Да си спомним за човека, който създаде Дунавското хоро
Остават броени дни до Нова година и с неспокойствие чакаме Дунавското хоро още веднъж да ни вдигне на крайници. Години наред, с изключение на с пенливо вино, всекидневно Нова година посрещаме и с ритмите на този емблематичен танц. Дунавското хоро звучи по площадите още в първите секунди от Новата година. Нека с наближаването на празниците да си спомним за индивида, който е основал това обичано от всички българи хоро. Дико Илиев , самообразован гений, оставил ни в завещание 56 национални хора, 16 марша, 7 китки, 1 рапсодия и редица градски шлагери . Всички те се извършват от духови оркестри. Обикновено възприемаме творчеството на Дико Илиев като национална музика, тъй като творбите му са синтез на националното и съвременно звучене.
Дико Илиев е роден на 15 февруари 1898 година в село Карлуково, Луковитска околия. Тук учи до четвърто поделение (осми клас). Още от дребен демонстрира своите музикални заложби и демонстрира извънреден интерес към музиката. Сам си създава свирка от върба. Когато е на 11 години за първи път чува звука на флигорната и от този момент мечтае да свири на нея.
При експлоадирането на Балканската и Междусъюзническата война младият Дико отпътува за фронта с военния оркестър на 16-ти Ловчански полк. Задължен е да остане в полка и да тръгне с него по бойните полета с експлоадирането и на Първата международна война, след единствено едномесечен кротичък интервал през октомври 1915 година На Серетския фронт, през 1917 година написва първото си хоро за духов оркестър с името “ Искърско хоро “. Когато полкът е в Македония, Дико Илиев среща инцидентно татко си – миг, непокътнат от една остаряла фотография. След края на войната Дико Илиев постъпва във Военното учебно заведение в София. Представя се сполучливо и влиза в състава на учебния оркестър. Този оркестър, дружно с Гвардейската музика, образуват сборния симфоничен оркестър на Софийската национална опера. В неговия състав Дико Илиев свири в оперите „ Кармен “, „ Травита “, „ Трубадур “ и други
През 1920 година Дико Илиев основава семейство. Заедно със брачната половинка си Анастасия се завръща в родния си край, тъй като средствата в столицата не доближават. Това е интервал, когато Дико Илиев разпространява духовата музика измежду популацията, възпламенява интереса и обичта към духовите музиканти. Създава и управлява духови оркестри в Букьовци – 1928г. (Мизия), Селановци и Комарево. Композира хората „ Букьовско ”, „ Еленино ”, „ Грънчарско ”, „ Веселият Иванчо ”. Те са мелодични и лесни за осъществяване.
През 1935 година умира щерка му Александрийка, когато е едвам на 14 години. От бащината тъга се ражда хорото “Александрийка . То извира от душата му: “ В този миг прозвуча музика, която усещах, че би трябвало да излезе от мен. Чувствах, че ще умра, в случай че не я напиша. Както погребахме детето, избягах, затворих се и започнах да пиша тая музика ”, разказва след време Дико за основаването на правото хоро, носещо името на починалата му щерка. “ Насте, ще живее нашата Александрийка, ще живее в хорото, във радостното хоро ще живее “, споделя той на жена си.
Бай Дико постоянно свири по сватби из цяла Северозападна България. Веднъж около една женитба минава ром на име Дайчо с наръч дърва. Така му заиграла душата на циганина, че той хвърля дървата, удря калпак в земята и се хваща на хорото. Цялото село се събира да го гледа и да му се радва. Само няколко дни по-късно Дико Илиев напивсва хоро, което кръщава Дайчовото.
От 1936 до 1938 година Дико Илиев още веднъж е в София. Служи в Софийския боен оркестър. После още веднъж се връща в Оряхово. Свири във военната музика и в същото време е щаб-тръбач на възобновения 36-ти Козлодуйски полк. Благотворно въздействие му оказва диригентът Александър Вейнер – чех по генезис. В тези години основава нови десетки музикални произведения, сред които и обичаното от всички “Дунавско хоро ”(1937 г.).
Хората за духови оркестри на Дико Илиев са завладяващи със своята благозвучност и естетика. В тях се вплитат гений и човещина. Въпреки това композиторът приживе не е приет от именитите си сътрудници, тъй като няма академично обучение, а е самообразован и некултурен. Когато оферират Дико Илиев за член на Съюза на композиторите и „ Герой на социалистическия труд “, никой от членовете не знае за него. Единствен Тончо Русев, който тогава е член на управлението на съюза, се осмелява да се застъпи за него: „ Това е същият композитор, чието Дунавско хоро пускат на Нова година по малкия екран незабавно след приветствието на Тодор Живков, а не нашите нелепости, дето ги пишем. “
Цели петнадесет години Радио София открива програмата си с марша на Дико Илиев „ Сливенци край Драва “, само че никой не споменава кой е създателят.
Едва на 85 години, единствено година преди гибелта му, Илиев е признат в Съюза на композиторите.
Снимки и документални филми демонстрират, че Дунавското хоро е обичано на Тодор Живков. Вероятно той е съдействал бай Дико да бъде почетен със званието „ Герой на труда “ и да стане член на съюза.
Източник: Kъща-музей “Дико Илиев ”
