От общуването ми с проядени от червеи книги, с ръждясали

„ От общуването ми с проядени от червеи книги, с ръждясали стоманени предмети и с червясали дървении, които вие продавахте, с цел да се прехранвате, аз още като дете бях обзет от дълбокото възприятие за преходността и за нищожността на всяко нещо. “

~ „ Книга за моя другар “

(1844 ~ 1924)

♥ Хуманитарно обучение
(фрагмент)

…Колкото одъртявам, аз от ден на ден се интересувам от първия образователен ден.

Ако бях пансионер и колеж, спомените ми за учебно заведение щяха да бъдат мъчителни и щях да ги заобикалям. Но моите родители не ме изпратиха на такава каторга. Бях приходящ в един остарял лицей, потулен и наподобяващ манастир, всеки ден виждах улицата и нашата къща и не бях откъснат от публичния живот и от фамилията. Затова възприятията ми не бяха като у тога, те се развиваха с кротостта и силата, давани от свободата на всичко, което има вяра в нея. В тях не се примесваше ненавист и имаше някакво положително любознание, тъй като аз търсех познанието, с цел да мога да обичам. Всичко, което срещам по пътя си, на улицата – хора, животни, предмети, – допринасяше повече, в сравнение с човек би могъл да повярва, да почувствувам живота в неговата елементарност и мощ.

Нищо не може по-добре от улицата да накара едно дете да разбере публичния механизъм. То би трябвало да е видяло заран млекарките, носачите на вода, въглищарите, би трябвало да е разглеждало магазинчетата на бакалина, колбасаря и търговеца на вино, да е гледало минаването на войската отпред с музика, най-сетне – да е вдъхнало от уличния въздух, с цел да почувствува, че законът за труда е възвишен и че на този свят всеки би трябвало да прави своята работа. От пътуванията ми заран и вечер – от къщи до колежа и от колежа до къщи – съм запазил ученолюбивост, изпълнена с любов към занаятите и хората, които ги упражняват.

Нека въпреки всичко си призная, че дружелюбието ми не беше едно и също към всички. Отначало книжарите, които поставяха във витрината на магазинчето си картини от Епинал, ми бяха любимците. Колко пъти, долепил нос до стъклото, съм чел от край до край надписите на тези дребни живописно показани драми!

За малко време се срещнах с доста от тях: имаше с фантастика, която караше въображението ми да работи и развиваше у мен тази дарба, без която не е допустимо никакво изобретение, даже и в региона на опита и на точните науки. Имаше и други, които, като представяха човешкото съществуване под наивна и впечатляваща форма, ме накараха да видя за първи път най-страшното – или по-добре казано, –единственото ужасно нещо: човешкия чоп. С една дума, на Епиналовите картини дължа доста.

По-късно, на четиринадесет или петнадесетгодишна възраст не се спирах към този момент пред тезгяхите на бакалите, чиито кутии със захаросани плодове към момента дълго ми се костваха възхитителни. Отнесох се надменно към галантеристите и не се изтезавах към този момент да налучквам какво значи блестящата от злато загадъчна писмен знак „ У “ на табелката им. Едва-едва поспирвах да разгадавам наивните ребуси, изобразени на фигурните плетеници по решетките на старите питиепродавници, където се вижда някоя дюля или комета, изковани от желязо. Все по-изтънченият ми разум се интересуваше към този момент единствено от дюкянчетата, където се продаваха репродукции, от изложените за обмен остарели движимости и книги.

О, остарели евреи от улица „ Шерш-миди “, простички търговци на книги по кейовете, учители мои, какъв брой огромна благодарност ви дължа! Както професорите от университета и даже повече от тях, вие ме изградихте интелектуално. Мили хора, вие разстлахте пред очарованите ми очи тайнствените форми на живота в предишното и какви ли не скъпи монументи на човешката мисъл. Защото, като се ровех из вашите шкафове, като преглеждах прашните щандове, натежали от жалките реликви от нашите предшественици и от техните красиви мисли, аз незабелязано се почувствувах напоен от едно изключително крепко светоусещане.

Да, другари мои, от общуването ми с проядени от червеи книги, с ръждясали стоманени предмети и с червясали дървении, които вие продавахте, с цел да се прехранвате, аз още като дете бях обзет от дълбокото възприятие за преходността и за нищожността на всяко нещо. Бях отгатнал, че хората са единствено някакви променливи облици в илюзорния всемир и още от този момент имах податливост към горест, благост и съчувствие.

Школата вън от къщи ми даде, както виждате, обилни знания. Домашната школа бе още по-полезна за мен. Семейните обеди – така приятни с бялата завивка, гарафата, цялостна с бистра вода и ведрите лица – всекидневните вечери, съпроводени от другарски диалози внедряват у детето увлечение и схващане на нещата, свързани с дома, на простичките и свети неща в живота. Ако то има щастието да има като мен умни и положителни родители, диалозите, които чува на масата, му вдъхват нюх за правдивост и предпочитание да обича. То яде всеки ден от оня блажен самун, който нашият нравствен татко разчупил и дал на поклонниците в странноприемницата в град Емаус. И като тях си споделя: „ Вътре в мен моето сърце гори от топлота “.

Из: „ Книга за моя другар “, Анатол Франс, държавно издателство „ Отечество “, 1982 година
Снимка: imdb.com