Какво бихте направили, ако ви оставаше една седмица живот?
Но в случай че се появи фактор, който да ни приклещи в клетката на 168 часа, да вземем за пример, страхът, който изпитваме, ни тласка да създадем грандиозни промени в съзнанието и дейностите си, написа Obekti.bg, базирайки се на Gnezdoto. Когато се надигнем лице в лице със гибелта, пренареждаме целите си. Но това, за жалост, не трае дълго, изключително в случай че заплахата премине. Въпросът в заглавието надалеч не е положителен. Но задачата му е да ни накара да се замислим и да изведе на повърхността на съзнанието ни нещата, които в действителност са най-ценни за нас самите. На мен ми изплуват обаче няколко спомагателни въпроса.
• Ако в действителност това са нещата, които бихме желали да създадем, какво ни пречи да ги създадем в този момент?
• Какво в действителност е скъпо за нас и на какво сме способни, с цел да го реализираме?
• Защо в доста случаи можем да си намираме оправдания и да отлагаме нещата, които най-вече бихме желали да създадем?
Амброуз Редмуун е споделил: „ Куражът не е неналичието на боязън, а по- скоро е решението, че нещо е по-важно от страха! "
Нека да забележим обаче за какво ни е толкоз мъчно да поемаме опасности за нещата, за които мечтаем, и би трябвало някакъв външен тласък да ни даде нужната храброст.
Накратко страхът може да бъде дефиниран като възприятие на обезпокоително очакване на бъдещо събитие или прекарване, в тази ситуация наближаващата гибел. Именно с помощта на тази страст ние имаме смелостта да рискуваме и да надскочим и личните си благоприятни условия. Страхът се филтрира от част от мозъка, наречена амигдала, която от своя страна е част от подсъзнанието. Има проучване на няколко пациента с рядко генетично заболяване, наречено синдром на Urbach-Wiethe. При тях е обиден точно този център. Тези хора не реагират на типични страхови дразнители като паяци, змии, както и при гледане на филми на ужасите. Изследването демонстрира още, че такива хора не са склонни да поемат никакви опасности в своя живот.
Тук идва и въпросът, по какъв начин страхът може да има и позитивна страна. При регистрация на боязън в тялото ни се получава прилив на адреналин. Той от своя страна поражда в индивида тръпката да разшири опциите на тялото и на мозъка си.
„ Хората не помнят какво сте споделили, хората не помнят какво сте създали, само че хората в никакъв случай не не помнят по какъв начин сте ги предиздвикали да се усещат! " - Мая Анджело
Когато човек е изправен пред гибелта обаче последното нещо, за което се сеща, е по какъв начин е предиздвикал хората, които е срещнал през живота си, да се усещат. Първото, което му минава през мозъка, е да се обади на всички, на които държи (приятели, родственици, членовете на семейство) и да им каже какъв брой доста ги обича. Едни от най-разпространените отговори на въпроса „ Какво бихте създали, в случай че ви оставаше седмица живот? " са:
1. Ще прекарам тази седмица със фамилията си.
2. Ще кажа на всички скъпи хора в живота си какъв брой доста ги обичам.
3. Ще обиколя колкото се може повече мечтани дестинации.
4. Ще направя нещо бясно и рисково, като да скоча с бънджи или парашут.
5. Бих споделил на хората, които не одобрявам, какво мисля за тях, с цел да си отида с чиста съвест.
6. Бих ял обичани храни, които в този момент не си разрешавам.
7. Бих прекарал време измежду природата.
8. Бих потърсил лек, с цел да удължа още малко живота си.
Срещнах и едно необичайно систематизиране по дни:
Първи до четвърти ден: Ще направя всичко, за което в миналото не ми е стигало храброст.
Пети и шести ден: Ще позвъня на всички, към които изпитвам обич или ненавист, с цел да им кажа за възприятията си.
Седми ден: Бих го прекарал самичък в гората да премислям за живота си, само че най-вероятно единственото, за което ще мисля, е за случилото се през първите четири дни от миналата седмица.
Това, което мен ме накара да се размисля, е седмият ден на този човек. Ето по какъв начин аз бих прекарала тези седем дни.
Дестинацията е Хавана, Куба. Голяма част от мечтаните дестинации съм ги посетила, остана тази. Преди да отпътува обаче бих раздала всичките си персонални движимости на някого, на който биха му били от изгода. След седмица така и така няма да са ми нужни. Замислих се кого бих взела със себе си. Отговорът изплува най-неочаквано: Всеки, който желае да пристигна. Но изискването ми е никой от тях да не знае, че след седем дни няма да съм жива. Ще дремя малко (три-четири часа), ще хапвам храна, която в никакъв случай до в този момент не съм опитвала. Ще скоча с парашут. Ще плавам с делфините. Ще посрещам изгрева и залеза на морският бряг. Ще протоколирам всеки момент на видео и ще направя доста фотоси (по-късно ще обясня за какво са ми нужни). Ще напиша писмо. Последният ден ще желая да остана сама. Аз не желая заравяне. Искам колекция, на която всички, които ще дойдат, да се сбогуват с мен (с праха ми), да видят видеото от миналата седмица, да прочетат писмото ми до тях. Искам всеки да излезе и да опише радостна преживелица с мен или нещо, за което съм го предиздвикала да се замисли (ако има такова, схваща се).
Когато бях на деветнадесет започнах да върша лист: „ 10 неща, които желая да направя преди да навърша 30 ". Сега този лист се трансформира в „ Книга на фантазиите ", която стои на лавицата с останалите ми книги. Различното е това, че тя няма пролог и умозаключение. Всеки ден попълням нови глави и поставям отметки на към този момент сбъднатите фантазии. Причината да я направя беше страхът, само че не от гибелта, а от живота. Страх ме беше да не изживея несъвършен, средностатистически живот. На първата страница от тази моя книга написа: „ Празнувай всеки собствен ден, все едно ти е финален! "
• Ако в действителност това са нещата, които бихме желали да създадем, какво ни пречи да ги създадем в този момент?
• Какво в действителност е скъпо за нас и на какво сме способни, с цел да го реализираме?
• Защо в доста случаи можем да си намираме оправдания и да отлагаме нещата, които най-вече бихме желали да създадем?
Амброуз Редмуун е споделил: „ Куражът не е неналичието на боязън, а по- скоро е решението, че нещо е по-важно от страха! "
Нека да забележим обаче за какво ни е толкоз мъчно да поемаме опасности за нещата, за които мечтаем, и би трябвало някакъв външен тласък да ни даде нужната храброст.
Накратко страхът може да бъде дефиниран като възприятие на обезпокоително очакване на бъдещо събитие или прекарване, в тази ситуация наближаващата гибел. Именно с помощта на тази страст ние имаме смелостта да рискуваме и да надскочим и личните си благоприятни условия. Страхът се филтрира от част от мозъка, наречена амигдала, която от своя страна е част от подсъзнанието. Има проучване на няколко пациента с рядко генетично заболяване, наречено синдром на Urbach-Wiethe. При тях е обиден точно този център. Тези хора не реагират на типични страхови дразнители като паяци, змии, както и при гледане на филми на ужасите. Изследването демонстрира още, че такива хора не са склонни да поемат никакви опасности в своя живот.
Тук идва и въпросът, по какъв начин страхът може да има и позитивна страна. При регистрация на боязън в тялото ни се получава прилив на адреналин. Той от своя страна поражда в индивида тръпката да разшири опциите на тялото и на мозъка си.
„ Хората не помнят какво сте споделили, хората не помнят какво сте създали, само че хората в никакъв случай не не помнят по какъв начин сте ги предиздвикали да се усещат! " - Мая Анджело
Когато човек е изправен пред гибелта обаче последното нещо, за което се сеща, е по какъв начин е предиздвикал хората, които е срещнал през живота си, да се усещат. Първото, което му минава през мозъка, е да се обади на всички, на които държи (приятели, родственици, членовете на семейство) и да им каже какъв брой доста ги обича. Едни от най-разпространените отговори на въпроса „ Какво бихте създали, в случай че ви оставаше седмица живот? " са:
1. Ще прекарам тази седмица със фамилията си.
2. Ще кажа на всички скъпи хора в живота си какъв брой доста ги обичам.
3. Ще обиколя колкото се може повече мечтани дестинации.
4. Ще направя нещо бясно и рисково, като да скоча с бънджи или парашут.
5. Бих споделил на хората, които не одобрявам, какво мисля за тях, с цел да си отида с чиста съвест.
6. Бих ял обичани храни, които в този момент не си разрешавам.
7. Бих прекарал време измежду природата.
8. Бих потърсил лек, с цел да удължа още малко живота си.
Срещнах и едно необичайно систематизиране по дни:
Първи до четвърти ден: Ще направя всичко, за което в миналото не ми е стигало храброст.
Пети и шести ден: Ще позвъня на всички, към които изпитвам обич или ненавист, с цел да им кажа за възприятията си.
Седми ден: Бих го прекарал самичък в гората да премислям за живота си, само че най-вероятно единственото, за което ще мисля, е за случилото се през първите четири дни от миналата седмица.
Това, което мен ме накара да се размисля, е седмият ден на този човек. Ето по какъв начин аз бих прекарала тези седем дни.
Дестинацията е Хавана, Куба. Голяма част от мечтаните дестинации съм ги посетила, остана тази. Преди да отпътува обаче бих раздала всичките си персонални движимости на някого, на който биха му били от изгода. След седмица така и така няма да са ми нужни. Замислих се кого бих взела със себе си. Отговорът изплува най-неочаквано: Всеки, който желае да пристигна. Но изискването ми е никой от тях да не знае, че след седем дни няма да съм жива. Ще дремя малко (три-четири часа), ще хапвам храна, която в никакъв случай до в този момент не съм опитвала. Ще скоча с парашут. Ще плавам с делфините. Ще посрещам изгрева и залеза на морският бряг. Ще протоколирам всеки момент на видео и ще направя доста фотоси (по-късно ще обясня за какво са ми нужни). Ще напиша писмо. Последният ден ще желая да остана сама. Аз не желая заравяне. Искам колекция, на която всички, които ще дойдат, да се сбогуват с мен (с праха ми), да видят видеото от миналата седмица, да прочетат писмото ми до тях. Искам всеки да излезе и да опише радостна преживелица с мен или нещо, за което съм го предиздвикала да се замисли (ако има такова, схваща се).
Когато бях на деветнадесет започнах да върша лист: „ 10 неща, които желая да направя преди да навърша 30 ". Сега този лист се трансформира в „ Книга на фантазиите ", която стои на лавицата с останалите ми книги. Различното е това, че тя няма пролог и умозаключение. Всеки ден попълням нови глави и поставям отметки на към този момент сбъднатите фантазии. Причината да я направя беше страхът, само че не от гибелта, а от живота. Страх ме беше да не изживея несъвършен, средностатистически живот. На първата страница от тази моя книга написа: „ Празнувай всеки собствен ден, все едно ти е финален! "
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ