Пансионът беше руски, при това неприятен. Неприятно беше най-вече дето

Пансионът беше съветски, освен това противен. Неприятно беше най-много дето по през целия ден и през огромна част от нощта се чуваха влаковете на градската железница; заради това като че ли цялата постройка постепенно беше потеглила нанякъде. Антрето, където бе окачено мрачно огледало с подставка за ръкавици и бе оставен дъбов сандък, в който елементарно можеше да блъснеш коляно, се стесняваше в гол, доста стеснен кулоар. От двете му страни имаше по три стаи с черни числа, налепени по вратите: това бяха просто листове, откъснати от остарял календар – шестте първи дни на април. В първоаприлската стая – първата врата отляво – в този момент живееше Алфьоров; в идната – Ганин, в третата – самата хазайка, Лидия Николаевна Дорн. Беше вдовица на немски търговец, довел я преди двайсет години от Сарепта и починал по-миналата година от мозъчно инфектиране. В трите стаи отдясно – от четвърти до шести април – живееха остарелият съветски стихотворец Антон Сергеевич Подтягин, Клара – едрогърда девойка със забележителни синкаво-кафяви очи; и най-накрая – в шестата стая, до чупката на коридора – балетните танцьори Колин и Горноцветов; и двамата по женски прихваха за щяло и нещяло, бяха слабички, с напудрени носове и мускулести прасци. В края на първата коридорна част имаше столова с литография на „ Тайната вечеря “ на стената против вратата и с рогати жълти еленски черепи на другата стена, над издутия бюфет с двете кристални вази, в миналото най-чистите предмети в цялото жилище, а в този момент потъмнели от бухнал прахоляк. От трапезарията коридорът свиваше под прав ъгъл надясно: нататък измежду трагичните и неароматни глъбини се намираха кухнята, килерчето за прислугата, мръсната баня и тоалетната килийка, на чията врата се мъдреха две пурпурни нули, извадени в миналото от законните си десетици, които преди време са представлявали две разнообразни недели в настолния календар на господин Дорн. Месец след гибелта му Лидия Николаевна, дребничка, възглуха и малко нещо чудата жена, нае празния апартамент и го трансформира в интернат, като освен това показва необикновена, леко потресаваща досетливост по отношение на разпределянето на всички тези елементи от обзавеждането, които бе получила като завещание. Масите, столовете, скърцащите дрешници и бубунестите диванчета се разпиляха по стаите, които бе решила да дава чартърен, а щом по подобен метод се разделиха едни с други, мебелите незабавно посърнаха, добиха умърлушен и некадърен тип като костите от разбишкан скелет. Писалището на покойника, дъбова камара с желязна мастилница във тип на жаба и с надълбоко като трюм приблизително чекмедже, се бе озовало в първи номер, където живееше Алфьоров, а въртящото се столче, добито в миналото дружно с писалището, сиротно се бе отлъчило при танцьорите, обитаващи шеста стая. Двойката зелени кресла също се бе разделила: едното скучаеше у Ганин, в другото се заседяваше самата хазайка или остарелият ѝ дакел, черна дебела кучка с прошарена муцунка и провиснали уши, кадифени в крайчетата и като че с пеперудени реснички. А на рафта в стаята на Клара за бижу бяха подредени няколкото първи тома от енциклопедията, до момента в който пък останалите бяха попаднали при Подтягин. Клара бе удостоена и с единствения порядъчен умивалник с огледало и с чекмеджета; във всяка от другите стаи имаше просто плот с ламаринен леген и със също такава кана. Виж, наложи се креватите да бъдат купени, което госпожа Дорн стори директно сили не тъй като ѝ се свидеше, а тъй като изпитваше някакъв сладостен хазарт, някаква домакинска горделивост, задето толкоз сполучливо разпределя цялото си предходно обзавеждане, само че в дадения случай се ядосваше, че няма по какъв начин да разреже двойното си легло на нужната численост елементи, а нали за нея, вдовицата, бе прекомерно пространно да спи на него. Тя персонално почистваше стаите, освен това едвам отгоре-отгоре, за готвене никак не я биваше, та бе наела готвачка, страшилището на пазара, голямо червенокосо женище, което в петък нахлузваше малинова шапка и отпрашваше за северните квартали да печели от съблазнителната си едрина. Лидия Николаевна не смееше да влиза в кухнята, въобще си беше кротичка и плашлива. Случеше ли се да ситни с тъпи крачета тичешком по коридора, на наемателите им се чинеше, че тази дребничка, прошарена, чипоноса женица въобще не е хазайката, а е просто изкуфяла старица, озовала се в непознато жилище. Прегъваше се като парцалена кукла, когато утрин небрежно смиташе с четката боклука отдолу под мебелите, сетне потъваше в стаята си, най-малката от всички, а там четеше някакви опърпани немски книжлета или преглеждаше документите на починалия си брачен партньор, от която хабер си нямаше. Единствено единствено Подтягин се отбиваше в тази стая, милваше черния нежен дакел, пощипваше му ушичките, брадавицата върху прошарената муцунка, мъчеше се да накара кучката да му подаде крива лапа и разправяше на Лидия Николаевна за мъчителната си старческа болест и дето от сума ти време, от половин година към този момент, кандидатства за виза за Париж, а там живее племенничката му и там дългите хрупкави франзели и аленото вино са доста евтини. Старицата кимаше, от време на време го разпитваше за другите си наематели и най-много за Ганин, който съгласно нея по никакъв начин не приличал на всички съветски млади мъже, отсядали в пансиона ѝ. Подир трите месеца при нея Ганин в този момент се гласеше да напусне, бе ѝ споделил даже, че ще освободи стаята тази събота, само че не за пръв път решаваше да се изнесе, все отлагаше и оставаше. Та Лидия Николаевна от думите на остарелия стихотворец бе разбрала, че Ганин си има другарка. В това очевидно беше казусът.
Напоследък той бе станал провиснал и тъмен. Та нали напълно до неотдавна можеше да върви на ръце като японски акробат, стройно изпънал нозе и поел напред като платноходка, успяваше да вдигне стол със зъби и да скъса шнур със стегнатия си бицепс. В тялото му непрекъснато пламтеше огън: все му се щеше да се трансферира през ограда, да разклати дирек, в резюме – да се развихри, както се изразявахме на млади години. Сега обаче като да се беше разхлабила някаква гайка, даже се бе попрегърбил и си признаваше пред Подтягин, че „ като някоя лигла “ страда от бодърствуване. Не спа добре и през онази нощ против понеделника, след двайсетте минути, прекарани с бъбривия господин в заседналия асансьор. В понеделник утрин сума ти време седнал съм гол, стиснал изопнати възхладни ръце сред коленете си, стъписан от мисълта, че и този ден ще би трябвало да навлича риза, чорапи, панталон – всички тези просмукани от пот и прахуляк парцали, – и се сещаше за цирковия пудел, дето изглеждаше ужасяващо, премално презрян. Тази апатия частично бе подбудена от бездействие. Сега не му се постановяваше изключително да се труди, защото през зимата бе натрупал известна сума, от която прочее в този момент му оставаха към двеста марки, не повече: миналите три месеца му бяха коствали скъпичко.
Миналата година, още щом дойде в Берлин, незабавно си откри работа и сетне се труди до януари – доста и разнообразно: познаваше жълтеникавия мрак на ранния час, когато човек поема към фабриката; знаеше също по какъв начин отмаляват краката, откакто се натърчиш цели 10 версти с подноса в ръце сред масичките в ресторанта „ Pur Goroi “; прочут му беше и какъв ли не различен труд, вземаше на заем за обмен всичко, каквото му попадне – както гевреци, по този начин и брилянтин, по този начин и просто брилянти. Не се гнусеше от нищо: нееднократно бе продавал сянката си като мнозина от нас. Другояче казано, бе взел участие в киноснимки отвън града като статист, където в небрежно вцепенен навес с тайнствен вик лумваха в светлина чудовищните кръгове на прожектори, ориентирани като оръдия против мъртвешки ярката навалица статисти, стреляха от упор бял смъртоносен искра, озарявайки гримирания восък на застиналите лица, гаснеха с гърмеж, само че дълго още в тези комплицирани стъкларии доизтляваха червеникави зари: нашият човешки позор. Сделката бе осъществена, безименните ни сенки поемаха по света.
Останалите му пари бяха задоволителни да се махне от Берлин. За задачата обаче трябваше да скъса с Людмила, а по какъв начин да скъса – визия си нямаше. Макар да си беше определил период от седмица и да бе споделил на хазайката, че изрично е решил да замине в събота, Ганин усещаше, че нито тази, нито идната седмица ще трансформират каквото и да било. В същото време увлечение по нова чужбина го налягаше най-много напролет. Прозорецът му гледаше към релсите на железницата, по тази причина опцията да замине го чоплеше непрекъснато. На всеки пет минути къщата сдържано избоботваше и се раздвижваше, сетне облак пушек се издуваше пред прозореца, закриваше белия берлински ден, бавно се стапяше и тогава още веднъж се провиждаше ветрилото на релсите, стесняващо се в далечината, сред черните задни стени на постройките, като че ли отрязани, а над всичко това – небето, неясно като бадемово мляко.