Момчил Методиев, историк: Трябва да се създаде интернет архив на Комисията по досиетата
Парламентът приключи процедурата за избор на нов състав на комисията по досиетата. Управляващата партия ГЕРБ предложи да има диспути освен за състава на този орган. Българска социалистическа партия отново се разгласи за закриване на комисията и изиска да се сътвори институт за национална памет. " Дневник " потърси мнението на експерти за работата на комисията, за закона за откриване на документите и за оповестяване на принадлежност към Държавна сигурност и армейското разузнаване, както и за проблемите, които си заслужава да се дискутират в този момент. Редакцията показа позициите на Нурие Муратова, Мария Дерменджиева и Михаил Иванов.
Днес тематиките разяснява историкът Момчил Методиев. Автор е на книгите " Между вярата и компромиса. Българската православна черква и комунистическата страна, 1944 - 1989 ", " Машина за легитимност. Ролята на държавна сигурност в комунистическата страна ", " Нюйоркски митрополит Андрей ", съавтор е с Мария Дерменджиева на " Държавна сигурност – преимущество по завещание. Професионални биографии на водещи офицери ". Участвал е в съставянето на документални сборници, оповестени от Комисията по досиетата.
Какво Комисията по досиетата свърши добре и какво не съумя да направи? Какви аргументи виждате?
- Според мен за десетте години от своето основаване Комисията свърши доста работа, даже повече, в сравнение с чаках, в случай че си спомним какво беше ситуацията към 2005-2006 година За мен най-голямото достижение на Комисията е, че съумя да сътвори обединен списък от документите на някогашната Държавна сигурност, което се надявам да направи въпроса с достъпа до тях необратим. Архивите излязоха от контрола на съответните служби и бяха предадени на самостоятелна от тях институция, която ги ръководи. Това е основата за цялата останала активност – оповестяване на сътрудници и оперативни служащи, обезпечаване на достъп на потърпевшите от комунизма до разработките против тях, както и опцията за изследователска работа.
За да оценим свършеното, е добре от време на време да си напомним дебатите през 90-те години и какъв брой несполучливи опити имаше това да се случи в първите две десетилетия от прехода. Другият огромен триумф е извоюваното публичното доверие. В този смисъл Комисията се наложи като единствената държавна институция в България, която се занимава с контузията от комунистическото минало.
Оттам нататък можем да спорим какво може да се свърши по-добре. От официална позиция оставам с усещането, че към момента има архиви, които не са предадени по в този момент настоящия закон. На съдържателно ниво мисля, че има какво да се направи за популяризирането на данните, съхранявани в тези архиви, посредством основаване на интернет списък, наличен за хората отвън читалнята. За мен главен акцент в този списък следва да бъдат делата на потърпевшите от комунизма, защото сега техните истории остават относително малко познати – несъмнено, при спазването на закона и след тяхното единодушие. Или да се разгласяват кадровите каузи на водещите офицери, където упоменатите трети лица са необичайност.
Нужна ли е още Комисията? Според Българска социалистическа партия, която още веднъж желае комисията да бъде закрита, би трябвало да се спре " изборно да бъдат обявявани за принадлежност едни или други лица, изключително преди избори ". " Проверките за принадлежност изгубиха всевъзможен смисъл. Не се реализира никакъв резултат в търсене на истината за действителната активност на Държавна сигурност. " - споделиха още от социалистическата партия. Какво е Вашето мнение?
- Извършеното до този миг, съгласно мен, би трябвало да бъдат защитавано и даже надграждано, а не унищожавано. Дебатът дали такава Комисия да съществува в действителност ни връща в 90-те години, както написа в един коментар Татяна Ваксберг. Подобни институции съществуват в цяла Източна Европа и въпреки те да са основани най-малко едно десетилетие преди българската, не престават да действат и сега, в това число и в Германия.
Резултатът от работата на една сходна конструкция не се вижда незабавно. Става дума за архивно познание, чието изчитане, анализиране и издание лишава време. А колкото повече е информацията, толкоз по-труден и дълъг е този развой. За образец мога да дам първата ми книга за структурата и функционалностите на Държавна сигурност, проучването за която приключих през 2007 година въз основа съвсем напълно на данни от Партийния списък, където документите по този въпрос бяха обозрими. Днес надали бих се осмелил да напиша книга с такава поръчка, защото това допуска изчитането на същинско море от информация.
Едва в този момент започваме да виждаме резултатите от това архивно познание. През последните месеци ми прави усещане, че в редица медии започнаха да се появяват материали, написани въз основа на данни от този списък. Увеличи се и художествената литература, обвързвана с комунистическото минало, както и документалните, а и игралните филми. Ако преди се радвахме на всеки един подобен материал, сега даже тесните експерти по тази тематика към този момент мъчно наблюдават всички изявления. Ако през 90-те години диалогът беше въз основа на персонални мемоари, а езикът беше до известна степен " булеварден ", в този момент той е доста по-фактологичен, от време на време даже персонален. Както знанието на откривателите се усилва, по този начин и условията на неспециалистите стават по-големи.
Далеч не желая да представям ситуацията в розова светлина, защото осъзнавам както носталгията, по този начин и безразличието измежду доста хора. Но самият факт, че фразата " демокрацията ни лиши доста " подвигна подобен звук и съгласно водещи социолози докара до поврат в изборите, значи, че обществото към този момент не е същото, каквото беше през 90-те години.
Има ли в действителност смисъл от оповестяване на доносници и сътрудници, откакто няма лустрация. Достатъчно ли е да бъдат съобщавани единствено имена и ръководства на Държавна сигурност, в случай че не се знаят събитията за " съдействието " с тайните служби?
- Действително законодателна лустрация няма, което е един от огромните дефекти на българския преход. Но въпреки всичко дано не забравяме, че да вземем за пример във външно министерство лустрация в действителност се случи. Обявените за сътрудници посланици бяха върнати, а нови посланици, свързани с Държавна сигурност, не бяха изпратени. Преди към година се появи лист с евентуални назначения, които обаче не бяха направени.
Без да има лустрация, разкритията на Комисията провокираха огромни разногласия в обособените гилдии – постоянно тези диспути не стигат до медиите, само че диалог по този въпрос има. За съответни политически партии и за някои гилдии това несъмнено има значение. Което не значи, че разкритията на Комисията могат да поправят пропуснатото през 90-те години или да създадат прехода по-справедлив.
Трябва ли да има промени в закона и какви?
- За мен като откривател максимален е казусът с тестваните, само че умряли хора, които не се оповестяват. Оттам идва и чувството у някои за " избирателност " на описите. Всички знаем за избрани политици, че са били сътрудници, само че те не са оповестени, тъй като са умряли, и надлежно нямаме право да приказваме за тях. Когато човек чете архивите вижда имена, псевдоними, даже история на съдействието, само че юридически няма право да ги напише.
Всеки един от нас, откривателите, взема решение казуса по друг метод. Някои си разрешават да престъпят закона, само че множеството или използваме езоповски език, или в някои случаи премълчаваме информация, която другояче би била значима. Това е корекцията, за която – допускам – всички откриватели си мечтаем. Не съм правист, с цел да кажа по какъв начин тъкмо може да стане това, с оглед отбраната на персоналното пространство. Но и сега редица такива лица са тествани, резултатите от инспекцията са ясни, само че данните за тях остават недостъпни.
Българска социалистическа партия желае да се сътвори Институт за национална памет, " с цел да подсигурява опция знанието и информацията, която съдържат архивите на Държавна сигурност да бъде обект на работа на откриватели и историци ". В същото време, споделят от Българска социалистическа партия, ще бъде дадена опция да се прави инспекция за всички лица, за които е събирана информация от Държавна сигурност, само че да се оставят откривателите да работят с тези документи. Как тълкувате това? Сега не е ли обезпечена работата на откриватели в архива на комисията?
- По принцип поддържам концепцията за основаване на Институт за национална памет, само че този Институт би трябвало да стъпи върху към този момент свършеното от Комисията и да разшири активността, а не да закрие Комисията, каквато допускам, че е концепцията на Българска социалистическа партия. Проекти за подобен Институт бяха внасяни на няколко пъти в разнообразни национални събрания, само че по този начин и в никакъв случай не стигна до съществено разискване, като най-остри бяха рецензиите таман от страна на Българска социалистическа партия. Мога да дам следния образец. В момента, в случай че си задаваме въпрос за избран човек, постоянно можем да отидем на уеб страницата на Комисията и след въвеждане на името да разберем дали е проверяван и какъв е резултатът. И това е елементарно налична информация. Какво ще се случи с тази информация, в случай че Комисията се закрие и се пристъпи към образуване на нова институция? Най-вероятно ще бъде заличена или най-малко ще стане по-трудно налична.
Имали ли сте компликации при работа в архива на комисията?
- Разбира се, че съм имал компликации, сходно на всички, които са влизали в читалнята. За мен значимото е, че тези проблеми са били решавани в диалог и не съм оставал с усещането, че отношението е злонамерено или че някой съзнателно крие информация. В някои от случаите съм получавал това, което съм търсил, в други – не. Все отново разбирам, че Комисията работи според закон, който има и своите ограничавания, те пък се отразяват и върху работата на откривателите. Работил съм много с архиви и знам, че визията, че този, който ръководи архива, знае какво има в него, не е напълно вярна.
ГЕРБ стигна до извода, че би трябвало да има диспути освен за ново управление на комисията. Какво си коства да се дебатира?
- За мен преди всичко политиците не би трябвало да се поддават на изкушението за закриване на Комисията. След това при разискване на новия състав, следва да се предлагат хора, които не са блестящо политически оцветени, с цел да не се позволява съмнение, че Комисията обслужва съответни политически ползи. Необходима е и политическа воля за предаване на тези архиви, които към момента не са предадени. И да се насърчи популяризаторската работа на Комисията, с акцент точно върху потърпевшите от комунистическите репресии.
Днес тематиките разяснява историкът Момчил Методиев. Автор е на книгите " Между вярата и компромиса. Българската православна черква и комунистическата страна, 1944 - 1989 ", " Машина за легитимност. Ролята на държавна сигурност в комунистическата страна ", " Нюйоркски митрополит Андрей ", съавтор е с Мария Дерменджиева на " Държавна сигурност – преимущество по завещание. Професионални биографии на водещи офицери ". Участвал е в съставянето на документални сборници, оповестени от Комисията по досиетата.
Какво Комисията по досиетата свърши добре и какво не съумя да направи? Какви аргументи виждате?
- Според мен за десетте години от своето основаване Комисията свърши доста работа, даже повече, в сравнение с чаках, в случай че си спомним какво беше ситуацията към 2005-2006 година За мен най-голямото достижение на Комисията е, че съумя да сътвори обединен списък от документите на някогашната Държавна сигурност, което се надявам да направи въпроса с достъпа до тях необратим. Архивите излязоха от контрола на съответните служби и бяха предадени на самостоятелна от тях институция, която ги ръководи. Това е основата за цялата останала активност – оповестяване на сътрудници и оперативни служащи, обезпечаване на достъп на потърпевшите от комунизма до разработките против тях, както и опцията за изследователска работа.
За да оценим свършеното, е добре от време на време да си напомним дебатите през 90-те години и какъв брой несполучливи опити имаше това да се случи в първите две десетилетия от прехода. Другият огромен триумф е извоюваното публичното доверие. В този смисъл Комисията се наложи като единствената държавна институция в България, която се занимава с контузията от комунистическото минало.
Оттам нататък можем да спорим какво може да се свърши по-добре. От официална позиция оставам с усещането, че към момента има архиви, които не са предадени по в този момент настоящия закон. На съдържателно ниво мисля, че има какво да се направи за популяризирането на данните, съхранявани в тези архиви, посредством основаване на интернет списък, наличен за хората отвън читалнята. За мен главен акцент в този списък следва да бъдат делата на потърпевшите от комунизма, защото сега техните истории остават относително малко познати – несъмнено, при спазването на закона и след тяхното единодушие. Или да се разгласяват кадровите каузи на водещите офицери, където упоменатите трети лица са необичайност.
Нужна ли е още Комисията? Според Българска социалистическа партия, която още веднъж желае комисията да бъде закрита, би трябвало да се спре " изборно да бъдат обявявани за принадлежност едни или други лица, изключително преди избори ". " Проверките за принадлежност изгубиха всевъзможен смисъл. Не се реализира никакъв резултат в търсене на истината за действителната активност на Държавна сигурност. " - споделиха още от социалистическата партия. Какво е Вашето мнение?
- Извършеното до този миг, съгласно мен, би трябвало да бъдат защитавано и даже надграждано, а не унищожавано. Дебатът дали такава Комисия да съществува в действителност ни връща в 90-те години, както написа в един коментар Татяна Ваксберг. Подобни институции съществуват в цяла Източна Европа и въпреки те да са основани най-малко едно десетилетие преди българската, не престават да действат и сега, в това число и в Германия.
Резултатът от работата на една сходна конструкция не се вижда незабавно. Става дума за архивно познание, чието изчитане, анализиране и издание лишава време. А колкото повече е информацията, толкоз по-труден и дълъг е този развой. За образец мога да дам първата ми книга за структурата и функционалностите на Държавна сигурност, проучването за която приключих през 2007 година въз основа съвсем напълно на данни от Партийния списък, където документите по този въпрос бяха обозрими. Днес надали бих се осмелил да напиша книга с такава поръчка, защото това допуска изчитането на същинско море от информация.
Едва в този момент започваме да виждаме резултатите от това архивно познание. През последните месеци ми прави усещане, че в редица медии започнаха да се появяват материали, написани въз основа на данни от този списък. Увеличи се и художествената литература, обвързвана с комунистическото минало, както и документалните, а и игралните филми. Ако преди се радвахме на всеки един подобен материал, сега даже тесните експерти по тази тематика към този момент мъчно наблюдават всички изявления. Ако през 90-те години диалогът беше въз основа на персонални мемоари, а езикът беше до известна степен " булеварден ", в този момент той е доста по-фактологичен, от време на време даже персонален. Както знанието на откривателите се усилва, по този начин и условията на неспециалистите стават по-големи.
Далеч не желая да представям ситуацията в розова светлина, защото осъзнавам както носталгията, по този начин и безразличието измежду доста хора. Но самият факт, че фразата " демокрацията ни лиши доста " подвигна подобен звук и съгласно водещи социолози докара до поврат в изборите, значи, че обществото към този момент не е същото, каквото беше през 90-те години.
Има ли в действителност смисъл от оповестяване на доносници и сътрудници, откакто няма лустрация. Достатъчно ли е да бъдат съобщавани единствено имена и ръководства на Държавна сигурност, в случай че не се знаят събитията за " съдействието " с тайните служби?
- Действително законодателна лустрация няма, което е един от огромните дефекти на българския преход. Но въпреки всичко дано не забравяме, че да вземем за пример във външно министерство лустрация в действителност се случи. Обявените за сътрудници посланици бяха върнати, а нови посланици, свързани с Държавна сигурност, не бяха изпратени. Преди към година се появи лист с евентуални назначения, които обаче не бяха направени.
Без да има лустрация, разкритията на Комисията провокираха огромни разногласия в обособените гилдии – постоянно тези диспути не стигат до медиите, само че диалог по този въпрос има. За съответни политически партии и за някои гилдии това несъмнено има значение. Което не значи, че разкритията на Комисията могат да поправят пропуснатото през 90-те години или да създадат прехода по-справедлив.
Трябва ли да има промени в закона и какви?
- За мен като откривател максимален е казусът с тестваните, само че умряли хора, които не се оповестяват. Оттам идва и чувството у някои за " избирателност " на описите. Всички знаем за избрани политици, че са били сътрудници, само че те не са оповестени, тъй като са умряли, и надлежно нямаме право да приказваме за тях. Когато човек чете архивите вижда имена, псевдоними, даже история на съдействието, само че юридически няма право да ги напише.
Всеки един от нас, откривателите, взема решение казуса по друг метод. Някои си разрешават да престъпят закона, само че множеството или използваме езоповски език, или в някои случаи премълчаваме информация, която другояче би била значима. Това е корекцията, за която – допускам – всички откриватели си мечтаем. Не съм правист, с цел да кажа по какъв начин тъкмо може да стане това, с оглед отбраната на персоналното пространство. Но и сега редица такива лица са тествани, резултатите от инспекцията са ясни, само че данните за тях остават недостъпни.
Българска социалистическа партия желае да се сътвори Институт за национална памет, " с цел да подсигурява опция знанието и информацията, която съдържат архивите на Държавна сигурност да бъде обект на работа на откриватели и историци ". В същото време, споделят от Българска социалистическа партия, ще бъде дадена опция да се прави инспекция за всички лица, за които е събирана информация от Държавна сигурност, само че да се оставят откривателите да работят с тези документи. Как тълкувате това? Сега не е ли обезпечена работата на откриватели в архива на комисията?
- По принцип поддържам концепцията за основаване на Институт за национална памет, само че този Институт би трябвало да стъпи върху към този момент свършеното от Комисията и да разшири активността, а не да закрие Комисията, каквато допускам, че е концепцията на Българска социалистическа партия. Проекти за подобен Институт бяха внасяни на няколко пъти в разнообразни национални събрания, само че по този начин и в никакъв случай не стигна до съществено разискване, като най-остри бяха рецензиите таман от страна на Българска социалистическа партия. Мога да дам следния образец. В момента, в случай че си задаваме въпрос за избран човек, постоянно можем да отидем на уеб страницата на Комисията и след въвеждане на името да разберем дали е проверяван и какъв е резултатът. И това е елементарно налична информация. Какво ще се случи с тази информация, в случай че Комисията се закрие и се пристъпи към образуване на нова институция? Най-вероятно ще бъде заличена или най-малко ще стане по-трудно налична.
Имали ли сте компликации при работа в архива на комисията?
- Разбира се, че съм имал компликации, сходно на всички, които са влизали в читалнята. За мен значимото е, че тези проблеми са били решавани в диалог и не съм оставал с усещането, че отношението е злонамерено или че някой съзнателно крие информация. В някои от случаите съм получавал това, което съм търсил, в други – не. Все отново разбирам, че Комисията работи според закон, който има и своите ограничавания, те пък се отразяват и върху работата на откривателите. Работил съм много с архиви и знам, че визията, че този, който ръководи архива, знае какво има в него, не е напълно вярна.
ГЕРБ стигна до извода, че би трябвало да има диспути освен за ново управление на комисията. Какво си коства да се дебатира?
- За мен преди всичко политиците не би трябвало да се поддават на изкушението за закриване на Комисията. След това при разискване на новия състав, следва да се предлагат хора, които не са блестящо политически оцветени, с цел да не се позволява съмнение, че Комисията обслужва съответни политически ползи. Необходима е и политическа воля за предаване на тези архиви, които към момента не са предадени. И да се насърчи популяризаторската работа на Комисията, с акцент точно върху потърпевшите от комунистическите репресии.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ