично във обстоятелството, че колкото повече един жител има вяра, че е подозиран, толкоз повече му се коства, че той е нещо, че заема значимо място в света и живота. Познавам хора, които биха умрели, в случай че им се потвърди, че никой не ги подозира за нищо. В подмяна на това, колкото по-високо човек се изкачва в публичната подчиненост, толкоз по-силно параноята пораства. И тогава като че ли самовнушението, измислицата стават действителност, тъй като жителят на огромната власт най-често работи по съмнение и в основания безпорядък от неистина и истина никой не може да разбере кое какво е.

Подозрението е една от нашите най-мъчителни заболявания, тъй като, когато човек ненадейно се откри в чужбина, измежду напълно различен свят, където изцяло отсъства натискът на всекидневното съмнение, коства му се, че е изгубил мястото си в живота. Боя се, че ние толкоз свикнахме да подозираме, че доста мъчно ще отвикнем.

Фрагменти от: „ Когато часовниците са спрели (Нови задочни репортажи за България), Георги Марков, ИК „ Пейо К. Яворов “
Снимка: © Архив Любен Марков