Питаш ме как се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една

Дърво без корен

Питаш ме по какъв начин се казвам… Благодаря ти, благодаря! Аз една година към този момент съм в този град, всеки ден — горе-долу — сядам на тази скамейка и до момента никой не ме е попитал по какъв начин се крещя. Ама ни-кой! Ти си първият и по тази причина ти благодаря. Да си жив и здрав и на мойто състояние — дай си боже — в никакъв случай да не дохождаш!

Николай Хайтов: Светът е, споделям, сине, доста засукан и безизходен...

Да съм гладен и жаден — не! Ако ме гледаш навън — всичко ми е цялостно и равно. Дъщеря ми — женена, живее си в село, детето й — крепко, мъжът й — ръководител, синът ми е в министерството, дето се вика, първият асистент, инженер с тапия като чаршаф, с автомобил го вземат и връщат. Жена му — докторица, на заплата, къпят се в порцеланово корито. Яденето ми — ястие, креватът ми — креват, самичък в стая и отново съм зле, зле и зле, та няма накъде! Ударил съм обратно, изнемощявам и се стапям. Не ми се яде, не мога да заспя и все ми се въртят всякакви шашави работи в акъла, а пък няма на кого да кажа… Кажа ли — изнамират ме за вманиачен.

Вземи едно просто, никакво нещо: киселото мляко. Казвам на сина ми Кирча:
— Нека бе, Кирчо, аз да вървя да закупувам киселото мляко! Иде — върне се човек, хора види, хора го видят, „ прошари се “, дето се вика… Нали?
— Няма — споделя — да вървиш! Както си занесен, ще вземе да те прегази некое моторно средство и сетне кому пакост на главата? — Мене! Седи си, споделя, в къщи! Гледай си кефа!

И аз — в къщи. Какво да върша! Една къща — кон в нея да разиграваш, апартамент!… Накитено вътре, подредено, подредено, единствено, дето се вика, ти си артък… Килим до килим, да не смееш да ги настъпиш. Паркетът — излъскан, хай си шавнал, хай си паднал!
— Разполагай се вътре! — споделя ми сина. — Разполагай се, живей си, яж, пий и за нищо не мисли!

Как бе, джанъм, да пребивавам? С кого? С трапезарията ли, или с буфета, като ги няма синът и снахата от утрин до вечер… Заран отидат, вечер се върнат и с връщането — залепят се на ваджишката кутия кино да гледат, до момента в който стане време за спане, и тогава — „ лека ти нощ! “ „ Лека нощ “, „ сбогом “, „ сбогом “, „ лека нощ “ — с тия думи се срещаме и изпращаме има към този момент година и недостатък. Хайде, до момента в който беше детето им у дома — отново добре. Поиграеш си, поводим се и току-виж, разсеяли се мъглите от главата ми, само че тая снаха, опустяла — боже елементарни! — взе, че го махна и го даде на детски ясли, та идва в този момент в неделята веднаж. И да видиш ти защо го прати! Да не научело от мен селски думи! Да си не разваляло езика, като му приказвам селски. Да кажеш, че съм го учил на псувни? — Не! Изтървал съм една-едничка дума — „ шибучка “, „ шибучица “! Тънка пръчка за плющене. Казваме й в село „ шибучица “, увива се и шиба. Давам я на внучето за кон и му споделям:
— Ето ти шибучица — да се не препънеш!
Че като зина майка му:
— Какво е това „ шибучица “? Защо му не кажеш „ пръчка “, ами замърсяваш езика му с такива думи?
— Абе снахо, какво има, че детето ще знае такава дума? „ Тояга “ се споделя на дебела сопа, а на тънката се споделя „ шибучица “, дано да знае и такава дума, може да му дотрябва!
— Той няма пастир да става, че да му би трябвало твоята „ шибучица “! Той ще следва езикова гимназия и там ще се научи на каквото би трябвало! Няма да му би трябвало твоята „ шибучица “!
И за тая дума „ шибучица “ отгърмя детето в детските ясли.
— По-добре е — рекох на мъжа й, Кирча — да си се върна аз в село, а пък детето да си седи у дома.
Но той ме сряза:
— Никакво връщане! Ще се върнеш да кукуваш самичък! Да ме носят злите езици по село, че не мога да виждам татко си. Разполагай се, споделя, тука, яж, пий и за нищо не мисли!
Яж!… Ама не ми се и яде стоплената гозба от кутия! Сарми в кутия, кебапи в кутия, колбаси в кутия, всичко в кутия! Отворят кутията, изтърсят манджата, а че вземе снахата и постави върху нея майонеза… В Германия ходила, видяла, че всичко се яде с майонеза, купила си уред, прави си я, като се свърши — отново направи, така че приключване няма… Телешкото, свинското, сармите — всичко с майонеза! Не може да се разбере какви са триците, дето ги ядеш. А не можеш да не ядеш — строг жена — ще се разсърди.
Веднъж споделям на Кира:
— Тая майонеза ще ме свърши!
— Защо?
— Боли ме стомаха от нея.
— Има си хас — вика той — да си хванал някаква язва! Утре ще те заведа да те прегледат и в случай че имаш — да ти я изрежат!
— Води ме, дано ме режат!
Туй е кръст: бех подготвен да ме разрежат, стомахът ми на части да създадат, единствено и единствено от майонезата да се спася! Рекох веднаж да си счукам лук, чеснов лук, със сол и оцет — да се понаям с човешка гозба. След богатствата майонеза тая лютина ми пристигна като мас, та повторих и потретих, само че залисах се един път, забравих да разтворя прозорците и докторицата усети, че мирише на чесън.
— На какво — споделя — смърди?
Аз по какъв начин да я излъжа — споделих й — лук!
— И какво търси тоя лук у дома?
— Ами… чуках и ядох!
Синя посиня! Тя като се разядоса, не вика, не кряска, няма такива простотии! Тихо си приказва, добродушно, само че та реже под лъжичката.
— Много добре, чудесно! Ние да събираме с Кира тая мебелировка от всякакви краища на света, а ти да я омирисваш с чеснов лук! Ето, дрешника към този момент се е въвонил! Ще повикам — споделя — дърводелец да го преполира, инак в тая къща посетители няма да приема! В никакъв случай!
Едвам я склоних да не унищожава дрешника:
— Стисни, споделям, очите и пред тоя ми минус! Втори път — никакъв лук! Мир да има!
Мир, но защо ти е мир! Аз на два пъти влизах във война: в първата — фронтално, а във втората — като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, само че мога да ти кажа, че от мир човек може несмущаемо да почине. И ще ти кажа по какъв начин: слагаш индивида в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, приказваш му от дъжд на вятър и той е приключен!
Викам на Кира:
— Като вървиш по язовирите да ги запушваш и отпушваш, донеси ми върбови пръчки, да взема кошници баре да оплитам!
— Ти — споделя ми сина — твойта кошница си я към този момент оплел. Седи кротичък и си гледай кефа!
Метнал се на майка си, господ да я елементарни: каже ли едно — не се помества от това, което ти е казал… Ама може да е било лани… по-лани! Няма значение: той си седи на това, дето ти е казал…… Инженерче! Дай му числа: двете всеки път са две… Нулата — нула! Всичко друго — вятър и мъгла. „ Лека нощ и лягай да спиш! “ Лягаш, но не спиш, че като легнеш, и дребната бургия почне да върти: „ Ето, свои сме сякаш, викат ми баща, на едно място живеем, на една трапеза се храним, а сме непознати един на различен! Защо? “
Толкова непознати, че като пристигна да кръщават момчето, не пожелаха на мое име да го кръстят — Игнат, че щели децата да му викат Гатю и вместо Игнат да го кръстят, туриха му име ново — Красюмир… Дядо ти — Гатю, прапрадядо — Гатю, и отново живели, хайдутували, война воювали, две на едно събрали, дали на страната двама Гатювци ятаци, а внучето им — Красюмир! Та махни внучето, ами беше почнал и татко му да се кръщава от Игнатов на Игнатиев. Тъй са беше записал и в телефонната книга: „ Инженер Кирил Игнатиев… “ Дрънка телефона, подвигам слушалката:
— Кого търсите?
— Другаря инженер Игнатиев…
Като се върна, му го споделих в очите:
— Моята фамилия е Игнатов. Тъй е записана и в съдилището отпреди Девети! За хатъра на тая фамилия ти в университета влезе, инженерските науки изучи и седна в кола. Къде се намираш? Или — споделям — с държавен вестник ще се откажеш от семейството, или името ми няма да кривиш и маскариш! Друг път ми се озъбваше, тоя път — не посмя да каже „ гък “. Но за внука куража ми не стигна и отиде Красюмир!

Хайтов за детството, ученичеството и учителката, която му сторила положително

Тази е дребната бургия, само че има и огромна. Като те завърти веднаж, ей такива дупки ти отваря в душата! Тя стартира да ме гложде през нощта, към два часа, когато стартирам да се запитвам за какво напуснах аз дома си в село, та съм се свил в тоя златен кафез? Защо? Но кажа ли му на сина, той едно си знае: „ Какво ще правиш ти в село сам-самичък? “. Как да му кажеш, че вкъщи в село, аз съм на Света в средата. Черешки в градината… Тикви, лучец, туй-онуй. Едно клокочи, друго шумоли, трето поблява — ярета имах, преди да дойда, две белобарзи, дяволи! Бяха се научили, като се върна и седна на прага изтощен и запотен, идваха при мене и ми облизваха с езичетата си потта. Зад ушите, по врата, където завърнат. Понеже солено… Ближат и духат, духат и ближат, до момента в който ма нагласят и оправят като за комка. Заклахме ги за гощавка на сина. Още не мога да си простя… Те като чуеха единствено, че вратата се отваря, и започваха да блеят: „ Ме-е-е-еее! “
И за вратата да ти кажа. Тя е на цигански панти, а пък е дъбова, тежичка, та завърти ли се да се отваря или затваря — свири! Веднъж свири като кос, а различен път одрезгавее — влага когато има, та поблява като агне, а като пекне, та се разсъхне — жива латерна! Аз по скрибуцането на вратата познавах по кое време ще вали и по кое време времето ще се оправя. И даже споделях на агронома: „ Стягай, момче, лозопръскачките, че на следващия ден ще има дъжд. “
— Радиото — вика агронома — не демонстрира!
— Ти слушай твойто радио, аз ще чувам мойто, че да забележим кое по-право ще покаже.
Заваля дъжд, стана, значи, каквото рекох, и от този момент всяка заран бригадирът идваше мене да пита какво ще е времето и за днеска, и за на следващия ден. Тая малка врата в този момент ръждясва. Няма кой да я отвори, да чуе какво ще каже, с какво ще се похвали. Бех написал едно писмо на баджанака да ревизира в ред ли е къщата и на къщата вратата, а той ми написа една записка:

Здравей, зет!

Проверих вратнята и пристигам да ти кажа, че е си е на място и е здрава, единствено че не пее, нито свири, ами със зъбите скърца и квичи като пребито куче. Бригадирът питаше за тебе. И всички тука. Имай го напредвид!
Дадох писъмцето на сина ми да го прочете, нима се сети, че и аз съм някому необходим, не съм пъп, отрезан и в дерето хвърлен, а той знаеш ли какво ми рече:
— Вие, старите, сте като деца: не си гледате рахатлъка, ами все нещо ви скърца и скрибуца.

Ха в този момент де! Върви, че удисвай майонезата с чесновия лук!

А с него като не можеш да продумаш, с кого? Пък ми се дума, та не мога място да си намеря, а няма с кого. В градината — седнали младежи, карти бият. По-нататък млади се прегръщат и целуват, по-нататък майки с деца — бродират, а такива като мене, по̀ на възраст — няма. На опашки ли се редят, жегата ли ги мори — не мога да ти кажа, но ги няма! Тук-там ще се откри някой, и то ще се случи банков служител или писар — няма по какъв начин приказката си да срещнеш. Оня ден набарах един запасен подполковник. Аз му приказвам, че тая година на лозарите ще им пристигна малко нанагорно да пръскат лозята всеки ден или през ден, тъй като времето кишаво, а той ми разправя за лазара. Лазар имало някакво си там, измислено, дето пробивало всичко.
— Лазара — кай — ще замести артилерията. Рано или късно артилерията ще загине! — И стартира да разправя по какъв начин неговата артилерия през осемнайсета година разрушила някакъв си англо-френски полк. Кои гранати по какъв начин се пръскали и пукали и съжаляваше, че лазара ще убива безшумно, като че трепането с мълния е за предпочитане.
Тоя за войната ми говореше, само че с други и това не можеш: дай им за илачи да приказват и за болки: кого къде боднало, кой с какво си мажел кръста, какви „ лапи “ му заръчал професор Димков, а един от Красно село — Йоги ли, Йорги ли — разправяше по какъв начин на главата се побивал всяка заран да му се налива мозъкът с повече кръв. А пък имаше едно суратче — неясно, като че цялостен живот в главата му не беше капвала капчица кръв. Шията му беше крива, а пък и лявата му вежда понякога сама си щракаше. Ей такива!… Да ми ги дадат на мене тия Йорги, да им връча по една лопата, че да видиш по какъв начин се разиграва кръв. Мене като ме заядоха по-оная година ставите на колената — рекох си: „ Олеле, боже! Ще се мре! “ Направиха ме на сито с инжекции — боли си и не ще! Гледам един път минава баджанакът с една лопата.
— Къде бе, зет?
— Дало ми е текезесето една морава, ще ходя — споделя — да я подравня, че да има сено за овцете. Хайде с мене!
Куцук-куцук — отидох с него. Подравнявахме ливадата, сякохме шубраци и до вечерта всичко мина и отпътува, като че някой с ръчица махна тая болежка и я зарови в земята. Казах тогава на ръководителя и на мене една ливадка да дадат, че стави имам още доста, в случай че потрябва, да има с какво да ги церя.
— Гледай си кефа — споделя ръководителят. — За какво ти е ливадка?
— Дай ми ливадката — крещя му, — а пък аз сетне ще ти кажа какво е кеф.
Той уважението ми го има, че текезесето аз съм го правил, и ми даде ливадка, но знаеш ли къде? На кучето под опашката, в пущинаците. Било в миналото ливадка, зарязали я, а дивите шубраци рипнали въз нея, та я запушили и задушили. Не се познава, че е стъпвал крайник. Аз съм, да ти кажа, повече лозар, само че и тука не се изложих. Най-напред унищожих храстите. Дребните по какъв начин да е — резах и хвърлях, очистих ги, само че дрян имаше един, корени зашибал в земята ей такива — нито шава, нито мърда. Клатих го с дървото, не пада. Подкопах го, но той жилест, келешът му с келеш, държи се и не ще да се отмести. Пресякох всичките му корени, един единствено остана и отново не ще да излиза! Една неделя се борих с него като с дивак, секох и копах, пъшках и се пених, до момента в който най-накрая го тръшнах на земята и ливадката отдъхна. Подравних я сетне с греблото, оградих я с мертеци, засадих на мястото на дряна една черешка, боднах и круша, и слива — да се намира, пренесох от плевнята детелиново семе, та я засадих, напоих я и я оставих да се развива.

Руфинка болна легнала

На Костадиновден отиваме с баджанака да косим и какво да забележим: цъфнали ония детелини, нашарени с мак, зачервили се ония ми ти череши, бръмнали ония благи миризми, та събрали всичко в гората, дето е крилато, мед да пие!
Баджо вика:
— Хайде да косим!
— Долу косата! — изкомандвах. — Тая ливадка няма да се окосява! Нека да пият бръмбарите и да благославят Гатю.
Вечерта споделям на ръководителя:
— Ако искаш, председателю, да схванеш какво е кеф — хайде на следващия ден на ливадката.
Нави се той. Отидохме.
— Ето ти, председателю — кеф!
— Добре — кай, — но да имаше под чучура една стомна гъмза, да разглобиме на тая детелина едно чеверме, да захвърчат кокалите на опеченото шиле въз небето, тогава да ти стане ясно какво е кеф! Добре че имам сланина!
Извади сланината, яде и си отпътува, без нито черешките да види, нито миризмите да усети. Кокали въз небето да хвърчали… Оттогава все си ме човърка тая работа с кефа, та един път рекох да попитам и Кира:
— Ти, другарю инженер, постоянно ми казваш да си виждам кефа. Какво е кеф?
— Ами какво? Да се наспиш. На кино да идеш. Можеш и белот да чукнеш, в случай че има с кого. Това е кеф: да не те закача никой за нищо.
— Вятър е — споделям — твоят кеф! Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е? Все едно зехтин през стъкло да топиш. Хубаво е това кино, дето ще си го играя аз… А това — да не те закача никой — то е гибел!
— Естествено е да се пенсионираш и да не те закача никой — споделя ми Киро. — Да си почиваш.
— Не е естествено живият човек да го не закачат за нищо. Има ли в природата пенсионирана лисица? Няма! Няма и да има. Чул ли си да има пенсионирани орли? Да насядат край гнездото, а младите да им подават в устата мишки? Орелът, сине, хвърчи, до момента в който изпусне последния си мирис и тогава пада на земята.
И му разправих на Кира какво ми се случи веднаж на „ Бялата вода “. Пладнувам с овцете и си дялкам под една борика. Слушам по едно време нещо зафуча. Гледам: орел! Слиза откъм Персенк — надолу, все надолу, профуча над мене и — туп, падна зад бориката. Скочих и го открих на поляната, разперил ей такива крилища, без рана, без дупка — мъртъв! Умрял, както си хвърчал! „ Туй е — споделям, — сине, истината: да умираш, както си хвърчиш! “ А ти си ме затворил тука като в кафез! — И това ми се щеше да му кажа, но го сдъвчих и глътнах.
Киро ме гледа, гледа, като че ма вижда за първи път.
— Ще те повеждам — кай — на лекар! Видиш ми се нервозен.
— Джиросай ме — споделям — на докторите най-добре, че да си гледаш киното!
Мислех, че ще се досети какво съм му споделил, само че — не! Думите за него са като цифрите: двете си е две, нулата — нула! Аз пътувам за Широка лъка, той — за Багдад! Къде да се срещнем!
Ето, тая е дебелата бургия, дето ме пробива през нощта. Върти, върти, до момента в който ме хвърли в огън и пот. Рипна тогава да отворя, вятър да ме лъхне, само че щом отворя, и гръмне моторизираната стрелба изпод: пър-пър-пър, пу-пук-пук, търрр-гъ-ъррр, пър-ррр, пъррр-пър, пър-рр-бу-ум! Прас-ас — праскат мотоциклетите на улицата и те прострелват право в ушите и сърцето. Толчав град бе, наближава милион, с кмет и с една дивизия помощници, по какъв начин се не откри никой да пропъди тия хиляда, дано са пет хиляди мотоциклета, дето го заглушават и скапват?
Затварям, значи, прозореца и поставям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно избавление. И в още едно: да си взема очите и да тичам! Пръст ми се желае да подишам, рохкава и топла — жива пръст! Само че с Кира да говоря, все едно е да приказвам на хладилника. Не че е неприятно момчето ми — крепко е, работно е и почтено, но, да речеш, не се е мътило в майчин стомах, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, защо да си приказваме. Само една бележчица ще му напиша:
Кирчо, отпътувам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и придвижват, до момента в който са млади. Ти ме докара в града, насади ме, дето се вика, на остарели години, но коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!