Това не е консерватизъм
Организираната опозиция против плана на Национална тактика за детето (2019-2030) очерта профили на дълбока обществена дезинтеграция. Тази опозиция няма директно отношение към съответния документ. Мнозинството от тези, които се оповестиха срещу Стратегията, в действителност не я познават. Става дума за настройки, които са доста по-сложни. Те се основават на боязън, а точно той е в основата на възходящата експанзия в българското общество.
Видимите белези на тези нееднородни, само че все по-агресивно демонстрирани настройки могат да бъдат проследени до, на пръв взор, стихийно зародилите анти-имигрантски настроения в интервала 2014 – 2015 година. Паралелно с тях, за следващ път бе превърната в политически инструмент тематиката за положението на обществените услуги и грижите за хората с увреждания. Тя бе използвана поредно през 2016 и 2017 година, като платформа за президентските и последвалите ги парламентарни избори. Последната й приложимост бе в края на 2018 година, когато докара до оставката на вицепремиера Симеонов и значително разколебаване в поддръжката за ръководещото болшинство.
Мобилизираната и деликатно направлявана опозиция срещу Конвенцията на Съвета на Европа против насилието над дами и домашното принуждение, придаде приключен тип на този самобитен, пост-тоталитарен реваншизъм против демократичните полезности и правата на индивида. Глобеланият пакт за миграцията - самодейността на Организация на обединените нации за противопоставяне против незаконната миграция посредством поощряване на механизмите за дейно ръководство на миграционните процеси, се трансформира в идната тематика, която бе използвана за укрепването на позициите на този реваншизъм. Темата за детето се оказа следващото полесражение, на което тези настройки съумяха да придобият обществен облик. Те имат общо ядро, само че активизират в друга степен обособени групи от българското общество, които се дефинират най-общо като губещи.
Това не е консерватизъм, още по-малко – нов. Никакъв етикет не може да промени характера на тези процеси в българското общество. Става дума за надълбоко травматични по своя темперамент настройки, които виждат в съпротивата против полезностите на правата на индивида, толерантността и солидарността, своя финален късмет за реванш. Политическата корист с тези настройки е реалност, само че не тя ги поражда. По-скоро, наподобява че партийните апели придават легитимност на настройки, които в продължение на дълъг интервал от време обитаваха в инертен, прикрит или неизявен тип. Определени групи от политици се пробваха да се възползват и насърчат тези настройки, само че те бяха част от българския публичен живот и през миналите десетилетия.
Европейското проучване на полезностите демонстрира, че през последните 10 години фамилията усилва своето значение и се трансформира в самобитна свръх-ценност. Едновременно с това, и в дълбока връзка с тази наклонност, нараства недоверието освен към обществените институции, само че и към всички други групи от хора, които не са част от непосредствения, ежедневен живот на фамилията. На пръв взор, това наподобява като обичайната настройка. Изглежда, че свръх-ценността на фамилията би трябвало да активизира и други типични консервативни полезности, само че нищо не ни дава съображение да считаме, че се случва точно това.
Консерватизмът наподобява като задоволително леговище и даже като опрощение на тези настройки, само че в действителност нямаме никакви учредения да приказваме за възобновление на консервативните полезности. Най-малкото, тъй като няма каквато и да е смяна в моралния релативизъм и отхвърли от съблюдаване на правила, което господства целия пост-тоталитарен интервал на трансформации в актуалното българско общество. Отношението към страната, църквата и армията продължава да се образува по инерцията на тоталитарния режим, посредством двойните стандарти на изборната патриотарщина. Няма нищо консервативно в това да не уважаваш личните си държавни институции, да следваш единствено езическите обичаи в църковните празници, да се отнасяш съмнително към задачата на българските бойци и офицери, и да се „ гордееш ” единствено с „ България на три морета ”.
Определяйки фамилията като съществена полезност, болшинството от българските жители в действителност ясно декларират какво им липсва и към какво се стремят. Нарастването на полезността на фамилията не е резултат от съществуването на устойчиви и жизнеспособни фамилни общности, които биват отстоявани, а тъкмо противоположното – все по-болезненото чувство за тяхната липса. Семейството не е полезност, която болшинството от българските жители се пробват да отстояват, а таман в противен случай – стремят се да реализират.
Проблемът е в това, че упованията и визиите за това по какъв начин би трябвало да наподобява същинското семейство са толкоз разнопосочни, че то самото се трансформира в пространство на спор и все по-остро опълчване.
Страхът от непознатото разграничение е резултат от нерешителност в личната еднаквост. Колкото повече се задълбочава рецесията на българската национална общественост, толкоз по-подозрително става към непознатото разграничение българското общество. Това е същинското ядро на все по-агресивно демонстрираните настройки на непоносимост, които нападат всяка тематика, която има отношение към правото на разграничение. Ние не съумяваме да реализираме единодушие по отношение на общото ни близко минало и по тази причина не сме в положение да формулираме споделена визия за бъдеще. Докато това е по този начин, българската национална общественост ще продължава да обитава във тип на наложително уседнало население, което някои избират да назовават „ народ ”.
Това е пост-тоталитарен реваншизъм, който търси последна опция да промени, в случай че не траекторията на развиване на България, то най-малко да замъгли и подложи на подозрение обективната истина за тоталитаризма от руски вид, в който пребиваваше прекомерно дълго българското общество. Именно по тази причина, с изключение на реваншизма, няма нищо консервативно в желанието да се върне „ това време ”, в което е имало ред и децата са били длъжни да слушат родителите си. Тук няма ценностен корпус, който да интегрира все по-агресивните прояви на опозиция. Недоверието е към всички и към всичко, което излиза отвън въображаемия надзор, който продължаваме да имаме вяра, че сме в положение да наложим в фамилията.
Ако анти-имигрантските настройки получиха своя забележим израз като продължение на отношението по отношение на ромите, то гневната опозиция против Конвенцията на Съвета на Европа, а в този момент и против Стратегията за детето, има директно отношение към визията за фамилията като пространство, в което могат да бъдат обезщетени вредите от неспособността за справяне с живота. Свръх-ценността на фамилията има по-съществено отношение към сериозно високите нива на домашното принуждение в България, в сравнение с към желанието за завръщане към някакви „ изконни полезности ”.
В тази вероятност, детето не е полезност за българското общество. Ако посланието на Националната тактика: „ Всички права за всички деца ” е „ посягане против правата на родителите ”, то това значи, че процесът на обществена дезинтеграция е стигнал прекомерно надалеч. Ако насочването на напъните на държавните институции към закрилата на правата на детето се възприема като посягане против престижа на родителите, това значи, че публичната среда, в която следва да осъществя своя капацитет идващото потомство генерира недопустимо високи нива на риск. Тук даже не става дума единствено за това родителското изтощение да бъде скрито зад настояването за „ правото на наказване ”, съгласно „ обичайните български полезности ”.
Ако в актуалното българско общество детето, всяко дете, не е полезност, то тогава и фамилията, страната, църквата, армията и нацията също не могат да бъдат достоверни полезности. Ако едно общество може да одобри да бъде противопоставяна полезността на детето на упоритостите на неговите родители, то ще продължи да прогонва децата си, отказвайки да одобри личния си неуспех.
Това не е консерватизъм, а елементарен пост-тоталитарен реваншизъм, учреден на чувството за загуба на еднаквост.
Видимите белези на тези нееднородни, само че все по-агресивно демонстрирани настройки могат да бъдат проследени до, на пръв взор, стихийно зародилите анти-имигрантски настроения в интервала 2014 – 2015 година. Паралелно с тях, за следващ път бе превърната в политически инструмент тематиката за положението на обществените услуги и грижите за хората с увреждания. Тя бе използвана поредно през 2016 и 2017 година, като платформа за президентските и последвалите ги парламентарни избори. Последната й приложимост бе в края на 2018 година, когато докара до оставката на вицепремиера Симеонов и значително разколебаване в поддръжката за ръководещото болшинство.
Мобилизираната и деликатно направлявана опозиция срещу Конвенцията на Съвета на Европа против насилието над дами и домашното принуждение, придаде приключен тип на този самобитен, пост-тоталитарен реваншизъм против демократичните полезности и правата на индивида. Глобеланият пакт за миграцията - самодейността на Организация на обединените нации за противопоставяне против незаконната миграция посредством поощряване на механизмите за дейно ръководство на миграционните процеси, се трансформира в идната тематика, която бе използвана за укрепването на позициите на този реваншизъм. Темата за детето се оказа следващото полесражение, на което тези настройки съумяха да придобият обществен облик. Те имат общо ядро, само че активизират в друга степен обособени групи от българското общество, които се дефинират най-общо като губещи.
Това не е консерватизъм, още по-малко – нов. Никакъв етикет не може да промени характера на тези процеси в българското общество. Става дума за надълбоко травматични по своя темперамент настройки, които виждат в съпротивата против полезностите на правата на индивида, толерантността и солидарността, своя финален късмет за реванш. Политическата корист с тези настройки е реалност, само че не тя ги поражда. По-скоро, наподобява че партийните апели придават легитимност на настройки, които в продължение на дълъг интервал от време обитаваха в инертен, прикрит или неизявен тип. Определени групи от политици се пробваха да се възползват и насърчат тези настройки, само че те бяха част от българския публичен живот и през миналите десетилетия.
Европейското проучване на полезностите демонстрира, че през последните 10 години фамилията усилва своето значение и се трансформира в самобитна свръх-ценност. Едновременно с това, и в дълбока връзка с тази наклонност, нараства недоверието освен към обществените институции, само че и към всички други групи от хора, които не са част от непосредствения, ежедневен живот на фамилията. На пръв взор, това наподобява като обичайната настройка. Изглежда, че свръх-ценността на фамилията би трябвало да активизира и други типични консервативни полезности, само че нищо не ни дава съображение да считаме, че се случва точно това.
Консерватизмът наподобява като задоволително леговище и даже като опрощение на тези настройки, само че в действителност нямаме никакви учредения да приказваме за възобновление на консервативните полезности. Най-малкото, тъй като няма каквато и да е смяна в моралния релативизъм и отхвърли от съблюдаване на правила, което господства целия пост-тоталитарен интервал на трансформации в актуалното българско общество. Отношението към страната, църквата и армията продължава да се образува по инерцията на тоталитарния режим, посредством двойните стандарти на изборната патриотарщина. Няма нищо консервативно в това да не уважаваш личните си държавни институции, да следваш единствено езическите обичаи в църковните празници, да се отнасяш съмнително към задачата на българските бойци и офицери, и да се „ гордееш ” единствено с „ България на три морета ”.
Определяйки фамилията като съществена полезност, болшинството от българските жители в действителност ясно декларират какво им липсва и към какво се стремят. Нарастването на полезността на фамилията не е резултат от съществуването на устойчиви и жизнеспособни фамилни общности, които биват отстоявани, а тъкмо противоположното – все по-болезненото чувство за тяхната липса. Семейството не е полезност, която болшинството от българските жители се пробват да отстояват, а таман в противен случай – стремят се да реализират.
Проблемът е в това, че упованията и визиите за това по какъв начин би трябвало да наподобява същинското семейство са толкоз разнопосочни, че то самото се трансформира в пространство на спор и все по-остро опълчване.
Страхът от непознатото разграничение е резултат от нерешителност в личната еднаквост. Колкото повече се задълбочава рецесията на българската национална общественост, толкоз по-подозрително става към непознатото разграничение българското общество. Това е същинското ядро на все по-агресивно демонстрираните настройки на непоносимост, които нападат всяка тематика, която има отношение към правото на разграничение. Ние не съумяваме да реализираме единодушие по отношение на общото ни близко минало и по тази причина не сме в положение да формулираме споделена визия за бъдеще. Докато това е по този начин, българската национална общественост ще продължава да обитава във тип на наложително уседнало население, което някои избират да назовават „ народ ”.
Това е пост-тоталитарен реваншизъм, който търси последна опция да промени, в случай че не траекторията на развиване на България, то най-малко да замъгли и подложи на подозрение обективната истина за тоталитаризма от руски вид, в който пребиваваше прекомерно дълго българското общество. Именно по тази причина, с изключение на реваншизма, няма нищо консервативно в желанието да се върне „ това време ”, в което е имало ред и децата са били длъжни да слушат родителите си. Тук няма ценностен корпус, който да интегрира все по-агресивните прояви на опозиция. Недоверието е към всички и към всичко, което излиза отвън въображаемия надзор, който продължаваме да имаме вяра, че сме в положение да наложим в фамилията.
Ако анти-имигрантските настройки получиха своя забележим израз като продължение на отношението по отношение на ромите, то гневната опозиция против Конвенцията на Съвета на Европа, а в този момент и против Стратегията за детето, има директно отношение към визията за фамилията като пространство, в което могат да бъдат обезщетени вредите от неспособността за справяне с живота. Свръх-ценността на фамилията има по-съществено отношение към сериозно високите нива на домашното принуждение в България, в сравнение с към желанието за завръщане към някакви „ изконни полезности ”.
В тази вероятност, детето не е полезност за българското общество. Ако посланието на Националната тактика: „ Всички права за всички деца ” е „ посягане против правата на родителите ”, то това значи, че процесът на обществена дезинтеграция е стигнал прекомерно надалеч. Ако насочването на напъните на държавните институции към закрилата на правата на детето се възприема като посягане против престижа на родителите, това значи, че публичната среда, в която следва да осъществя своя капацитет идващото потомство генерира недопустимо високи нива на риск. Тук даже не става дума единствено за това родителското изтощение да бъде скрито зад настояването за „ правото на наказване ”, съгласно „ обичайните български полезности ”.
Ако в актуалното българско общество детето, всяко дете, не е полезност, то тогава и фамилията, страната, църквата, армията и нацията също не могат да бъдат достоверни полезности. Ако едно общество може да одобри да бъде противопоставяна полезността на детето на упоритостите на неговите родители, то ще продължи да прогонва децата си, отказвайки да одобри личния си неуспех.
Това не е консерватизъм, а елементарен пост-тоталитарен реваншизъм, учреден на чувството за загуба на еднаквост.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ