Спешна, спешна… колко да е спешна?
По мотив появяването на следващата неприятна вест, обвързвана със незабавната помощ в България и отвратителния усет, който всичко това оставя, няма да е зле да хвърлим едно око зад завесата. И от двете страни.
Ще го направя изцяло независимо, просто давайки образци, разказвайки истории, които са ми били споделяни през годините от пострадали. И от двете страни на бариерата.
Линейките се бавят. Не постоянно, несъмнено, само че постоянно това е реалност. Като резултат хора страдат, случвало се е и да умират, чакайки кола за спешна помощ. Трябва да споделя, че моят дядо си отиде точно по този начин – колата за спешна помощ ЗА ПОРЕДЕН път закъсня. Баба ми се беше научила – не разчиташе на коли за спешна помощ, вместо това викаше пожарната, тъй като те имат подготвен за медицински случаи личен състав и идваха на време. Но във въпросната нощ, по редица аргументи, се наложи да разчита на кола за спешна помощ. Дядо ми страдаше от болести на белите дробове и сърцето. Умря след инфаркт. Лека му пръст.
Предполагам, фамилията ми няма да ръкопляска от благополучие, че давам и образци, които оневиняват до някаква степен парамедиците. Но дадох обещание безпристрастност.
Ето няколко същински истории:
Преди години някой глупак беше измислил чутовно тъпа хазартна игра, без грам да се интересува, че залозите не са единствено парични, само че и… човешки животи. От краден телефон или подобен „ взет за малко назаем “, или от телефона на някоя глуха старица, който е завлечен под носа й от съседа (малкото разкрити случаи варираха) някой се обаждаше с подправен сигнал, след което са започвали залози за какъв брой време ще дойде колата за спешна помощ. Това е роман, от първо лице, споделен ми от медицински екип, попадал на няколко пъти в такава обстановка и свидетелствал пред проверяващите за получените сигнали.
Друга история: хора, които нямат здравни осигуровки (по разнообразни причини), се обаждат на незабавния телефон и оповестяват за признаци на инфаркт или инсулт.
Пристигайки на място, екипът открива, че пациентът страда от грип, висока температура или нещо от сорта. Имало е случаи на подаден сигнал за заклан, берящ душа, който се оказал потърпевш при сборичкване и е с… порязан пръст.
През това време, при тези случаи, някъде някой в действителност е имал потребност от кола за спешна помощ, само че не е имало такава разполагаем. Някой някъде може би е починал и парамедиците са отнесли виновността, по дифолт.
Друг проблем беше (не ми се ще да споделям „ към момента е “) връзката с диспечерите от незабавния телефон 112. Служителите на столичната незабавна помощ постоянно се оказвали изпратени посред полето, по неверни данни. „ Как може диспечер, който е комплициран на телефона в другия завършек на България и не познава улиците в София, да ме ориентира къде да отида, когато се бърка улица „ Стамболийски “ с бул. „ Стамболийски “ да вземем за пример, които се намират в напълно разнообразни краища на града? “. Въпросът беше риторичен, водачът не очакваше отговор от мен.
Друг случай: сигнал за сборичкване. Екипът отива на адреса, без патрулка, която да ги пази. Влизат в гетото и внезапно против медиците се юрват няколко участници в сбиването. Единият е носел старинна сабя. Да, вярно прочетохте – САБЯ. Нападат колата за спешна помощ с прътове (и сабя…!), екипът бяга, с цел да си избави живота. Половин час по-късно се връщат, с цел да намерят колата за спешна помощ разкостена – оборудването откраднато, а возилото би трябвало да се ремонтира, с цел да се върне в придвижване.
Да, вярно се сещате – през това време някой някъде има потребност от кола за спешна помощ, само че няма такава разполагаем.
Сега да погледнем от другата страна на завесата:
Магазин за домашни любимци към клиника. Жена в здравна униформа дълго време избира храна за котката (или кучето) си. Разглежда етикетите, разпитва служителката коя е по-добрата, какво съдържа и така нататък След известно време се присеща за нещо и споделя: „ Оф, ще може ли малко да побързаме, че съм на сигнал “.
Реакция на дежурен в незабавен център, разпитвайки какви са признаците на пациента: „ Да върви в психодиспансер, т‘ва е паническа офанзива! “ Пациентът е проявявал симптоматика, сходна на инфаркт или най-малко хипертонична рецесия.
Публична загадка е… или най-малко е известно на хората, които са работили по един или различен метод със незабавните екипи, че дежурните реагират на сигнали за младежи по-адекватно. Но пък и какъв брой са сигналите за младежи, нали? Ако пациентът е на 50 години, да кажем, и има недоволство от световъртеж, зной и болки в гърдите, ще види вероятно кола за спешна помощ, само че след това, различен път. Ако е на, да кажем тук – 27 години, тогава в слушалката може да се чуе гласа на дежурния: „ Охх… ъм… добре “. Не споделям, че е всеобща процедура, споделям, че постоянно се е случвало.
Побоищата над лекари ги вършат внимателни и неотзивчиви, до някаква степен „ дървета “ (но то и самата им специалност ги прави дебелокожи малко или много), умората, съчетана с незаинтересованост от неналичието на мотивация си споделят думата. Също и скапаното, амортизирано съоръжение и обещанията на хората, които раздават от бюджета, че в миналото може би незабавната помощ ще се модернизира.
От друга страна – кой и какво може да изясни на бабата и дядото на детето, което е било на ръба – 42 градуса температура е предхождаща безконечното изстиване. Кой и по какъв начин ще ги убеди, че кола за спешна помощ, пристигнала след 45 минути и то след няколко опита да я повикат, е колата за спешна помощ, която заслужават? Медицинската грижа, която заслужават? Кой ще ни убеди всички нас, че това е незабавната медицина, която заслужаваме, изключително гледайки цифрите, които изхвърчат от заплатите ни всеки месец – за „ опазването на здравето “ сякаш.
Ще го направя изцяло независимо, просто давайки образци, разказвайки истории, които са ми били споделяни през годините от пострадали. И от двете страни на бариерата.
Линейките се бавят. Не постоянно, несъмнено, само че постоянно това е реалност. Като резултат хора страдат, случвало се е и да умират, чакайки кола за спешна помощ. Трябва да споделя, че моят дядо си отиде точно по този начин – колата за спешна помощ ЗА ПОРЕДЕН път закъсня. Баба ми се беше научила – не разчиташе на коли за спешна помощ, вместо това викаше пожарната, тъй като те имат подготвен за медицински случаи личен състав и идваха на време. Но във въпросната нощ, по редица аргументи, се наложи да разчита на кола за спешна помощ. Дядо ми страдаше от болести на белите дробове и сърцето. Умря след инфаркт. Лека му пръст.
Предполагам, фамилията ми няма да ръкопляска от благополучие, че давам и образци, които оневиняват до някаква степен парамедиците. Но дадох обещание безпристрастност.
Ето няколко същински истории:
Преди години някой глупак беше измислил чутовно тъпа хазартна игра, без грам да се интересува, че залозите не са единствено парични, само че и… човешки животи. От краден телефон или подобен „ взет за малко назаем “, или от телефона на някоя глуха старица, който е завлечен под носа й от съседа (малкото разкрити случаи варираха) някой се обаждаше с подправен сигнал, след което са започвали залози за какъв брой време ще дойде колата за спешна помощ. Това е роман, от първо лице, споделен ми от медицински екип, попадал на няколко пъти в такава обстановка и свидетелствал пред проверяващите за получените сигнали.
Друга история: хора, които нямат здравни осигуровки (по разнообразни причини), се обаждат на незабавния телефон и оповестяват за признаци на инфаркт или инсулт.
Пристигайки на място, екипът открива, че пациентът страда от грип, висока температура или нещо от сорта. Имало е случаи на подаден сигнал за заклан, берящ душа, който се оказал потърпевш при сборичкване и е с… порязан пръст.
През това време, при тези случаи, някъде някой в действителност е имал потребност от кола за спешна помощ, само че не е имало такава разполагаем. Някой някъде може би е починал и парамедиците са отнесли виновността, по дифолт.
Друг проблем беше (не ми се ще да споделям „ към момента е “) връзката с диспечерите от незабавния телефон 112. Служителите на столичната незабавна помощ постоянно се оказвали изпратени посред полето, по неверни данни. „ Как може диспечер, който е комплициран на телефона в другия завършек на България и не познава улиците в София, да ме ориентира къде да отида, когато се бърка улица „ Стамболийски “ с бул. „ Стамболийски “ да вземем за пример, които се намират в напълно разнообразни краища на града? “. Въпросът беше риторичен, водачът не очакваше отговор от мен.
Друг случай: сигнал за сборичкване. Екипът отива на адреса, без патрулка, която да ги пази. Влизат в гетото и внезапно против медиците се юрват няколко участници в сбиването. Единият е носел старинна сабя. Да, вярно прочетохте – САБЯ. Нападат колата за спешна помощ с прътове (и сабя…!), екипът бяга, с цел да си избави живота. Половин час по-късно се връщат, с цел да намерят колата за спешна помощ разкостена – оборудването откраднато, а возилото би трябвало да се ремонтира, с цел да се върне в придвижване.
Да, вярно се сещате – през това време някой някъде има потребност от кола за спешна помощ, само че няма такава разполагаем.
Сега да погледнем от другата страна на завесата:
Магазин за домашни любимци към клиника. Жена в здравна униформа дълго време избира храна за котката (или кучето) си. Разглежда етикетите, разпитва служителката коя е по-добрата, какво съдържа и така нататък След известно време се присеща за нещо и споделя: „ Оф, ще може ли малко да побързаме, че съм на сигнал “.
Реакция на дежурен в незабавен център, разпитвайки какви са признаците на пациента: „ Да върви в психодиспансер, т‘ва е паническа офанзива! “ Пациентът е проявявал симптоматика, сходна на инфаркт или най-малко хипертонична рецесия.
Публична загадка е… или най-малко е известно на хората, които са работили по един или различен метод със незабавните екипи, че дежурните реагират на сигнали за младежи по-адекватно. Но пък и какъв брой са сигналите за младежи, нали? Ако пациентът е на 50 години, да кажем, и има недоволство от световъртеж, зной и болки в гърдите, ще види вероятно кола за спешна помощ, само че след това, различен път. Ако е на, да кажем тук – 27 години, тогава в слушалката може да се чуе гласа на дежурния: „ Охх… ъм… добре “. Не споделям, че е всеобща процедура, споделям, че постоянно се е случвало.
Побоищата над лекари ги вършат внимателни и неотзивчиви, до някаква степен „ дървета “ (но то и самата им специалност ги прави дебелокожи малко или много), умората, съчетана с незаинтересованост от неналичието на мотивация си споделят думата. Също и скапаното, амортизирано съоръжение и обещанията на хората, които раздават от бюджета, че в миналото може би незабавната помощ ще се модернизира.
От друга страна – кой и какво може да изясни на бабата и дядото на детето, което е било на ръба – 42 градуса температура е предхождаща безконечното изстиване. Кой и по какъв начин ще ги убеди, че кола за спешна помощ, пристигнала след 45 минути и то след няколко опита да я повикат, е колата за спешна помощ, която заслужават? Медицинската грижа, която заслужават? Кой ще ни убеди всички нас, че това е незабавната медицина, която заслужаваме, изключително гледайки цифрите, които изхвърчат от заплатите ни всеки месец – за „ опазването на здравето “ сякаш.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ