Метаморфозите на Радев и трите най-големи изкушения
Първият мандат на Румен Радев сподели, че той е политик, който научава доста в придвижване. В негово лице още през 2016 година хората видяха капацитет за опция на Борисов. Само че в началото Радев не беше схванал в какво тъкмо да се опълчи на модела на ръководство. В рамките на пет години години летецът се трансформира в президент, преживявайки три съществени метаморфози. Или най-малко две и половина.
Метаморфозите на Румен Радев
Най-сериозната от тези метаморфози беше обвързвана с разбирането на характера на ръководството на ГЕРБ и Движение за права и свободи. В първите години на мандата си Радев даваше слаби, главно реторични сигнали, че е подготвен да се опълчва на опитите за преодоляване на правосъдната система, медийната среда и на систематичното канализиране на обществени запаси към определени компании. Едва при избора на Иван Гешев за основен прокурор през 2019 година президентът влезе в директна борба със статуквото като върна неговото противоречиво предложение на Висш съдебен съвет. Гешев въпреки всичко беше определен и той отговори с много персонализирана офанзива против Радев още при започване на 2020 година, която доближи своята кулминационна точка с влизането на въоръжени прокурори в президенството през лятото на същата година. Оттам последва юмрукът на Радев и заставането му на позицията на тези две трети от обществото, за които ръководството на Борисов беше към този момент завършило.
Втората промяна на Радев се състоеше в равноправност от Българска социалистическа партия. За това му оказа помощ и Корнелия Нинова, която потегли по пътя на " консервативния социализъм ", въодушевена от Орбан. Вярно е, че Нинова се опълчи на петата колона на ГЕРБ в Българска социалистическа партия, само че при този развой тя се впусна в безразборни чистки, които бяха ориентирани към всички инакомислещи в партията ѝ. И неслучайно Радев в един миг се оказа по-близък до значими персони в и към Българска социалистическа партия, които бяха пометени от стремежа на Нинова - Янаки Стоилов, Крум Зарков, Бойко Рашков и така нататък В този развой Нинова резервира номинално водачеството на " столетницата ", само че трайно загуби водачеството на лявото. Радев се оказа доста по-добре позициониран и във връзка с младите леви, огромна част от които бяха привлечени от Политическа партия и даже от Има Такъв Народ. И като цяло, Политическа партия - групировка, с която Радев е непосредствен - сполучливо измести Българска социалистическа партия в по-маргинални ниши на лявото пространство.
Третата трансформация на Радев беше във връзка с Путинова Русия. В началото на първия си мандат главната външнополитическа тематика на президента беше усилването на връзките с Русия и свалянето на нейните стопански наказания. Омаловажаването на съветската окупация на Крим и експанзията против Украйна беше очевидно с просто око. След срещите си с Владимир Путин, на които отношението към него не беше тъкмо задушевно, и изключително след фиаското с визитата на съветския патриарх в България, Радев наподобява взе да си напомня все по-настойчиво идентичността си на натовски военачалник. И в действителност, в обстановка, в която България неизвестно по какъв начин се снабди с съветски реактори, а по-късно и заплати милиарди за градежа на водопровод за съветски газ, от който самата тя нямаше особена потребност, мнозина биха се усъмнили в алтруистичните планове на другояче братската страна. Може би воден от сходни основателни подозрения, Радев вярно реши, че може да изостави гласовете на крайните русофили на " Възраждане " - без да пострада изключително от това.
Третата трансформация на Радев обаче остана отчасти незавършена и предходният му объркано-ентусиазиран в съветско направление облик понякога случайно се появява. Това, да вземем за пример, стана в края на изборната акция във връзка с Крим, след което Радев трябваше да се изяснява пред обществото и пред американското посолство. В същата обстановка попадна и протежето му Стефан Янев, който пък изпусна един-два " персонални " поста във Facebook във връзка с вероятно разполагане на войски на НАТО в Източна Европа.
Силната позиция, в която се намира президентът сега, се дължи на тези три метаморфози. Колкото са по-категорични те, толкоз по-широко би било въздействието му, тъй като те направиха допустимо Радев да стане изразител на ползите и вижданията на необятен кръг от българските жители. Например, заставайки зад правосъдната промяна и възприемайки рецензиите на Демократична България към " модела Борисов ", Радев даже си отвори вратата към гласоподаватели или най-малко симпатизанти в дясно от центъра, което е съществено достижение в българския политически подтекст.
Трите изкушения пред президента
Същевременно във втория си мандат Радев може да стане жертва на избрани изкушения, които са естествени следствия от политическите му триумфи.
Антипарламентарното прелъщение
Радев имаше опция да управлява три служебни държавни управления - инструмент, посредством който страната се трансформира краткотрайно в президентска република с лимитирани пълномощия. Този опит несъмнено му хареса, не на последно място и поради публичното утвърждение, което получи. За да се защищити от изкушения за усилване на президентската власт, Радев би трябвало да си напомня всекидневно, че всичко хубаво в българския политически живот от Търновската конституция насам е било обвързвано с работещ и действителен парламентаризъм. България неслучайно е парламентарна република: целият ни опит демонстрира, че интервалите на рационализация и приобщаване на страната към свободния свят са съвпадали с интервали на работещ и активен парламентаризъм в нея.
Хубаво е, че Радев наподобява не планува увеличение на президентските пълномощия в предложенията за конституционни ремонти, които ще внесе - нещо сходно би било неприятен сигнал. Но също по този начин би било хубаво той да интернализира по-добре и член 105(1) от Конституцията: Министерският съвет управлява и реализира вътрешната и външната политика на страната в сходство с Конституцията и законите.
При съществуване на постоянно държавно управление в настощия парламентарен модел президентът може да е коректив, само че не водещо начало в определянето на политиката на страната. Радев, уви, се изкушава в избрани области самичък да задава посоката. В речта си за втория мандат, да вземем за пример, той сложи като авансово изискване за започване на договаряния сред Европейски Съюз и Северна Македония настояването за смяна на тяхната конституция. Да оставим настрани въпроса дали това е добра концепция предвид на българските ползи и дали е въобще допустима предвид на слабото парламентарно болшинство в прилежащата страна. Важното е, че сходно искане не беше част от партийния консенсус от консултативния съвет при президента единствено дни по-рано. А и не беше изискване, сложено от Кирил Петков в Скопие. Видно е желанието на Радев да управлява външната политика, само че това е прелъщение, на което въпреки всичко би трябвало да устоява надалеч по-успешно. Ако не го направи, той бързо ще влезе в режим на опълчване с Народното събрание и изпълнителната власт, само че този път причините няма да са на негова страна.
Популисткото прелъщение
В България президентът е директно определен и зад него стоят съществени групи гласоподаватели. Това основава илюзията, че той е " гласът на народа ". Само че актуалните демокрации са плуралистични и една от главните подправени тези на популизма е, че народът е еднороден и приказва с един глас. Един народ, една нация, една просвета, една история, един лидер - това е популистка логичност, която постоянно води до тежки политически нещастия. Радев би трябвало да се защищава от влизане в ролята на някакъв институционален поръчител на нацията или българщината. В първия си мандат той удържа на този напън, само че при втория желанието му да влезе в българската история ще го изкушава да интимничи с нея. Освен че би било демонстрация на неприятен усет, това би довело и до рискове от мажоритаризъм и напън над малцинствата. От тази позиция, когато приказва за по-добра отбрана на правата на индивида като цел на готвените конституционни промени, добре е президентството да не си показва този човек единствено като член на болшинството в България. Да се бранят правата на болшинството да е достоверно - това е доста съвременно, само че в действителност тези, които имат най-голяма потребност от отбрана на права, са постоянно малцинствата - етнически, културни, полови, политически и така нататък
Нещо повече: в една по този начин или другояче популистка среда въвеждането на не добре премислени принадлежности на директната народна власт може да дестабилизира българското ръководство. Предложения за конституционни промени в посока на плебисцити по искане на президента или събаряне на праговете за референдуми и национални законодателни начинания може да докара до куриозни и искрено нездравословни за страната политически решения. Заиграването с духа на популизма е рисково.
Изкушението на виртуалната действителност
Българската медийна среда има податливост да сервилничи и да обгрижва мощните на деня, което непроменяемо води до тяхното главозамайване и отделяне от действителността. Технологията е елементарна - преувеличаване на триумфите на любимците и хиперболизиране на греховете на съперниците. В президентската си тирада Радев даде сигнал, че може да се поддаде на това прелъщение. Борисовото ръководство имаше безспорни и съществени недостатъци, само че то не беше " властническо ", както го дефинира Радев. Думите въпреки всичко имат значение и " авторитаризъм " е разбиране, което не търпи случайни тълкования. Тази неточност не оправдава излизането на ГЕРБ от речта на президента, само че е неприятен сигнал, че връзката сред Радев и действителността е напрегнат. Както ГЕРБ би трябвало да престанат да водят войната, която към този момент изгубиха, по този начин и Радев би трябвало да внимава да не се трансформира в сходство на архиопонента си. И въобще тази мачовска конкуренция Радев-Борисов е време да бъде заровена в нечий заден двор, тъй като тя на моменти беше забавна и смешно-симпатична, само че към този момент не е.
Като цяло, приносът на Радев бе, че подкрепя трансформацията на българската политическа система. Център лявото се преобразува посредством Политическа партия и ненапълно Има Такъв Народ, като Българска социалистическа партия ще би трябвало да се промени съществено, с цел да остане конкурентоспособна. В център-дясното ГЕРБ е в оттегляне, а Демократична България се утвърди на три следващи избора - тези два процеса слагат въпроса за нов образ на тази част от политическия набор. Описаните трансформации надалеч не са приключили, само че те дават вяра за разграждането на структурни сраснатости сред власт и избрани ползи, което пък отваря опция и за смислени правосъдни и медийни промени. Както, несъмнено, и за рефокусиране на политиката върху позабравени проблеми като разликите сред столицата и провинцията, и неравенството по-общо. Ключът към триумфа на втория мандат на Радев е в това да продължи да подкрепя тези трансформации и да удържи на изкушението да обсеби политическата система. Парламентаризмът, въпреки всичко, е главната българска политическа полезност и достижение в модерната история на страната ни.
Даниел Смилов,
Метаморфозите на Румен Радев
Най-сериозната от тези метаморфози беше обвързвана с разбирането на характера на ръководството на ГЕРБ и Движение за права и свободи. В първите години на мандата си Радев даваше слаби, главно реторични сигнали, че е подготвен да се опълчва на опитите за преодоляване на правосъдната система, медийната среда и на систематичното канализиране на обществени запаси към определени компании. Едва при избора на Иван Гешев за основен прокурор през 2019 година президентът влезе в директна борба със статуквото като върна неговото противоречиво предложение на Висш съдебен съвет. Гешев въпреки всичко беше определен и той отговори с много персонализирана офанзива против Радев още при започване на 2020 година, която доближи своята кулминационна точка с влизането на въоръжени прокурори в президенството през лятото на същата година. Оттам последва юмрукът на Радев и заставането му на позицията на тези две трети от обществото, за които ръководството на Борисов беше към този момент завършило.
Втората промяна на Радев се състоеше в равноправност от Българска социалистическа партия. За това му оказа помощ и Корнелия Нинова, която потегли по пътя на " консервативния социализъм ", въодушевена от Орбан. Вярно е, че Нинова се опълчи на петата колона на ГЕРБ в Българска социалистическа партия, само че при този развой тя се впусна в безразборни чистки, които бяха ориентирани към всички инакомислещи в партията ѝ. И неслучайно Радев в един миг се оказа по-близък до значими персони в и към Българска социалистическа партия, които бяха пометени от стремежа на Нинова - Янаки Стоилов, Крум Зарков, Бойко Рашков и така нататък В този развой Нинова резервира номинално водачеството на " столетницата ", само че трайно загуби водачеството на лявото. Радев се оказа доста по-добре позициониран и във връзка с младите леви, огромна част от които бяха привлечени от Политическа партия и даже от Има Такъв Народ. И като цяло, Политическа партия - групировка, с която Радев е непосредствен - сполучливо измести Българска социалистическа партия в по-маргинални ниши на лявото пространство.
Третата трансформация на Радев беше във връзка с Путинова Русия. В началото на първия си мандат главната външнополитическа тематика на президента беше усилването на връзките с Русия и свалянето на нейните стопански наказания. Омаловажаването на съветската окупация на Крим и експанзията против Украйна беше очевидно с просто око. След срещите си с Владимир Путин, на които отношението към него не беше тъкмо задушевно, и изключително след фиаското с визитата на съветския патриарх в България, Радев наподобява взе да си напомня все по-настойчиво идентичността си на натовски военачалник. И в действителност, в обстановка, в която България неизвестно по какъв начин се снабди с съветски реактори, а по-късно и заплати милиарди за градежа на водопровод за съветски газ, от който самата тя нямаше особена потребност, мнозина биха се усъмнили в алтруистичните планове на другояче братската страна. Може би воден от сходни основателни подозрения, Радев вярно реши, че може да изостави гласовете на крайните русофили на " Възраждане " - без да пострада изключително от това.
Третата трансформация на Радев обаче остана отчасти незавършена и предходният му объркано-ентусиазиран в съветско направление облик понякога случайно се появява. Това, да вземем за пример, стана в края на изборната акция във връзка с Крим, след което Радев трябваше да се изяснява пред обществото и пред американското посолство. В същата обстановка попадна и протежето му Стефан Янев, който пък изпусна един-два " персонални " поста във Facebook във връзка с вероятно разполагане на войски на НАТО в Източна Европа.
Силната позиция, в която се намира президентът сега, се дължи на тези три метаморфози. Колкото са по-категорични те, толкоз по-широко би било въздействието му, тъй като те направиха допустимо Радев да стане изразител на ползите и вижданията на необятен кръг от българските жители. Например, заставайки зад правосъдната промяна и възприемайки рецензиите на Демократична България към " модела Борисов ", Радев даже си отвори вратата към гласоподаватели или най-малко симпатизанти в дясно от центъра, което е съществено достижение в българския политически подтекст.
Трите изкушения пред президента
Същевременно във втория си мандат Радев може да стане жертва на избрани изкушения, които са естествени следствия от политическите му триумфи.
Антипарламентарното прелъщение
Радев имаше опция да управлява три служебни държавни управления - инструмент, посредством който страната се трансформира краткотрайно в президентска република с лимитирани пълномощия. Този опит несъмнено му хареса, не на последно място и поради публичното утвърждение, което получи. За да се защищити от изкушения за усилване на президентската власт, Радев би трябвало да си напомня всекидневно, че всичко хубаво в българския политически живот от Търновската конституция насам е било обвързвано с работещ и действителен парламентаризъм. България неслучайно е парламентарна република: целият ни опит демонстрира, че интервалите на рационализация и приобщаване на страната към свободния свят са съвпадали с интервали на работещ и активен парламентаризъм в нея.
Хубаво е, че Радев наподобява не планува увеличение на президентските пълномощия в предложенията за конституционни ремонти, които ще внесе - нещо сходно би било неприятен сигнал. Но също по този начин би било хубаво той да интернализира по-добре и член 105(1) от Конституцията: Министерският съвет управлява и реализира вътрешната и външната политика на страната в сходство с Конституцията и законите.
При съществуване на постоянно държавно управление в настощия парламентарен модел президентът може да е коректив, само че не водещо начало в определянето на политиката на страната. Радев, уви, се изкушава в избрани области самичък да задава посоката. В речта си за втория мандат, да вземем за пример, той сложи като авансово изискване за започване на договаряния сред Европейски Съюз и Северна Македония настояването за смяна на тяхната конституция. Да оставим настрани въпроса дали това е добра концепция предвид на българските ползи и дали е въобще допустима предвид на слабото парламентарно болшинство в прилежащата страна. Важното е, че сходно искане не беше част от партийния консенсус от консултативния съвет при президента единствено дни по-рано. А и не беше изискване, сложено от Кирил Петков в Скопие. Видно е желанието на Радев да управлява външната политика, само че това е прелъщение, на което въпреки всичко би трябвало да устоява надалеч по-успешно. Ако не го направи, той бързо ще влезе в режим на опълчване с Народното събрание и изпълнителната власт, само че този път причините няма да са на негова страна.
Популисткото прелъщение
В България президентът е директно определен и зад него стоят съществени групи гласоподаватели. Това основава илюзията, че той е " гласът на народа ". Само че актуалните демокрации са плуралистични и една от главните подправени тези на популизма е, че народът е еднороден и приказва с един глас. Един народ, една нация, една просвета, една история, един лидер - това е популистка логичност, която постоянно води до тежки политически нещастия. Радев би трябвало да се защищава от влизане в ролята на някакъв институционален поръчител на нацията или българщината. В първия си мандат той удържа на този напън, само че при втория желанието му да влезе в българската история ще го изкушава да интимничи с нея. Освен че би било демонстрация на неприятен усет, това би довело и до рискове от мажоритаризъм и напън над малцинствата. От тази позиция, когато приказва за по-добра отбрана на правата на индивида като цел на готвените конституционни промени, добре е президентството да не си показва този човек единствено като член на болшинството в България. Да се бранят правата на болшинството да е достоверно - това е доста съвременно, само че в действителност тези, които имат най-голяма потребност от отбрана на права, са постоянно малцинствата - етнически, културни, полови, политически и така нататък
Нещо повече: в една по този начин или другояче популистка среда въвеждането на не добре премислени принадлежности на директната народна власт може да дестабилизира българското ръководство. Предложения за конституционни промени в посока на плебисцити по искане на президента или събаряне на праговете за референдуми и национални законодателни начинания може да докара до куриозни и искрено нездравословни за страната политически решения. Заиграването с духа на популизма е рисково.
Изкушението на виртуалната действителност
Българската медийна среда има податливост да сервилничи и да обгрижва мощните на деня, което непроменяемо води до тяхното главозамайване и отделяне от действителността. Технологията е елементарна - преувеличаване на триумфите на любимците и хиперболизиране на греховете на съперниците. В президентската си тирада Радев даде сигнал, че може да се поддаде на това прелъщение. Борисовото ръководство имаше безспорни и съществени недостатъци, само че то не беше " властническо ", както го дефинира Радев. Думите въпреки всичко имат значение и " авторитаризъм " е разбиране, което не търпи случайни тълкования. Тази неточност не оправдава излизането на ГЕРБ от речта на президента, само че е неприятен сигнал, че връзката сред Радев и действителността е напрегнат. Както ГЕРБ би трябвало да престанат да водят войната, която към този момент изгубиха, по този начин и Радев би трябвало да внимава да не се трансформира в сходство на архиопонента си. И въобще тази мачовска конкуренция Радев-Борисов е време да бъде заровена в нечий заден двор, тъй като тя на моменти беше забавна и смешно-симпатична, само че към този момент не е.
Като цяло, приносът на Радев бе, че подкрепя трансформацията на българската политическа система. Център лявото се преобразува посредством Политическа партия и ненапълно Има Такъв Народ, като Българска социалистическа партия ще би трябвало да се промени съществено, с цел да остане конкурентоспособна. В център-дясното ГЕРБ е в оттегляне, а Демократична България се утвърди на три следващи избора - тези два процеса слагат въпроса за нов образ на тази част от политическия набор. Описаните трансформации надалеч не са приключили, само че те дават вяра за разграждането на структурни сраснатости сред власт и избрани ползи, което пък отваря опция и за смислени правосъдни и медийни промени. Както, несъмнено, и за рефокусиране на политиката върху позабравени проблеми като разликите сред столицата и провинцията, и неравенството по-общо. Ключът към триумфа на втория мандат на Радев е в това да продължи да подкрепя тези трансформации и да удържи на изкушението да обсеби политическата система. Парламентаризмът, въпреки всичко, е главната българска политическа полезност и достижение в модерната история на страната ни.
Даниел Смилов,
Източник: inews.bg
КОМЕНТАРИ