От години Даниела очаква този миг. Дали ще изиграе добре

От години Даниела чака този момент. Дали ще изиграе добре сцената, която толкоз пъти си е представяла?

Като хипнотизирана тя се опира на рамката на вратата, която води към огромната празнична зала. Десетата годишнина на Спортния клуб е събрала доста хора. Но Даниела вижда единствено татуировката на тила на един мъж, седнал наоколо. Сърцето й се блъска в гърдите, цялото й тяло трепери, в главата й бушува стихия. Тя преплита пръстите на ръцете си в опит да овладее вълнението си. Хайде, да не се предава таман в този момент, би трябвало бързо да се съвземе и да направи тези няколко крачки към него. След толкоз доста дни и нощи, след толкоз доста години, в които си е представяла тази сцена, тя е длъжна да реализира проекта си. Освен това не трябва да разочарова Одил, собственичката на Клуба и нейна другарка, която я е уведомила за наличието му тук довечера измежду формалните посетители. Одил и брачният партньор й постоянно са я подкрепяли и изслушвали, поради тях също Даниела не може да бъде нерешителна. Ами Марта? Само при мисълта за щерка й я обгръща непобедимата мощ на лъвица.

„ Следвай реда на нещата. Първо ревизира дали в действителност е той, човек в никакъв случай не знае ”, си мисли Даниела, до момента в който се насочва към бюфета. Мъжът в полезрението й отмята обратно глава, несъмнено се смее. Обграден е от най-хубавите гостенки на празненството. Всяка, без значение от възрастта си, се старае да притегли вниманието му. „ Няма подозрение, той е ”, заключава Даниела със сгънат корем.

В голямото огледало на стената Даниела съзира силуета си и решителната си походка. Едва се разпознава. „ Ако ме види отнякъде Марта, няма да повярва на очите си... ” Марта, нейното ангелче, нейната скъпа любов... За щастието й Даниела би дала живота си. Не минава и ден, без двете да се чуят по телефона и Даниела да зададе неизменимия въпрос „ Всичко наред ли е? ” със зле скрито безпокойствие.

Тази вечер за огромния театър Даниела е неотразима. Светлите кичури в косите озаряват лицето й, загорелият й загар излъчва жизнеспособност. А прилепналата й рокля на цветя, кораловото червило и очната линия й придават чара на звезда на италианското кино от шейсетте години. Погледите, които мъжете насочат към нея, недвусмислено я твърдят в постигнатия резултат. Време е за деяние!

Да, това е той. Малко е стар, само че е от мъжете, които знаят по какъв начин да употребяват даже бръчките си, с цел да очароват дамите. Очевидно спортува, пази диета и посещава разкрасителни салони. Ръцете му са безупречно поддържани, на китката му има първокласен часовник. Сините му очи са запазили блясъка си, а усмивката му е все по този начин неустоима.

Щом съзира Даниела, стопира да приказва и задържа погледа си върху нея. Тя е по усета му, а също така излиза наяве, че не я е познал. При първите звуци на започващата салса, той към този момент е до нея:

– Нали няма да ми откажете да партнирам за този танц на най-хубавата жена на празненството?

Даниела се усмихва благо и се оставя в ръцете му. Изминалите години не са лишили нищо от неговата грациозност, нито от вълнуващия тембър на гласа му:

– Не се показах, Марк Бодрон.

– Марлен Давид дава отговор Даниела и сама не има вяра, че е способна по този начин ловко да лъже, произнасяйки първото име, което й хрумва.

– Спортистка ли сте?

– Не, поканиха ме другари, които членуват в Клуба. Аз пребивавам в Париж.

– Бях сигурен. Прекалено шикозна сте за тази провинция.

Даниела ненавижда неговия надменен звук. За кого се мисли той?

– А вие членувате ли в Клуба?

– Не, бях един от основателите му, само че управлявам личен клуб. Подбирам млади състезатели и ги приготвям да станат първенци. Никога ли не сте чували името ми? Често ме канят по малките екрани за изявленията.

– О, да, несъмнено, какъв брой съм разсеяна! Марк Бодрон! Вашата специалност несъмнено е доста завладяваща. Голяма отговорност лежи на плещите ви... За благополучие те наподобяват солидни.

Комплиментът улучва в десятката. Марк се изчервява от наслаждение.

– Странно, като ви видях, си помислих, че към този момент сме се срещали.

– Невъзможно, за първи път пристигам в града ви.

– Така ли? Лицето ви ми приказва нещо.

– Вие срещате толкоз доста хора, несъмнено наподобявам на някого...

– Нима има друга толкоз привлекателна жена на планетата?

Поседните думи на Бодрон изпълват Даниела с ненавист, само че тя съумява да се овладее. Важното е да реализира проекта си. Толкова е чакала този момент.

Тя към този момент знае, че на половина е съумяла – той е нейната плячка, тя е хищникът. Плячката към този момент е в мрежите й. Даниела поглежда дискретно часовника си, леко въздъхва и му прошепва:

– Тук стана много задушно. Не желаете ли да се поразходим?

Гласът му в този момент звучи буйно:

– А за какво да не изпием по чаша в хотелската ви стая?

– Или у вас? Хотелът ми не е нищо изключително.

– Чудесно би било, само че пребивавам надалеч, а колата ми е блокирана на паркинга от другите коли. Даниела сдържа гнева си. Тя чудесно знае, че къщата му е на две крачки от тук, само че в нея са децата и брачната половинка му.

Двамата пресичат тълпата в залата. Одил, проследила цялата сцена, прави знак на Даниела, която й отвръща с намигане.

Едва напуснали постройката, и Даниела се нахвърля да го целува. Той се отдръпва пламенно.

– Непредпазлива сте!

– Защо, какво има? И дано си приказваме на „ ти ”.

– Извини ме, само че съм малко нервозен. Под стрес съм, разбираш ли, постоянно в придвижване, с отговорности...

– Разбирам те, скъпи.

– Да вървим в хотела ти, а?

– Да, да повървим пешком, толкоз е сантиментално.

Даниела се пробва да го поведе около неговата къща, само че той я отклонява по различен път. Все отново тя е спокойна. Само след 10 минути Одил и мъжът й също ще бъдат в нейния хотел.

Двамата към този момент са пред вратата на стаята й. Даниела му подарява най-пламенната си целувка и пъха ключа в ключалката.

– Подлудяваш ме – шепне Марк, до момента в който се пробва да разкопчае ципа на роклята й.

– И ти ме подлудяваш! Нека да заключа, може да се появи някой, който познаваш.

– Когото познавам? Какво приказваш? Гласът ти звучи необичайно...

Тя заключва вратата от вътрешната страна и възпламенява лампата. Марк надава зов.

Целите стени на хотелската стая са покрити с огромни фотоси на госпожица, облечена в екип за тенис.

– Познаваш ли я? – пита Даниела с впит в очите му взор. – Това е Марта, щерка ми. Това име нещо да ти приказва?

– Струва ми се, че да...

– Струва ти се? Цели 10 години тя се пробва да не помни своя треньор и ръцете му, които я опипват. Сега ще си платиш! Всички ще схванат какво си направил!

Даниела крещи и го блъска с юмруци в гърдите.

– Недей! Имам жена и деца.

– Жал ми е за тях. Ще съсипеш и техния живот, както унищожи живота на щерка ми. Сега, Марк Бодрон, ще би трябвало всичко да разкажете както е било. И не се опитвайте да бягате!

Даниела натиска копчето на диктофона, който бързо е извадила от чантата си.

– Но аз...

– Признавате ли, че сте направили полова експанзия против щерка ми?

Облегнат на стената, изцяло комплициран, той прошепва:

– Да.

След малко на вратата се почуква. Това са Одил и брачният партньор й.

Даниела им отваря и споделя:

– Имам признанието му, отиваме в полицията.

– Няма потребност, служителите на реда са към този момент тук.

Думите към този момент са непотребни. Съзнанието на Даниела е обладано от една единствена мисъл: „ Марта, детето ми... ”