Динамичните идентичности в историята и техните културни интимности |
От няколко месеца Институтът за филантропични и обществени науки в Скопие с шеф Катерина Колозова работи над интернационален план за да се намерят пътища за излизане от настоящия блокаж на връзките сред България и Северна Македония. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „ Германския фонд Маршал “ и в нея вземат участие учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.
В поредност от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев , участник в плана.
Покойният македонски историк Манол Пандевски в една от своите книги установи, че революционерите от края на 19 и началото на 20 в. приказват доста за „ македонци “ и „ македонски народ “, като категорично прецизира, че няма желание да разисква в елементи какво е вътрешното наличие, което те влагат в този термин. И това е обяснимо, откакто приказваме за цялостен един стадий на „ обща история “ с България, в който интелигенцията, както и елементи от народа се изживяват като български, макар съществуването и на локално македонско възприятие и възприемането на Македония като „ родно място “. Всъщност, М. Пандевски намерено признава още в далечната 1974 година безусловно както е в контракта от 2017 година моменти на „ обща история “ с България и българите. Става дума за случая, в който той преглежда „ наличието на българското национално име в Македония “ и свързвайки го с „ етничката сродност “ и „ заедничките преродбенски битки “ („ общите възрожденски битки “).
В интервала сред двете международни войни можем към този момент да приказваме за разнообразни македонски идентичности, като сред тях има както взаимоотношение, по този начин и конкуренция. Появяват се и генерационни разлики, изключително типични за младото потомство, израсло в кралска Югославия и образовано в Белград и Загреб. Тя от ден на ден стартира да преглежда „ македонския народ “ като „ един от югославските нации “ и търси решение във федерализация на Югославия. Тази генерация е решителна за образуването на югославската и постюгославската македонска еднаквост. И до момента в който българският исторически роман е построен все едно, че постоянно е съществувал „ български народ “ като самоосъзната общественост, то историческият роман в Скопие след Втората международна война е построен все едно, че постоянно е имало „ македонски народ “ като самоосъзната общественост. Разказът е също по този начин позициониран все едно постоянно е съществувала и като че ли вечно ще я има Югославия, а българското завещание е изцяло изчистено.
Не може да се отхвърли и съществуването измежду доста дейци от предишното на така наречен двойна еднаквост. При едни тя е изразена по-силно, при други по-слабо. Има и значително придвижвания в двете направления. На тези прекосявания би трябвало и от двете страни да се гледа обикновено и никой да не бъде обявяван за „ изменник “ и „ предавник “. Тук двойната еднаквост на Кръсте Мисирков, Димитър Влахов, Панко Брашнаров, Павел Шатев, Венко Марковски и така нататък би трябвало да се одобри като част от благосъстоянието и многообразието на живота, което ни сплотява и свързва, а не като мотив за обети и взаимна ненавист.
Всъщност, образуването на македонската еднаквост в границите на Югославия има по-голямо значение за културната фамилиарност от който и да било исторически роман. Първоначално прекъсването на деяние на екзархийските институции и оперирането на сръбската просветителна система и македонския диалект в битовото и ежедневно другарство подтиква македонската еднаквост за сметка на остатъчната българска. Редица достижения на модерната и модерна цивилизация популацията на днешна районен съд Македония получава в предишното в югославски културен подтекст – радио, телевизия, пералня машина, прахосмукачка, лек автомобил и така нататък Към това можем да прибавим ролята на публичното хранене, ресторантьорството, сезонното летуване, плажовете, известната музика и известната просвета като цяло. Ако към това додадем и престижа на Югославия в източноевропейски подтекст, комбиниран с ниския интернационален авторитет на Живкова България, като се изключи спорта и оперното пеене, обстановката се обяснява.
Колебанието и неустойчивостта на македонското се вижда и в България. Като цяло в верния исторически формален роман македонците са част от българския народ. На ежедневно и битово ниво е допустимо обаче да бъдат възприемани и като надали не други. Това е изключително мощно предвид на политическите убийства в страната в предишното, в които самите македонци имат ефективно присъединяване, без самите те да имат друга етническа еднаквост, само че по-скоро друг дневен ред. Твърде постоянно е допустимо едни и същи човеци, които ги мислят за чужденци или небългари в разнообразни ситуационни и контекстуални условия, да възприемат даже и македонците отвън България като българи. Но до момента в който дълги десетилетия вярната еднаквост на запад от Осогово е македонците като „ един от югославските нации “, то в България те са многовековна част „ от българския народ “.
В поредност от няколко материала публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев , участник в плана.
Покойният македонски историк Манол Пандевски в една от своите книги установи, че революционерите от края на 19 и началото на 20 в. приказват доста за „ македонци “ и „ македонски народ “, като категорично прецизира, че няма желание да разисква в елементи какво е вътрешното наличие, което те влагат в този термин. И това е обяснимо, откакто приказваме за цялостен един стадий на „ обща история “ с България, в който интелигенцията, както и елементи от народа се изживяват като български, макар съществуването и на локално македонско възприятие и възприемането на Македония като „ родно място “. Всъщност, М. Пандевски намерено признава още в далечната 1974 година безусловно както е в контракта от 2017 година моменти на „ обща история “ с България и българите. Става дума за случая, в който той преглежда „ наличието на българското национално име в Македония “ и свързвайки го с „ етничката сродност “ и „ заедничките преродбенски битки “ („ общите възрожденски битки “).
В интервала сред двете международни войни можем към този момент да приказваме за разнообразни македонски идентичности, като сред тях има както взаимоотношение, по този начин и конкуренция. Появяват се и генерационни разлики, изключително типични за младото потомство, израсло в кралска Югославия и образовано в Белград и Загреб. Тя от ден на ден стартира да преглежда „ македонския народ “ като „ един от югославските нации “ и търси решение във федерализация на Югославия. Тази генерация е решителна за образуването на югославската и постюгославската македонска еднаквост. И до момента в който българският исторически роман е построен все едно, че постоянно е съществувал „ български народ “ като самоосъзната общественост, то историческият роман в Скопие след Втората международна война е построен все едно, че постоянно е имало „ македонски народ “ като самоосъзната общественост. Разказът е също по този начин позициониран все едно постоянно е съществувала и като че ли вечно ще я има Югославия, а българското завещание е изцяло изчистено.
Не може да се отхвърли и съществуването измежду доста дейци от предишното на така наречен двойна еднаквост. При едни тя е изразена по-силно, при други по-слабо. Има и значително придвижвания в двете направления. На тези прекосявания би трябвало и от двете страни да се гледа обикновено и никой да не бъде обявяван за „ изменник “ и „ предавник “. Тук двойната еднаквост на Кръсте Мисирков, Димитър Влахов, Панко Брашнаров, Павел Шатев, Венко Марковски и така нататък би трябвало да се одобри като част от благосъстоянието и многообразието на живота, което ни сплотява и свързва, а не като мотив за обети и взаимна ненавист.
Всъщност, образуването на македонската еднаквост в границите на Югославия има по-голямо значение за културната фамилиарност от който и да било исторически роман. Първоначално прекъсването на деяние на екзархийските институции и оперирането на сръбската просветителна система и македонския диалект в битовото и ежедневно другарство подтиква македонската еднаквост за сметка на остатъчната българска. Редица достижения на модерната и модерна цивилизация популацията на днешна районен съд Македония получава в предишното в югославски културен подтекст – радио, телевизия, пералня машина, прахосмукачка, лек автомобил и така нататък Към това можем да прибавим ролята на публичното хранене, ресторантьорството, сезонното летуване, плажовете, известната музика и известната просвета като цяло. Ако към това додадем и престижа на Югославия в източноевропейски подтекст, комбиниран с ниския интернационален авторитет на Живкова България, като се изключи спорта и оперното пеене, обстановката се обяснява.
Колебанието и неустойчивостта на македонското се вижда и в България. Като цяло в верния исторически формален роман македонците са част от българския народ. На ежедневно и битово ниво е допустимо обаче да бъдат възприемани и като надали не други. Това е изключително мощно предвид на политическите убийства в страната в предишното, в които самите македонци имат ефективно присъединяване, без самите те да имат друга етническа еднаквост, само че по-скоро друг дневен ред. Твърде постоянно е допустимо едни и същи човеци, които ги мислят за чужденци или небългари в разнообразни ситуационни и контекстуални условия, да възприемат даже и македонците отвън България като българи. Но до момента в който дълги десетилетия вярната еднаквост на запад от Осогово е македонците като „ един от югославските нации “, то в България те са многовековна част „ от българския народ “.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ