Певицата Тони Димитрова шашна феновете, смени напълно амплоато си
Певицата Тони Димитрова реши да стане писателка. Една от най-известните бургазлийки се е заела да разгласява спомените от живота си от времето на социализма. Във Facebook профила си към този момент е поместен първият и в случай че се хареса на публиката, някой ден даде обещание да издаде книга.
Ето го и първия й роман:
Вишнево алено
Когато бях в четвърти клас, се случиха няколко неща, първо покачиха баща в чин /подполковник/ и ни дадоха независимо жилище в Сливен. До тогава две или три години живеехме с още едно семейство в общ апартамент – ние в кухнята и спалнята, а те в хола. И двете фамилии с по две деца (много благи и положителни хора, а щерка им Венета, ми е съученичка и другарка до през днешния ден. Брат й Ванко в този момент има къща за посетители някъде и знам, че я е кръстил на мен “Тони ".Та получихме новото жилище, на деветият етаж, в чисто нов блок на военните, тъкмо против циганския квартал и ж.п. гарата. Там,от високо гледахме всеки четвъртък до неделя сватбите на ромите – те минаваха около нас, шарени, радостни,а в понеделниците – погребения с духова музика! Живот! Та там, като новодомци, тъй като нямахме доста покъщина,майка се развихри.
Купи диван, фотьойли, табуретки, масичка, секция – че по какъв начин? Та това беше писъкът на модата! Всяко себеуважаващо се социалистическо семейство се обзавеждаше с големите секции, заемащи цели стени, мрачно кафяви нормално, от време на време с безумни орнаменти, лакирани или матирани, по които непрекъснато се виждаха отпечатъци от пръсти, но майка не избра подобен кьотук, а една скромна, по-ниска секцийка. Но пък дивана, фотьойлите и табуретките бяха в цвят вишна! И като се влюби в този цвят! Овърша цялостен Сливен да откри и вишневи губери, но греда! Цък! Йок! И купи два типа от каквото откри. Един блестящо червен върху вишневия диван и фотьойлите, не пощади и табуретките – и там дюздиса по един чул, а леглото на батко, което също беше в хола, го покри с другият открит цвят губер – нещо като розово, но и алено, нещо като избеляло червило, след петминутно целуване. Е, имаше и вази, и чинии с вишневи орнаменти, и завеси плюшени – безпощадно вишневи!
Но нищо от гореизброеното не може да се съпостави със съкровището, което стана петият член на фамилията ни. Персийският килим! Едно вишнево достойнство, със златно-жълти орнаменти и бели ресни. Че губерите се тупаха всеки ден, то е ясно (мама беше болна чистница!), само че и килима беше обгрижван всеки ден. Все сварвах майка на колене, с леген до себе си, да мокри ръцете и да го обира, а той проклетника, все пускаше дреп! Имаше и гребен, с който му решеше ресните. Беше луда по него!
Някъде тогава се сдобихме и с кола – Жигули, вишневааа!
Минаха няколко години и един ден, баща отново го покачиха. Полковник. Имаше избор – Бургас или София, и той избра Бургас, тъй като сестра му и братята му живееха тук. И натоварил на вишневата жигула майка, батко и мен, дружно с цялото вишнево имане се преместихме в моя роден град. Моят,защото единствено аз съм родена тук. Така де, майка отново подреди вишневото величие стартира да прави и вишновка, боядиса си косата мрачно червена(до последно беше с този цвят), купуваше си вишневи обувки, плетеше си вишневи пуловери, избродира възглавници с преобладаващо вишнево, и по този начин минаха години.
Животът си вървеше, а моят пейзаж в къщи си беше неизменен – вишнев!
Когато поотраснах и си имах своя стая, (защото батко отиде да учи във Варна и там остана), в нея имаше жълто, и ярко, и тогава някак усетих, че не одобрявам вишневия цвят! А когато забременях и взех решение да върша ремонт поради бебето, тогава безмилостно изхвърлих изтърбушените вишневи мебели и завеси, купих светли неща и дребни скринове. Купих и ярък пълен килим, а персийският почтително го оставих, тъй като майка за нищо на света не го даваше. И той тайнствено, по терлички изчезна. Тази моя храброст беше осъдена с няколкомесечно безмълвие от майка и баща!
Мина време, родих детето и не след дълго започнах да пътувам. Кога е станало, не знам, само че един ден видях, че вместо пухкавият, ярък и радостен килим, в хола се бе завърнал Цар Вишньо! С нищо не си подхождаше, ама… И отново заварвах майка, с легена и гребена. Ръцете й бяха замязяли на коренища, толкоз бяха изтормозени от непрекъснатото почистване в къщи и пощене на този нахалник!Даже и не спорих. Минаха няколко години, аз към този момент не живеех при тях,детето стана на 6 години,и им купих едно апартаментче до мен, на прилежащата улица. Обзаведох го, оправих го, всичко беше в ярко и оранжево. Килимът в хола – също. Не им се наложи да носят съвсем нищо от остарелия апартамент, нооо, единствено след две години, оранжевият килим-слънце беше уволнен и вишневият персийски хайванин още веднъж се опна на пода.
Чудех се да се дръзвам ли, да се нервирам ли? Беше се захабил – то малко ли го тъпкахме, препикаваха го котета и внучета, майка го пощеше толкоз безрезервно, но си беше неспасяемо стар! И беше му отрязала ресните, та все едно беше като с ръце без пръсти. И тогава към този момент бях сигурна, че не мога да претърпявам вишнево! Минаха още няколко години и един ден килимът изчезна. Не попитах къде е, никак не ми липсваше, само че подозирах, че е някъде там и ме дебне! А майка се разболя доста тежко! Имаше три китайски рози, цъфтяха доста и отново съвсем вишнево, та преди да я заведа на следващата химиотерапия, излизаше на терасата и ги прегръщаше. Обещах й да се грижа за розите. Една дадох на батко, другите две ги отглеждам, само че са тъжни, не са толкоз огромни и буйни като при майка. Може би, тъй като няма кой да ги прегръща! И за Персийският член на фамилията като че ли забравихме. Но когато мама си отиде, когато оправяхме жилището, се оказа, че не са се разделяли за момент, че от самото начало се е гушил покрай нея, бил е очевидец на всичките й болки и и наслади, навит на руло под спалнята.
Ето го и първия й роман:
Вишнево алено
Когато бях в четвърти клас, се случиха няколко неща, първо покачиха баща в чин /подполковник/ и ни дадоха независимо жилище в Сливен. До тогава две или три години живеехме с още едно семейство в общ апартамент – ние в кухнята и спалнята, а те в хола. И двете фамилии с по две деца (много благи и положителни хора, а щерка им Венета, ми е съученичка и другарка до през днешния ден. Брат й Ванко в този момент има къща за посетители някъде и знам, че я е кръстил на мен “Тони ".Та получихме новото жилище, на деветият етаж, в чисто нов блок на военните, тъкмо против циганския квартал и ж.п. гарата. Там,от високо гледахме всеки четвъртък до неделя сватбите на ромите – те минаваха около нас, шарени, радостни,а в понеделниците – погребения с духова музика! Живот! Та там, като новодомци, тъй като нямахме доста покъщина,майка се развихри.
Купи диван, фотьойли, табуретки, масичка, секция – че по какъв начин? Та това беше писъкът на модата! Всяко себеуважаващо се социалистическо семейство се обзавеждаше с големите секции, заемащи цели стени, мрачно кафяви нормално, от време на време с безумни орнаменти, лакирани или матирани, по които непрекъснато се виждаха отпечатъци от пръсти, но майка не избра подобен кьотук, а една скромна, по-ниска секцийка. Но пък дивана, фотьойлите и табуретките бяха в цвят вишна! И като се влюби в този цвят! Овърша цялостен Сливен да откри и вишневи губери, но греда! Цък! Йок! И купи два типа от каквото откри. Един блестящо червен върху вишневия диван и фотьойлите, не пощади и табуретките – и там дюздиса по един чул, а леглото на батко, което също беше в хола, го покри с другият открит цвят губер – нещо като розово, но и алено, нещо като избеляло червило, след петминутно целуване. Е, имаше и вази, и чинии с вишневи орнаменти, и завеси плюшени – безпощадно вишневи!
Но нищо от гореизброеното не може да се съпостави със съкровището, което стана петият член на фамилията ни. Персийският килим! Едно вишнево достойнство, със златно-жълти орнаменти и бели ресни. Че губерите се тупаха всеки ден, то е ясно (мама беше болна чистница!), само че и килима беше обгрижван всеки ден. Все сварвах майка на колене, с леген до себе си, да мокри ръцете и да го обира, а той проклетника, все пускаше дреп! Имаше и гребен, с който му решеше ресните. Беше луда по него!
Някъде тогава се сдобихме и с кола – Жигули, вишневааа!
Минаха няколко години и един ден, баща отново го покачиха. Полковник. Имаше избор – Бургас или София, и той избра Бургас, тъй като сестра му и братята му живееха тук. И натоварил на вишневата жигула майка, батко и мен, дружно с цялото вишнево имане се преместихме в моя роден град. Моят,защото единствено аз съм родена тук. Така де, майка отново подреди вишневото величие стартира да прави и вишновка, боядиса си косата мрачно червена(до последно беше с този цвят), купуваше си вишневи обувки, плетеше си вишневи пуловери, избродира възглавници с преобладаващо вишнево, и по този начин минаха години.
Животът си вървеше, а моят пейзаж в къщи си беше неизменен – вишнев!
Когато поотраснах и си имах своя стая, (защото батко отиде да учи във Варна и там остана), в нея имаше жълто, и ярко, и тогава някак усетих, че не одобрявам вишневия цвят! А когато забременях и взех решение да върша ремонт поради бебето, тогава безмилостно изхвърлих изтърбушените вишневи мебели и завеси, купих светли неща и дребни скринове. Купих и ярък пълен килим, а персийският почтително го оставих, тъй като майка за нищо на света не го даваше. И той тайнствено, по терлички изчезна. Тази моя храброст беше осъдена с няколкомесечно безмълвие от майка и баща!
Мина време, родих детето и не след дълго започнах да пътувам. Кога е станало, не знам, само че един ден видях, че вместо пухкавият, ярък и радостен килим, в хола се бе завърнал Цар Вишньо! С нищо не си подхождаше, ама… И отново заварвах майка, с легена и гребена. Ръцете й бяха замязяли на коренища, толкоз бяха изтормозени от непрекъснатото почистване в къщи и пощене на този нахалник!Даже и не спорих. Минаха няколко години, аз към този момент не живеех при тях,детето стана на 6 години,и им купих едно апартаментче до мен, на прилежащата улица. Обзаведох го, оправих го, всичко беше в ярко и оранжево. Килимът в хола – също. Не им се наложи да носят съвсем нищо от остарелия апартамент, нооо, единствено след две години, оранжевият килим-слънце беше уволнен и вишневият персийски хайванин още веднъж се опна на пода.
Чудех се да се дръзвам ли, да се нервирам ли? Беше се захабил – то малко ли го тъпкахме, препикаваха го котета и внучета, майка го пощеше толкоз безрезервно, но си беше неспасяемо стар! И беше му отрязала ресните, та все едно беше като с ръце без пръсти. И тогава към този момент бях сигурна, че не мога да претърпявам вишнево! Минаха още няколко години и един ден килимът изчезна. Не попитах къде е, никак не ми липсваше, само че подозирах, че е някъде там и ме дебне! А майка се разболя доста тежко! Имаше три китайски рози, цъфтяха доста и отново съвсем вишнево, та преди да я заведа на следващата химиотерапия, излизаше на терасата и ги прегръщаше. Обещах й да се грижа за розите. Една дадох на батко, другите две ги отглеждам, само че са тъжни, не са толкоз огромни и буйни като при майка. Може би, тъй като няма кой да ги прегръща! И за Персийският член на фамилията като че ли забравихме. Но когато мама си отиде, когато оправяхме жилището, се оказа, че не са се разделяли за момент, че от самото начало се е гушил покрай нея, бил е очевидец на всичките й болки и и наслади, навит на руло под спалнята.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ