Новият роман от най-успешната поредица на Дейвид Балдачи с главен

Новият разказ от най-успешната поредност на Дейвид Балдачи с основен воин Еймъс Декър под заглавие " Жертвите " излиза на книжния пазар у нас от през днешния ден.

Бившият служител на реда от Охайо Декър е включен в специфичен екип на ФБР поради своята феноменална памет и безпогрешна логичност. Той и партньорката му Алекс Джеймисън отиват на посетители при сестра ѝ в Барънвил, Пенсилвания. Заводите и доста от компаниите тук са банкрутирали, а опиатите настъпват непреклонно. Само няколко часа след идването си Декър се натъква на два натрупа в необитаема къща.

Скоро излиза наяве, че през последните дни в града са осъществени и други ужасяващи убийства. Жертвите като че ли нямат нищо общо между тях. Странните знаци, оставени на местопрестъпленията, в допълнение объркват полицията. Декър стартира да подозира, че това са единствено няколко късчета от злокобен пъзел, който се простира надалеч оттатък Барънвил. Благодарение на невероятните си умения той от ден на ден се приближава до истината, когато едвам не умира в тенденциозен пожар. Сега и най-малката неточност би била съдбовна, само че не щеш ли неговата безспорна памет стартира да му изневерява… Което значи, че той и Алекс може да са идващите жертви...

Вижте фрагмент от романа.

***

 

 

Кой аргументи гибелта ви?

Или по-скоро, кой ви умъртви съзнателно?

В края на краищата сред причиняването на гибел и умишленото ликвидиране имаше огромна разлика.

Еймъс Декър стоеше на задната веранда на къщата, в която бяха отседнали с Алекс Джеймисън, колежката му от ФБР. Гостуваха на нейната сестра. Той хвана с два пръста третата си бутилка бира за вечерта и продължи да размишлява върху този въпрос. Знаеше, че множеството хора не се замислят върху сходни неща, тъй като просто не им се постановяваше. Те обаче предопределяха професионалния живот на Декър... а това бе единственият живот, който му бе останал.

Отлично знаеше, че разликата сред другите типове убийства е надалеч по-сложна, в сравнение с наподобява на пръв взор.

Например човек можеше да аргументи гибел несъзнателно, при акцидент. Блъска се в друга кола, до момента в който кара, и някой в нея умира. Или изпуска револвера си, той гръмва и патронът пронизва инцидентен минувач.

Съществуваше и така наречен подкрепено самоубийство. Неизлечимо болен изпитва жестоки премеждия, желае да постави завършек на живота си и някой му оказва помощ. Подобна процедура бе позволена в някои щати и оповестена отвън закона в други. Крайният резултат още веднъж бе труп. Смъртта му не е била инцидентна, а планувана, само че въпреки всичко не можеше да се квалифицира като ликвидиране, тъй като покойникът самичък бе поискал да постави завършек на живота си.

Имаше и оправдани убийства и най-хубавият образец за тях бе самозащитата. Действаш с желанието да навредиш на индивида отсреща, само че законът ти дава правото да се защитиш.

Ако си карал невнимателно или си боравил повърхностно с оръжие и някой е умрял, можеше да получиш обвиняване в причиняване на гибел по несъобразителност.

Ако реагираш, без да се замислиш, удариш някого и той почине, можеше да получиш по-сериозно обвиняване, а точно в непредумишлено ликвидиране.

Следваше предумишленото ликвидиране от втора степен, което бе непосредствен родственик на непредумишленото ликвидиране. То включваше прочут предумисъл и неблагоразумие, само че не и прелиминарен проект или, както споделят ченгетата, набелязване и дебнене на жертвата.

Декър отпи от бирата, припомняйки си законовите условия едно ликвидиране да бъде категоризирано като преднамерено. Така стигна до последния тип, най-лошия от всички.

Предумишленото ликвидиране от първа степен съвсем постоянно включваше предумисъл, предумишленост и преднамереност. Човек желае някой да почине, тъй като това му е преференциално, и сформира проект, който да подсигурява настъпването на гибелта.

Съответно този тип ликвидиране носеше най-тежките правосъдни последици.

Именно такива нарушители бе преследвал Декър през по-голямата част от своя умишлен живот.

Ловя убийци. И това е единственото, в което ме бива.

Той зарея взор към нощното небе над Северозападна Пенсилвания, покрай границата с Охайо, в градче, наречено Барънвил. Знаеше, че в миналото то е би­ло преуспяващ миньорски и металургичен център, който е дължал съществуването си на семейство Барън. Именно те прокопали мините и построили доменните пещи. Днес обаче тези мотори на напредъка от дълго време бяха заглъхнали. А това, което бе останало, не беше доста. И въпреки всичко локалните успяваха да свързват двата края – с друг триумф, несъмнено. Подобна констатация можеше да се направи за безчет градчета в цяла Америка.

Вътре в къщата Алекс Джеймисън пиеше бяло вино с по-голямата си сестра Амбър и разговаряше с прекомерно зрялата за годините си Зоуи, племенницата ѝ, която скоро щеше да навърши шест. Декър и Джеймисън бяха излезли в отпуск, откакто бяха разкрили объркано закононарушение дружно със специфичния екип на ФБР, към който се числяха. Декър не бе показал никакво предпочитание да придружи Джеймисън, само че шефът им, специфичен сътрудник Богарт, бе настоял и той да си вземе отмора. А на него не му бе хрумнало къде другаде може да отиде.

И ето ме тук.

Двамата бяха пристигнали в Барънвил, Алекс го бе срещнала със сестра си и бе връчила дарове за новия дом на Амбър и Зоуи, които се бяха преместили тук напълно неотдавна. А след това бяха вечеряли и Декър бе изгубил визия какво да приказва и какво да прави доста преди да станат от масата. Тогава Джеймисън, която евентуално го познаваше най-добре от всички, дискретно му предложи да отнесе извън бирата си – а с нея и цялата си несръчност, – с цел да могат със сестра ѝ да си побъбрят по този начин, както вършат дамите, когато край тях няма мъже.

Тази негова отчужденост се бе появила относително късно. Навремето Декър – някогашен професионален футболист с растеж от метър и деветдесет и шест и тегло от 100 и трийсет кг (е, може би малко повече) – бе открит, приказлив, занимателен, постоянно подготвен да подмятна някоя остроумна имитация.

А след това бе получил оня злокобен удар в главата по време на мач, който бе трансформирал живота му и самата му същина, и то вечно. Мозъчната контузия едвам не го бе умъртвила. Този случай му бе оставил два незаличими белега.

Единият бе хипертимезията. Хората, които притежаваха това качество, нормално помнеха само детайлности, свързани с персоналния им живот, и не можеха да се похвалят с кой знае какви умствени качества. Но Декър беше изключение. Сякаш някой бе конфигурирал в главата му камера с безграничен потенциал, която заснемаше безчет клипове и фотоси. Той притежаваше феноменална памет и не можеше да не помни нищо. Абсолютно нищо. Декър бе разкрил, че то­ва е нож с две остриета.

Вторият резултат от оня удар по главата бе положение, наречено прогресираща синестезия. Декър асоциираше разнообразни странни неща, като гибелта да вземем за пример, с избран цвят. В случая със гибелта облиците, които виждаше, одобряваха електриковосин цвят и караха косъмчетата по врата му да настръхнат, а стомахът му да се свие на топка.

Промените в мозъка бяха придружени от промени в характера. Забавният шегобиец бе липсващ и на негово място...

... се появих аз.

След края на футболната си кариера Декър бе станал патрулен служител на реда, а след това бе траял в отдел „ Убийства “ в родния си град Бърлингтън, Охайо. Беше имал брачна половинка – красивата Касандра, или Каси, както постоянно я бе наричал. Двамата бяха имали прелестно момиченце на име Моли.

Беше имал. Бяха имали.

Все в минало време, тъй като към този момент нямаше нито красива брачна половинка, нито прелестна щерка.

Кой ви умъртви?

Декър бе разкрил отговора на въпроса кой е лишил живота на най-скъпите му същества. Този човек бе платил допустимо най-високата цена.

Тя обаче бе нищо спрямо цената, която Декър бе платил. И която щеше да заплаща през целия си живот, минута след минута, ден след ден, до сетния си мирис.

– Леля Алекс споделя, че не забравяш нищо, правилно ли?

Въпросът откъсна Декър от мислите му.

Зоуи Мичъл, с руса коса, вързана на две опашки, с розова блузка на цветчета и бели панталонки, които не покриваха ожулените ѝ колене, се взираше с любознание в него от другия завършек на верандата.

– Да, имам добра памет – отвърна Декър.

Зоуи държеше лист хартия. На него бяха изписани десетина доста дълги цифри. Тя му го подаде и попита:

– Можеш ли да ги запомниш?

Декър хвърли един взор на листа и ѝ го върна.

– Това значи ли, че не можеш да ги запомниш?

Обсипаното ѝ с лунички лице не скриваше разочарованието ѝ.

– Не, значи, че към този момент ги запомних.

Декър изреди числата в същия ред, в който бяха записани върху листа, тъй като по този начин ги виждаше в главата си – лист хартия, затрупан с цифри.

– Много крепко! – усмихна се Зоуи.

– Мислиш ли? – отвърна Декър.

Сините ѝ очи се разшириха от изненада.

– А ти не мислиш ли?

– Да... от време на време.

Той се облегна на парапета на верандата и отпи от бирата си, до момента в който Зоуи го наблюдаваше.

– Леля Алекс споделя, че хващаш неприятните.

– Правим го дружно. Тя има добра вътрешен глас.

Зоуи изглеждаше объркана от отговора му.

– Леля Алекс схваща хората сносно – изясни Декър. – И вижда неща, които другите пропущат.

– Тя ми е обичаната вуйна.

– Че какъв брой лели имаш?

– Много – въздъхна Зоуи. – Но останалите не могат да се съпоставят с нея. – Лицето на момиченцето светна. – Дойде ни на посетители, тъй като скоро имам рожден ден. Ще стана на шест.

– Знам. Тя ми сподели, че ще излезем на вечеря да го отпразнуваме. – Декър се огледа неудобно, до момента в който Зоуи продължаваше да го следи деликатно.

– Ти в действителност си доста, доста огромен – означи тя.

– И различен път съм го чувал.

– Няма да позволиш някой неприятен човек да нарани вуйна Алекс, нали? – попита Зоуи и изражението ѝ внезапно стана с напрежение.

Декър таман се канеше да отпие нова глътка бира, само че смъкна постепенно бутилката.

– Не, няма. Искам да кажа, че ще направя всичко по силите си, с цел да не разреша това да се случи – отвърна малко несигурно. В далечината отекна екот. – Явно наближава стихия – означи той. Нямаше самообладание да смени тематиката.

Извърна се към Зоуи, която продължаваше да се взира в него с почтен взор. Миг по-късно се разнесе гръм. Лятото бе отминало, само че преходът към есента постоянно бе придружен от сходни стихии.

– Определено доближава – сподели Декър повече на себе си, в сравнение с Зоуи.

Хвърли взор към задния двор на прилежащата къща. Изглеждаше идентична с тази. Същото разположение на прозорците, същата дървена веранда откъм гърба. Същият двор. Същото кленово дърво по средата, заобиколено от повехнала трева.

С една-единствена разлика.

Лампите в другата къща внезапно присветнаха. После угаснаха. Отново присветнаха. И още веднъж угаснаха.

Декър погледна към небето. Въпреки тътена на бурята още нямаше светкавици или най-малко той не ги видя. Освен това температурата бе спаднала с няколко градуса, а това водеше до образуването на ниска мъгла, която дружно с оловносивите облаци още повече смрачаваше небето.

Миг по-късно зърна високо над главата си червени светлини. Не видя самолета, само че не се съмняваше, че водачите се пробват да избягат от бурята, преди да ги е връхлетяла. Декър погледна към прилежащата къща – лампите продължаваха да примигват съвсем като морзов сигнал. Сигурно е от влагата, сподели си той. Влажните жици предизвикват сходни примигвания.

После чу някакъв тон. И още веднъж. И още веднъж. Не, звуците в действителност бяха два. Единият бе по-силен и компактен, другият приличаше по-скоро на стържене по неравна повърхнина.

В далечината забоботи авто мотор. Колата несъмнено се намираше на улицата, която минаваше пред къщата. И водачът ѝ, заключи той, се насочва право към надигащата се стихия.

Изминаха няколко минути, преди да блесне първата мълния, която прониза небето като копие. Декър имаше възприятието, че то се заби в земята пред краката му. Мощен гръм последва огненото копие. Небето потъмня злокобно. Силен вятър заогъва дърветата.

– По-добре да се прибираме – провикна се Зоуи. – Мама споделя, че мълниите убиват доста хора.

– Кой живее там, Зоуи? – попита Декър и уточни прилежащата къща.

Момиченцето към този момент бе хванало дръжката на вратата. Спря за момент и отвърна:

– Не знам.

Той продължаваше да се взира в къщата. Зад един от прозорците внезапно проблесна ярка светлина. Нямаше визия дали това е просто отражение върху стъклото, или повода е по-сложна и... по-опасна. Остави бирата си и слезе от верандата. Трябваше да разбере какво става.

– Къде отиваш? – извика уплашено момиченцето.

– Влизай вътре, Зоуи – отвърна той през рамо. – Трябва да ревизира нещо.

Проблесна нова мълния, последвана от толкоз пронизителен гръм, че Зоуи влетя в къщата, а Декър хук­на в противоположната посока.

Макар в този момент да беше доста наедрял, преди време той бе професионален състезател и бе поддържал отлична форма в продължение на години. Опря длан върху оградата, която отделяше дворовете, трансферира се през нея и се приземи в прилежащия парцел.

Хукна по тревата към къщата. Забрули го мощен вятър. Беше израснал в Средния запад и бе привикнал с тези рискови естествени феномени, които бушуваха из долината на река Охайо и от време на време предизвикваха торнада. Знаеше, че скоро ще се изсипе проливен дъжд.

Стигна до верандата и изкачи бегом стъпалата. Не погледна обратно, по тази причина не видя, че Алекс Джеймисън е излязла на открито и се взира в него.

Декър стигна до прозореца, зад който бе проблеснала светлината. Долови необикновен аромат, който удостовери съмненията му.

Влажни електрически проводници. Той бе разследвал задоволително убийства посредством тенденциозен палеж, по тази причина не можеше да сбърка този аромат с никой различен. В къщата гореше пожар.

Прилепи лице до стъклото и надникна вътре. Пламъците, обхванали електрическа апаратура, се разпространяваха с неподозирана експедитивност и неусетно гълтаха цялата къща. Ако някой въпреки всичко ги забележеше, нормално бе прекомерно късно.

В идващия момент Декър видя нещо, което удостовери най-големите му страхове: танцуващи пламъци и кълбета пушек.

Погледна надясно таман когато следващата мълния озари целия квартал.

Светлината от нея разкри панорама, която го накара да замръзне. Секунда по-късно той се отърси от вцепенението и се втурна към задната врата. Не се поколеба нито за момент, а я връхлетя, както бе връхлитал противниковите бранители по време на толкоз доста мачове. Провисналата врата не устоя конфликта и се откъсна от пантите.

Бурята набираше мощ, по тази причина Декър не можеше да чуе, че Джеймисън го вика. Тя таман бе слязла от верандата и бе хукнала към оградата, когато той разруши вратата. Валеше мощен дъжд, толкоз мощен, че капките се забиваха като игли, а бурята изливаше милиони литри вода над западния завършек на Пенсилвания. Джеймисън изгуби обувките си и цялата подгизна, преди да измине половината разстояние до оградата.

Мокрият до кости Декър влетя в кухнята и включи лампата. Пистолетът му сочеше напред. Вече съжаляваше, че е пил бира. Предпочиташе сетивата му да са по-изострени, а реакциите му – по-бързи, в сравнение с бяха сега.

Отблъсна се от стената и продължи по тъмния кулоар. Закачи нещо и то падна на земята. Оказа се фотография.

Декър изруга мислено, защото към този момент бе компрометирал мястото на престъплението, вина, която в никакъв случай не би дал прошка на собствен сътрудник. Но не можеше да направи нищо друго. Нямаше визия какво се случва в тази къща. А видяното през прозореца можеше да е единствено върхът на айсберга.

Подаде внимателно първо револвера, а след това надзърна зад ъгъла. Направи две крачки във вътрешността и спря на място.

Вече знаеше какво е провокирало тези искри, а след това и пламъците. И примигването на лампите.

Оголените електрически проводници в действителност бяха влажни.

Но не от вода.

А от кръв.