Отношенията между тези две страни винаги са били променливи. В

Отношенията сред тези две страни постоянно са били променливи. В взаимозависимост от своите ползи едната страна с лекост може да поддържа връзки с една или друга страна, без значение от това, че те влизат в разнообразни съюзи. Ръководейки се от напълно съответни ползи, те могат да са съдружник, с която и да е съответна страна в света, а с друга страна да бъдат съперници, тъй като в друга сфера техните ползи се разминават.

През последните години, изключително през последните две, Турция на Реджеп Ердоган може би е най-яркият образец за сходна „ колебливост “ в областта на интернационалната политика. Исторически тя се явява мост сред Европа и Азия, тя е член на НАТО (както и безконечният й съперник Гърция), само че не на Европа, без значение че е обвързвана с нея в областта на стопанската система и даже културата. Нейната най-нова история неразривно е обвързвана с разпространението на светската просвета на Кемал Ататюрк, който съумя да възроди страната от пепелта на Османската империя и в това време да я вкара в съвременността, поръчител за което служеше армията.

Ето каква Турция получи в завещание Ердоган. Турция, която по време на неговото ръководство – първо като министър председател, а след 2015 година като президент – претърпя основни промени, изключително след извършения в средата на юли 2016 година опит за прелом. За начало ще кажем, че бъркат тези, които считат, че Ердоган е употребявал опита за прелом като мотив за отнемане на армията от нейното въздействие като поръчител за светската просвета в страната. Това беше комплициран, ясно проведен развой, завършек на който стана интервалът от 15 юли 2016 година до 16 април 2017 година, денят, в който се състоя парламентарен референдум, дефинитивно одобряващ смяната на институционалната конструкция на Турция.

Този прелом стана основният тласък, тласнал Ердоган в обятията на съветския президент Владимир Путин. Защо се случи по този начин? Журналистите считат, че според „ сигналите “, прозвучали в тревожните часове, превратът по някакъв метод е бил управителен от Вашингтон, а избягалият в Съединени американски щати опозиционен водач Фетхуллах Гюлен е бил пешка, която са желали да бъде сложена отпред на страната вместо Ердоган. Сигналите бяха няколкото самолета Ф-16, изхвърчали от базата на НАТО Инджирлик, с цел да поддържат въстаниците, само че когато последните претърпяха проваляне, им беше подредено бързо да се върнат. Също меките и двусмислени изказвания на държавния секретар Джон Кери, който не можа да каже нищо по-добро от това, че Съединени американски щати „ се надяват на непоклатимост в страната “. „ Сигнал “ бе и закъснялото подозрителното изказване на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който твърдеше, че е належащо да бъде прието демократично определеното държавно управление, откакто стана ясно, че превратаджиите са изгубили. Така дипломацията се въртеше в своя валс.

Фактически от този миг Турция все по-решително търсеше други събеседници, въпреки и исторически те да са били нейни врагове - като да вземем за пример Иран. И се случи по този начин, че тя се обърна и към Москва. Още на 12 август 2016 година или месец след опита за прелом, министърът на външните работи на Турция Мевлют Чавушоглу се срещна с представители на Кремъл, потвърждавайки, че „ Турция и Русия създават механизъм за съдействие в региона на защитата, разузнаването и дипломацията “, без значение от това, че Турция продължава да бъде значим съдружник в НАТО. Връзките с Русия за Турция не са нещо ново, както от комерсиална позиция, по този начин и от позиция на енергетиката.

Хайде да си спомним, че през 2010 година беше образуван руско-турски Съвет за съдействие на висше равнище, включващ група за стратегическо обмисляне (тя организира мониторинг на взаимоотношенията на Турция и Русия на интернационално равнище), Съвместна междуправителствена комисия по търговията и икономическото съдействие и Обществен конгрес, отговарящ за обществено-културните връзки. Този организъм се появи вследствие на стремежите за подсилване на руско-турските връзки в тясно и разнообразно партньорство, учредено на двустранно съдействие в региона на енергетиката: през последните години Русия пое строителството на атомна електроцентрала в Аккую, 49% от акциите, в която в сходство със съглашението с Москва отиват в Турция.

Строителството на атомната електроцентрала, снабдена с четири реактора с обща мощ 4800 мегавата, би трябвало да бъде приключено през 2023 година, като общата стойност на плана е съвсем 20 милиарда $. Не би трябвало да се не помни също по този начин и съдействието на Русия и Турция, обвързвано със строителството на газопровода, който ще размени провалилия се план „ Южен поток - това е планът „ Турски поток “, който в сегашния миг интензивно се претворява в живота; както оповестяват от „ Газпром ”, строителството на газопровода стартира през май след серия съглашения, подписани за интервал от три години. Черно море стана за Москва предпочитано поради заобикалянето на Украйна при продажбата на съветски газови запаси. Преди няколко месеца се говореше, че „ Газпром “ се е заинтересувал от плана за трансадриатическия водопровод ТАР, който ще съедини Италия, Албания и Гърция с газодобивните региони в Азербайджан благодарение на така наречен „ Южен газов кулоар “, също минаващ през Турция.

Връзките с Москва не се лимитират в енергийния, комерсиалния и дипломатическия браншове. Сътрудничеството в разузнаването се разгръща и в региона на защитата. Преди няколко дни се появи известието, че Анкара се е съгласила да придобие новата система за противовъздушна защита съветско произвеждане С-400 „ Триумф “, ново потомство на необятно известния си предходник С-300, влезнала на въоръжение в края на 90-те години на предишния век. Подписаният контракт е за към 2,5 милиарда $, което значи, че най-вероятно става дума за сред пет и осем дивизиона според от потребления вид ракети, като се регистрира, че дивизион С-400 коства от 300 до 500 млн. $ (например една ракета с огромен обхват на деяние 40N6 коства от 2 до 5 млн. долара).

Ако ви учудва, че страна членка на НАТО купува оръжейна система съветско произвеждане, можете да си спомните за Гърция, която още в края на 90-те години на предишния век купи и разположи два дивизиона С-300 ПМУ1, съоръжени с осем ракети. По подобен метод съветските системи за засичане и ръководство на огъня не са нещо ново в противовъздушната защита на Атлантическия съюз.

За да се разбере по какъв метод Ердоган надарено флиртува със съюзите, би трябвало да се посочи, че съвсем по едно и също време с оповестяването на договарянията за С-400 Турция посредством своите предприятия Aselsan и Roketsan подписа с Eurosam дълготраен контракт за насърчаване на оръжейната система, основана на ракетите Aster, която е част от популярния SAMP/T. Eurosam е взаимно дружество на Thаles и MBDA, френско-италианско дружество, занимаващо се с производството на ракетни дивизиони за италианската войска, които са разгърнати в Турция от юни 2016 година в границите на учението на НАТО за защита на югоизточния фланг на алианса. По подобен метод придобиването на системи С-400 извършва две цели: от една страна, принуждава околните на Турция западни сътрудници в областта на въздушната защита да основат преференциални условия (ставаше дума даже за присъединяване на Китай в преговорите), а от друга – то дава на Москва опция още по-силно да укрепи връзките си с Анкара.

Всички ли са удовлетворени? Почти. Сближаването сред Анкара и Москва се прави оценка като мятане на прахуляк в очите на Вашингтон и това е обвързвано освен с базата Инджирлик. Благодарение на тази нова „ ос “ Турция получава шанса да седне на масата за мирни договаряния в Сирия в Москва, провели се през декември предходната година: дружно с министъра на външните работи на Турция Мевлют Чавушоглу на тях участваха и неговият съветски сътрудник Сергей Лавров и шефът на иранското Министерство на външните работи Джавад Зариф. Очевидно за Турция е било от жизненоважно значение присъединяване в тези договаряния в качеството на „ антикюрдска страна “, а отчитайки това, че кюрдските военизирани формирования пешмерга са тренирани и подкрепяни от Съединени американски щати, естествено беше да се обърне към Москва и Техеран, с цел да се опита да възпре опцията за поява на кюрдска страна, което е напълно недопустимо за Анкара, приравняваща всички кюрдски политически обединявания с терористите. Външната политика на Ердоган не се лимитира обаче в устрема да бъдат следени прилежащи страни, които постоянно изпадат в пристъпи на хронична неустойчивост, като, да вземем за пример, в тази ситуация с Палестина. Тази политика отива надалеч и целеустремено до Сомалия, където турското „ навлизане “ стартира през 2011 година по време на първото пътешестване на Ердоган до Могадишу по случай подписването на съглашение за възобновяване на страната, разтърсвана от десетилетия от революция. Турция фактически интензивно влага в инфраструктурата на многострадалната африканска страна. Парите от Анкара разрешиха да бъдат издигнати значими инфраструктурни обекти като новото пристанище и летище в Могадишу, нова болница, а също и нова система за улично осветяване в столицата.

През 2016 година Турция отделяше за сомалийското държавно управление по цели 2 млн. $ на месец. Благодарение на тази сума Турция се оказа преди всичко измежду вложителите в Сомалия. Споразуменията наскоро се разраснаха, когато на 26 април посланикът на Сомалия подписа двустранен контракт, предопределен за подсилване на търговията и вложенията в връзките сред двете страни, като освен това желание се отделя на образованието, несъмнено, съответстващо на предписанията на Корана. Тази тактика в Сомалия разреши на Турция да открие първата си военна база на африканския континент: в Могадишу ще бъде основана инфраструктура, способна да одобри към 1500 души, които ще упражняват сомалийските военни, настоящи против ислямистите от "Ал-Шабаб". Войските ще бъдат нужни и за отбраната на главната пресечна точка на навигационните пътища, която е сектора от Индийския океан, намиращ се против Сомалия.

Тези упоритости за районна мощ изясняват също и помощта, която Турция оказа на Катар в спора със Саудитска Арабия. В допълнение към познатите енергийни въпроси, ябълка на раздора стана поддръжката на Катар за „ Мюсюлмански братя “ в Либия, която получава косвена помощ от Анкара, застъпваща се за държавното управление на Триполитания на А. Сарадж. Тези сили противостоят на другата страна на спора, източната Киранайка, която главно се поддържа от Обединените арабски емирства и Египет. Египет побърза да осъди Катар дружно със Саудитска Арабия, наричайки го „ терористична страна “ след визитата на Тръмп в Рияд и появяването на Глобален център за битка с екстремистката идеология. От това следващо разединение в мюсюлманския фронт ловко се възползва Ердоган, който в подмяна на военна помощ и дипломатическа поддръжка в този момент получава опция да управлява морска територия, служеща за директна зона за болшинството енергийни запаси на планетата. В същото време той ускори интернационалното съдействие с Иран, който е още една районна мощ, не пропуснала шанса да поддържа Катар, с цел да се опълчи на своя исторически зложелател – Саудитска Арабия.

Това е Турция, която е лишена от предубеждения, с упоритостите на неголяма страна освен в местен проект, само че и в измерението на „ неосманизма “, да дефинира колкото е допустимо повече тази наклонност, към която по този начин се стреми Ердоган. /БГНЕС

---------------

Паоло Маури, „ Gli occhi dela guerra “, Италия.