Никола Шайков е име, което ще откриете само с една

Никола Шайков е име, което ще откриете единствено с една книга в интернет. Няма доста информация за него, не съществува даже страница в Уикипедия. Съществуват няколко страници, в които се показва, че единствената му биографична книга „ Пътят “ даже не среща интерес на издатели. Шайков може да се счита за пропуснат, въпреки и в избрани дни от годината да виждаме един необикновен откъс от неговата книга „ Ти, фашист ли си, бай Димитре? “. Както се досещате, тези думи са употребявани по време на националния съд и издадените присъди след 9-и септември. Това явно е бил най-важният въпрос, само че дано разберем и каква тъкмо е неговата присъда.

Никола Шайков отхвърля да подпише декларация, с която да се признае за македонец. Роден е в Солженицин и като гражданин на Пиринска Македония не може да одобри тази орис. Почти целият му живот минава в борбата и вярата, че Македония ще получи своята правдивост. За страдание тази вяра е къса, присъединението на Македония към България ще просъществува единствено няколко години и по-късно ще изчезне вечно. Историите за болшевишки гнет стартират след 9-и септември. Шайков споделя една доста дълга и подробна история за всичко, което се случва в по този начин наречените вартоломееви нощи. Скромният алманах „ Бурна ера 1941-1950 година “ е от дълго време липсващ, само че знаем, че съществува и още една книга с името „ Пътят “.

Никола Шейков е роден в семейство на аграрни стопани, бежанци от Егейска Македония. Бащата на Никола взе участие в Илинденското въстание. Никола съумява да изучи разнообразни търговски курсове, а по-късно работи и в общинската администрация. След 9-и септември, всички участници във Вътрешна македонска революционна организация стартират да се преследват по условие на гръцките и югославки комунисти. Всеки един симпатизант би трябвало да бъде отстранен по бързата процедура. Преди да успее да избяга, Никола е хванат и изправен в съда в Неврокоп. Преди това е задоволително порядъчен, с цел да знае какъв е верният отговор. Неговите мемоари описват за следните възпитателни и нормиращи ограничения:

„ Най-напред те свиват по този начин, че раменете и колете да се допрат, а ръцете ги връзват за краката. След това прекарват едно дърво под свивките на коленете и четирима полицаи, по двама от двете страни, те повдигат над пода. Останалите, кой с камшик, кой с сопа стартират да те постановат, придружавайки всеки удар с по една цветиста ругатня. Много скоро физическите болки надвиват и ставаш безсърдечен към псувните, а след известно време и към ударите. Тази процедура продължава, до момента в който се изморят, положението на жертвата въобще не се взима под внимание.

След това те пускат долу на цимента за осъществяване на втората процедура. Тя се избира от полицаите, защото за тях е нещо като отмора, само че за жертвата е пъкъл. За провеждането ѝ на първо време те събуват необут, а по-късно връзват краката ти на един стол. Първият стартира да те постанова с бича, а другите умерено изчакват своя ред, почивайки си след първата процедура. Боят продължава до момента в който изпаднеш в безсъзнание или в случай че се случи някой по-издръжлив, до момента в който се наситя. Решили, че са ти отделили задоволително внимание, двамата от тях те звличат назад в килията, поставяйки краката ти в студена вода.

От пандизчиите, които аз заварих в околийското ръководство при попадането ми в него, на 4 октомври в 22 и 35 часа изведоха една група от 13 индивида. Всички до един са избити, само че тъкмо къде – макар напъните ни – не можахме да разберем. В тази група множеството бяха членове на Македонската организация, отпред с нейния лидер в Гоце Делчевско – Стоян Филипов. Единственото, което научихме за тях е, че първо са били подложени на пердах и мъчения, от които двама души умряли, а по-късно избили всички.

На 31 октомври в пандизът докараха двама нови арестанти: подпоручик Илия Иванов Глебаров от Гоце Делчев и школник Васил Василев от село Долен, Гоце Делчевско. Още същата вечер и двамата ги отделиха от нас, а по-късно ги водят зад градските гробища, завързват ръцете им един за различен и по този начин ги убиват. Не са си създали труда да скрият даже труповете им, хората минаващи оттова на идващия ден видели по какъв начин кучетата ръфали месата им, само че лицата били добре непокътнати. “

Ташев осъзнава, че свещеното дело за затриването на българите в Македония ще бъде приключено от Сталин, с голямото подпомагане на Георги Димитров. Делото стартирано от сърби, гърци и в този момент от новата власт, дефинитивно ще приключи. Никола Шайков споделя в книгата си „ Пътят “ за делата на против членове на Вътрешна македонска революционна организация. Там попада и толкоз познатия Димитър Търлянов от село Гърмен.

След като го попитали дали е фашист, той дал отговор, че най-вероятно е подобен, откакто всички тук, които се съдят, би трябвало да бъдат фашисти. За себе си ще опише, че освен не е фашист, само че се е стремял да помогне на всеки, който е имал потребност, не е убивал никого и не е ограбил никого. Оказва се, че Димитър Търлянов даже не знае смисъла на тази дума. Ето какъв е отговорът:

„ До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума каква е и от кое място е пристигнала, и в никакъв случай не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт, никой на никого не викаше фашист. Но когато пристигна на власт вашата партия разбрах, че аз и доста други хора сме фашисти, по този начин ни именуваха тези, които споделяха за себе си, че са комунисти. Те ни се закнваха, че ще ни изтребят, биеха и псуваха на фашистка майка. Вие, откогато взехте властта, започнахте да делите хората на фашисти и комунисти, а аз откакто не съм болшевик – значи съм фашист. Толкова разбирате вие, толкоз разбирам и аз.

Според вашите разбирания фашисти са тези, които са положителни стопани, не пиянстват, не крадат, не пребиват хората за нищо, не закачат непознатите дами, а работят от мрачно до мрачно. А комунистите са тия, дето не им се работи, които крадат, които пребиват имотните, с цел да им вземат парцела, а нямат нищо, тъй като в никакъв случай през живота си не са работели. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат, заканвайки се: „ Смърт на фашистите! “. Ето това разбирам аз под думата „ фашист “. “

Шайков получава смъртна присъда, само че преди този момент ще би трябвало да бъде грохнал в един от многото трудови лагери. В един миг се надява, че изтезанието ще го избави от тъгите, само че пък упоритата опозиция на всички арестувани вдъхва някаква вяра, че няма да се пречупат толкоз елементарно. Близките му оказват помощ да избяга от трудовия лагер и скоро съумява да се срещне с брат си Иван в планината. По думите на Никола, неговият роден брат е екзекутиран пред неговите очи. В следствие съумяват да стигнат до Гърция, където още веднъж са настанени в лагер. През 1948 година излиза наяве, че американската администрация също се намесва и групата от българи. Ето какво се споделя в сборника:

„ Дойде една комисия в лагера да ни разпитва какво политическо разбиране имаме. Ние от Македония завихме, че сме за свободна и самостоятелна Македония. Благодарение на американеца (по националност хърватин) ни оказа помощ, другояче нито един от нас жив нямаше да излезе от Гърция. “

Шайков съумява да емигрира в Торонто, Канада. Продължава да посреща и други българи, които са намерили метод да избягат от новите мъчители. Живее непретенциозно и работи в локалната черква. През целият си живот записва всичко на магнетофонна лента, а по-късно споделя за всичко случило се в Пиринска Македония. Той не е единственият, който ще приказва по тази тематика. Иван Хаджииванов написа следното:

„ Убийци, прощавам ви породените от вас нещастия на фамилията ни – убийството на брат ми, Кръстьо, побоят над сестра ми Веска в Министерство на вътрешните работи и аборта ѝ от това, подлудяването и косвеното ликвидиране на татко ми, изселването на цялото ни семейство, концлагерите в Бухово, Белене, Богданов дол, Бобов дол, Губислав, безработицата, моя затвор… Всичко бих ви дал прошка и не бих го разказал на децата си, в случай че това не беше ориста на целия ни народ! “

Шайков в никакъв случай не съумява да се върне в България, нито да я види след рухването на комунизма. Не може даже да се запознае с повдигнатото дело. За Македония не приказва толкоз доста. Не съумява да види своята брачна половинка повече, нито сина си и внуците си. След гибелта си, роднините изискват неговите остатъци. Днес Никола е заровен в град Гоце Делчев, в квартала, където в миналото е било неговото село.