Иван Николов: Светостта на буквите и раните в София и Скопие от издевателствата над тях
„..Ние ще бъдем повече македонци, в сравнение с българи,но
македонци… със свое историческо минало, със своя лите-
ратурен език, общ с българския, със свое македоно-бъл-
гарскско национално училище… “( К.П.Мисирков, в. “20
юлий “,11 май 1924 г.)
Тази година празникът на духовността и на съвсем религиозното ни поклонение пред буквите – 24 май – беше предшестван от два документа, сътворени от Българската академия на науките ( Българска академия на науките ) и от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ ). Два документа, демонстриращи по какъв начин политико-идеологическата брадва е разцепила единното хилядолетно цяло на българската нематериалност. В това нямаше да има нищо трагично, в случай че процесите следваха естествената си логичност. Геополитическата постановка обаче сътвори напълно друга реалност.
Нека да проследим сюжетите на насилствения разпад!
Ньойският контракт ( 27 ноември 1919 година ) нанесе първия надълбоко осакатяващ удар върху единното ни духовно поле. Страните-победителки след Първата международна война постановиха на България, дружно с този диктат, и една Конвенция за взаимна и “доброволна “ замяна на популацията – гръцкото от България и българското от Западна Тракия и Егейска Македония. Според член 8 на конвенцията е основана смесена българо-гръцка комисия за работа по въпроса с двама представители на ОН – британският полковник А.С. Корф и белгийският майор Марсел дьо Роовер.
Трагичните събития в селата Търлис, Каракьой и Ловча, Серско на 26 и 27 юли 1924 година, когато по разпореждане на поручик Доксакис са убити 17 почтени български селяни, и след установеното закононарушение от специфичната комисия на ОН за следствие на случая, Атина е принудена на отстъпки. На 29 септември 1924 година е формиран протоколът „ Калфов-Политис “ за отбрана на съответните малцинства в двете страни. Това са два идентични протокола, подписани поотделно от външните министри на България и Гърция – Христо Калфов и Николаос Политис с основния секретар на ОН Ерик Дръмонд.
Гърция, възползвайки се от покровителството на Англия, отхвърля едностранно документа и декларира, че е осигурила правата на малцинствата, като е разкрила в западната част на Егейска Македония учебни заведения за българските деца и е подготвила за тях специфичен буквар на латиница – АБЕCЕDАR – хитро скроен трик за похищение на вниманието от редовно реализираната денационализация. Това е и първото за ХХ век публично посягане върху духовното пространство, сътворено, развито и завещано ни от Първоучителите.
***
Нов безсъвестен и шокиращ удар върху вековното дело на Светите Седмочисленици беше нанесен след Втората международна война. Тогава под диктата на Сталин в България беше наложена правописна „ промяна “, а за потребностите на новосъздадената страна Съюзна република Македония, в границите на Титова Югославия – бяха „ сътворени “ нов език и писменост.
Идеологическият квестор на Москва за реализирането на правописната промяна в България беше Тодор Павлов, тогава един от регентите на малолетния цар Симеон Втори и предстоящ ръководител на Българска академия на науките и член на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, а инструментът – езиковедът, проф.Любомир Андрейчин. Под всепобеждаващия тогава девиз за – всеобща просветеност Светиклиментовата писменост беше обезобразена, като от нея бяха садистично изхвърлени Голямата и Малката носовка. С особена устремност беше отстранена буквата „ Е-двойно “, която можеше да се изговаря и като „ е “, и като „ я “. Буквата „ Ъ “ не трябваше повече да се слага в края на думите, които изискват това и така нататък
В края на шейсетте и през седемдесетте години на ХХ век редица създатели – езиковеди, поети, писатели, повдигат въпроса за осакатяващите последствия, които е провокирала правописната промяна от 1945 година Почти всички участващи в полемиките слагат въпроса за връщането на буквата „ Е-двойно “. Особено впечатлява тогава мнението на Димитър Осинин, ръководител на комисията, направила правописната промяна през 1945 година Трийсетина години по-късно неговите думи звучат по този начин: „ Един въпрос, който провокира най-вече разногласия в комисията, както това е ставало и в по-далечно минало, бе въпросът за ориста на „ Е-двойно “. Практиката сподели, че това в действителност е бил въпрос за ориста на западното наречие, ЕКАНЕТО. Оказа се, че тук сме сбъркали. Затова би трябвало да призная и личната си виновност като ръководител на комисията. Като си припомням за „ революционното “ озлобление против тая по този начин умно измислена писмен знак, изпитвам горест и срам… “ (сп. “Български език “, кн.3-4, стр.294, 1973 г.).
Основателните запаси, които има през днешния ден България към възприетата през 1945 година езикова и правописна норма в Скопие, биха звучали доста по-убедително, в случай че те се слагат в подтекста и на осакатяващите провали на правописната „ промяна “ в България. Времевата рамка е една и съща. Това акцентира още по-силно идеолого-политическите цели на двата процеса – отдалечаване и опълчване.
***
Отнесено към възрожденското поклонение пред буквите, завещани от Светите Седмочисленици, решението за основаването на необикновен македонски език и писменост беше провокация. Хилядолетната традиция е ерозирана с един декрет, чиято цел е не одобряването, а заличаването на паметта за личното минало и обичаи, които би трябвало да потекат в нови, изкуствено прокопани духовни канали.
За да разберем какво трябваше да се унищожи с изобретяването на новата писменост и език в Македония,ще напомня няколко реда от спомените на Царевна Миладинова, керка на великия възрожденец Димитър Миладинов: „ На 24 май 1913 година народът, както нормално, прииждаше към нашите гимназии в града (Солун – б.а. )…Всички бяха добре показани на това общобългарско тържество: мияците, скопяните, велешаните, битолчаните, охридчаните, воденчаните, костурчаните и прочие Всеки бе обезателно с националната си одеждa. Всеки бе със филиз цвете или със зелена вейчица в ръка. Всеки вървеше бодро, благополучен, че е дочакал тука, в стените на светия град, деня на Кирил и Методий… “( Царевна Миладинова –Алексиева, „ Епоха, земя и хора “, стр. 184-185, София 1985 година )
Старателно сътворените писменост и език трябваше пределно да отдалечат България от нововъзникналата страна и за тази цел беше отстранен със размах най-обединяващия буквен знак „ Ъ “ и вмъкнати пет сръбски букви. Да не забравяме, че окончателната дума за образа на тази писменост принадлежеше не на някой македонски лингвист, а на най-доверения тогава човек на Тито, ръководителя на политическата агитация в Белград, члена на Политбюро на ЮКП, Милован Джилас…
Шекспир е популярен, тъй като е изчерпателен, като разголва и грижливо прикриваните с агитационен станиол провали на публичните и политическите нрави и морал:
„ …И с чест удостоени подлеци,
и с непорочност търгуваща нечестност… “
Появата на новата македонска писменост не е ли „ … с непорочност търгуваща нечестност… “? И не породи ли тъкмо по тази причина яд и отвращение у всички останали живи борци-илинденци! Анастас Лозанчев, един от тримата ръководители на Илинденското въстание в Битолски окръг през 1903 година, в своето ЗАВЕЩАНИЕ от 7 септември 1945 година отделя особено място за македонската писменост и език, като е записал: “Попаднаха ми на разположение 2 броя от „ Нова Македония “ и учудвах се на тоя неосъществим език… Казвам си: ти си македонски българин, македонец пар екселанс и отново да не можеш да схванеш четеното…
Пак, дребосъче, избери езикът на Охрид, Охрид – българска реликва, както го титулуваше моя популярен другар, починалият Антон Кецкаров, избери езикът на Велес, на Кукуш, на тоя Кукуш на Гоце Делчев. Къде ли го откри, в коя ли непозната Македонска земя твоето „ тугуiе “, твоето „ путуiе “. Цяла Македония споделя „ патува “, „ тажи “…
Чувам, проектирало се е и изменение на писмеността. Сакън приятели! Ще ви се сърдят и Св. Кирил и Методий, и Св. Климент, и Кирил Пейчинович, и Гоце Делчев, и плеада други.
Широко поле за работа. Има къде да си хабите силите…. “( Христофор Тзавелла “Спомени на Анастас Лозанчев “, стр. 383, София 2007 година )
Това е истината за македонската писменост и език. Така те са били възприемани от останалите живи борци за свободата на Македония. А когато човек чете „ Повелба за македонскиот jазик “ на МАНУ от 3 декември 2019 година, следващият документ на същата институция „ По мотив наjновото издание на БАН… “ от 10 май 2020 година, както и позицията на професорите от Института за македонски език „ Кръсте Мисирков “ в Скопие остава с усещане, че всички оживели революционери по това време са плеснали с ръце от наслада, като видели писмеността с буквите на Вук Караджич и мъчителното кривене на езика без „ Ъ “ сред съгласните звуци.
***
Организация на обединените нации разгласи 2008 година за Международна година на езиците. Поводът беше информацията, че множеството от половината говорими 7000 езици по света за застрашени от изгубване.
ЮНЕСКО издигна 21 февруари 2008 година за Международен ден на майчиния език. Правителството в Скопие не закъсня, то побърза да прогласи 2008 година за Година на македонския език. Това беше добре проведено мероприятие на властта, в което учени –лингвисти, литератори, историци, трябваше да потвърждават самобитността на македонския език, неговата античност и резистентност през вековете. Характерна в това отношение е публикацията на учен Катица Кюлавкова, озаглавена „ Македонскиот код “. Давам дребен фрагмент, който е синтез и повтаряне на наукоподибните хрумвания и причини на цялата македонистична хуманитаристика: „ Македонският език е неотменно духовно-културно завещание на македонския народ, с въздействие върху културното завещание на огромна част от европейските нации, на тези нации, чиято езикова просвета от деветия век насам се основава върху говорите на македонците от Солунско, от Беломорска/ Егейска Македония… “ (в. „ Време “, Скопие, 4 февруари 2008 година )
Академик Катица Кюлавкова е създател на изящна лирика. Нейното перо е сътворило прецизни литературни разбори, преводи от френски и британски език. Притежава респектираща осведоменост в региона на хуманитаристиката. И допустимо ли е да не познава трудовете и позициите по македонския въпрос на международно известни учени, да вземем за пример, като тези на съветските слависти – учените Генадий Литаврин и Игор Калиганов, както и на руско-британския професор Димитри Оболенски!? Не. Не е допустимо. И тъкмо създатели като нея са призвани да дадат звук. Тон за освобождение на науката в районен съд Македония от деформиращите креативния развой югоидеологизми.
Ще изтъквам по няколко фрази от позициите на тези учени по обсъжданата проблематика.
Генадий Литаврин:
„ …Славянското население в Македония в междинните епохи се е чувствало и именувало себе си като „ българи “, което е отразено и в царските титули, даже и тогава, когато столици на българската страна били македонските градове Охрид и Преспа… Затова са без всевъзможни учредения изказванията за съществуването на етнокултурни специфики на славянското население в географската област Македония в епохата на Първото българско царство… “
Игор Калиганов:
„ …Литературата на Първото българско царство не би трябвало да се разделя на литература на Източна България и на Македония. Тя е била една и е образувала единно културно-енергийно „ поле “…От края на IX и през целия Х век всичко, основано в региона на литературата и книжнината в Преслав е ставало незабавно притежание и на Охрид, и на македонските културни центрове и назад – основаните в тези области на българската страна истински и преводни литературни монументи незабавно са се препращали към Преслав и Източна България… “( „ Македония: проблеми на историята и културата “, Москва, 1999 година )
Димитри Оболенски:
„ …Именно в България делото на Св.Св.Кирил и Методий получи най-голяма поддръжка и бе избавено за Европа и славянството… “( „ Византийското завещание в Източна Европа “, Лондон, 1982 година )
Анализът, причините, изводите на тези международно приети престижи съпоставени с пропагандно-приповдигнатия речитатив на Катица Кюлавкова, разкриват бездънна духовна, професионална и морална бездна. Кой от изявените учени-хуманитаристи от Скопие ще прескочи пръв тази бездна, с цел да се озове там, където е същинското място на всеки, човек, дръзнал да се занимава с просвета?! На този въпрос са длъжни да си отговорят сами, първо представителите на Скопие в Смесената българо-македонска комисия по историческите и просветителните въпроси. И да бъдем наясно!Никой не желае да им лишава идентитета. Те сами би трябвало да си го ревизират и да се самоопределят: дали са МАКЕДОНИСТИ по рецептата на Стоян Новакович, Тито и Колишевски или са МАКЕДОНЦИ съгласно нагоре приведените думи на ветерана от битките Анастас Лозанчев, несъмнено, с тези еволюционно добити, а не натрапени принудително, особености…
***
Деидеологизирането на двете писмености, на двете правописни правила е въпрос на време. Вече 30 години закоравели лево-десни доктринери осуетяват естественото развиване на този развой. И не престават да го спъват.
Въпреки всичко, не са малко създателите в Скопие, за които премахването на петте сръбски букви и връщането на „ Ъ “ ще бъде най-нормалното съживяване на Светиклиментовите обичаи.
Злосторното изхвърляне на „ Е-двойно “ от българската писменост, за което си спомня с „ горест и позор “ през 1973 година Димитър Осинин, би трябвало да се поправи!
Така България ще даде образец.
И да не забравяме!Книжниците и фарисеите не спят… /БГНЕС
——————-
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание “България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
македонци… със свое историческо минало, със своя лите-
ратурен език, общ с българския, със свое македоно-бъл-
гарскско национално училище… “( К.П.Мисирков, в. “20
юлий “,11 май 1924 г.)
Тази година празникът на духовността и на съвсем религиозното ни поклонение пред буквите – 24 май – беше предшестван от два документа, сътворени от Българската академия на науките ( Българска академия на науките ) и от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ ). Два документа, демонстриращи по какъв начин политико-идеологическата брадва е разцепила единното хилядолетно цяло на българската нематериалност. В това нямаше да има нищо трагично, в случай че процесите следваха естествената си логичност. Геополитическата постановка обаче сътвори напълно друга реалност.
Нека да проследим сюжетите на насилствения разпад!
Ньойският контракт ( 27 ноември 1919 година ) нанесе първия надълбоко осакатяващ удар върху единното ни духовно поле. Страните-победителки след Първата международна война постановиха на България, дружно с този диктат, и една Конвенция за взаимна и “доброволна “ замяна на популацията – гръцкото от България и българското от Западна Тракия и Егейска Македония. Според член 8 на конвенцията е основана смесена българо-гръцка комисия за работа по въпроса с двама представители на ОН – британският полковник А.С. Корф и белгийският майор Марсел дьо Роовер.
Трагичните събития в селата Търлис, Каракьой и Ловча, Серско на 26 и 27 юли 1924 година, когато по разпореждане на поручик Доксакис са убити 17 почтени български селяни, и след установеното закононарушение от специфичната комисия на ОН за следствие на случая, Атина е принудена на отстъпки. На 29 септември 1924 година е формиран протоколът „ Калфов-Политис “ за отбрана на съответните малцинства в двете страни. Това са два идентични протокола, подписани поотделно от външните министри на България и Гърция – Христо Калфов и Николаос Политис с основния секретар на ОН Ерик Дръмонд.
Гърция, възползвайки се от покровителството на Англия, отхвърля едностранно документа и декларира, че е осигурила правата на малцинствата, като е разкрила в западната част на Егейска Македония учебни заведения за българските деца и е подготвила за тях специфичен буквар на латиница – АБЕCЕDАR – хитро скроен трик за похищение на вниманието от редовно реализираната денационализация. Това е и първото за ХХ век публично посягане върху духовното пространство, сътворено, развито и завещано ни от Първоучителите.
***
Нов безсъвестен и шокиращ удар върху вековното дело на Светите Седмочисленици беше нанесен след Втората международна война. Тогава под диктата на Сталин в България беше наложена правописна „ промяна “, а за потребностите на новосъздадената страна Съюзна република Македония, в границите на Титова Югославия – бяха „ сътворени “ нов език и писменост.
Идеологическият квестор на Москва за реализирането на правописната промяна в България беше Тодор Павлов, тогава един от регентите на малолетния цар Симеон Втори и предстоящ ръководител на Българска академия на науките и член на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия, а инструментът – езиковедът, проф.Любомир Андрейчин. Под всепобеждаващия тогава девиз за – всеобща просветеност Светиклиментовата писменост беше обезобразена, като от нея бяха садистично изхвърлени Голямата и Малката носовка. С особена устремност беше отстранена буквата „ Е-двойно “, която можеше да се изговаря и като „ е “, и като „ я “. Буквата „ Ъ “ не трябваше повече да се слага в края на думите, които изискват това и така нататък
В края на шейсетте и през седемдесетте години на ХХ век редица създатели – езиковеди, поети, писатели, повдигат въпроса за осакатяващите последствия, които е провокирала правописната промяна от 1945 година Почти всички участващи в полемиките слагат въпроса за връщането на буквата „ Е-двойно “. Особено впечатлява тогава мнението на Димитър Осинин, ръководител на комисията, направила правописната промяна през 1945 година Трийсетина години по-късно неговите думи звучат по този начин: „ Един въпрос, който провокира най-вече разногласия в комисията, както това е ставало и в по-далечно минало, бе въпросът за ориста на „ Е-двойно “. Практиката сподели, че това в действителност е бил въпрос за ориста на западното наречие, ЕКАНЕТО. Оказа се, че тук сме сбъркали. Затова би трябвало да призная и личната си виновност като ръководител на комисията. Като си припомням за „ революционното “ озлобление против тая по този начин умно измислена писмен знак, изпитвам горест и срам… “ (сп. “Български език “, кн.3-4, стр.294, 1973 г.).
Основателните запаси, които има през днешния ден България към възприетата през 1945 година езикова и правописна норма в Скопие, биха звучали доста по-убедително, в случай че те се слагат в подтекста и на осакатяващите провали на правописната „ промяна “ в България. Времевата рамка е една и съща. Това акцентира още по-силно идеолого-политическите цели на двата процеса – отдалечаване и опълчване.
***
Отнесено към възрожденското поклонение пред буквите, завещани от Светите Седмочисленици, решението за основаването на необикновен македонски език и писменост беше провокация. Хилядолетната традиция е ерозирана с един декрет, чиято цел е не одобряването, а заличаването на паметта за личното минало и обичаи, които би трябвало да потекат в нови, изкуствено прокопани духовни канали.
За да разберем какво трябваше да се унищожи с изобретяването на новата писменост и език в Македония,ще напомня няколко реда от спомените на Царевна Миладинова, керка на великия възрожденец Димитър Миладинов: „ На 24 май 1913 година народът, както нормално, прииждаше към нашите гимназии в града (Солун – б.а. )…Всички бяха добре показани на това общобългарско тържество: мияците, скопяните, велешаните, битолчаните, охридчаните, воденчаните, костурчаните и прочие Всеки бе обезателно с националната си одеждa. Всеки бе със филиз цвете или със зелена вейчица в ръка. Всеки вървеше бодро, благополучен, че е дочакал тука, в стените на светия град, деня на Кирил и Методий… “( Царевна Миладинова –Алексиева, „ Епоха, земя и хора “, стр. 184-185, София 1985 година )
Старателно сътворените писменост и език трябваше пределно да отдалечат България от нововъзникналата страна и за тази цел беше отстранен със размах най-обединяващия буквен знак „ Ъ “ и вмъкнати пет сръбски букви. Да не забравяме, че окончателната дума за образа на тази писменост принадлежеше не на някой македонски лингвист, а на най-доверения тогава човек на Тито, ръководителя на политическата агитация в Белград, члена на Политбюро на ЮКП, Милован Джилас…
Шекспир е популярен, тъй като е изчерпателен, като разголва и грижливо прикриваните с агитационен станиол провали на публичните и политическите нрави и морал:
„ …И с чест удостоени подлеци,
и с непорочност търгуваща нечестност… “
Появата на новата македонска писменост не е ли „ … с непорочност търгуваща нечестност… “? И не породи ли тъкмо по тази причина яд и отвращение у всички останали живи борци-илинденци! Анастас Лозанчев, един от тримата ръководители на Илинденското въстание в Битолски окръг през 1903 година, в своето ЗАВЕЩАНИЕ от 7 септември 1945 година отделя особено място за македонската писменост и език, като е записал: “Попаднаха ми на разположение 2 броя от „ Нова Македония “ и учудвах се на тоя неосъществим език… Казвам си: ти си македонски българин, македонец пар екселанс и отново да не можеш да схванеш четеното…
Пак, дребосъче, избери езикът на Охрид, Охрид – българска реликва, както го титулуваше моя популярен другар, починалият Антон Кецкаров, избери езикът на Велес, на Кукуш, на тоя Кукуш на Гоце Делчев. Къде ли го откри, в коя ли непозната Македонска земя твоето „ тугуiе “, твоето „ путуiе “. Цяла Македония споделя „ патува “, „ тажи “…
Чувам, проектирало се е и изменение на писмеността. Сакън приятели! Ще ви се сърдят и Св. Кирил и Методий, и Св. Климент, и Кирил Пейчинович, и Гоце Делчев, и плеада други.
Широко поле за работа. Има къде да си хабите силите…. “( Христофор Тзавелла “Спомени на Анастас Лозанчев “, стр. 383, София 2007 година )
Това е истината за македонската писменост и език. Така те са били възприемани от останалите живи борци за свободата на Македония. А когато човек чете „ Повелба за македонскиот jазик “ на МАНУ от 3 декември 2019 година, следващият документ на същата институция „ По мотив наjновото издание на БАН… “ от 10 май 2020 година, както и позицията на професорите от Института за македонски език „ Кръсте Мисирков “ в Скопие остава с усещане, че всички оживели революционери по това време са плеснали с ръце от наслада, като видели писмеността с буквите на Вук Караджич и мъчителното кривене на езика без „ Ъ “ сред съгласните звуци.
***
Организация на обединените нации разгласи 2008 година за Международна година на езиците. Поводът беше информацията, че множеството от половината говорими 7000 езици по света за застрашени от изгубване.
ЮНЕСКО издигна 21 февруари 2008 година за Международен ден на майчиния език. Правителството в Скопие не закъсня, то побърза да прогласи 2008 година за Година на македонския език. Това беше добре проведено мероприятие на властта, в което учени –лингвисти, литератори, историци, трябваше да потвърждават самобитността на македонския език, неговата античност и резистентност през вековете. Характерна в това отношение е публикацията на учен Катица Кюлавкова, озаглавена „ Македонскиот код “. Давам дребен фрагмент, който е синтез и повтаряне на наукоподибните хрумвания и причини на цялата македонистична хуманитаристика: „ Македонският език е неотменно духовно-културно завещание на македонския народ, с въздействие върху културното завещание на огромна част от европейските нации, на тези нации, чиято езикова просвета от деветия век насам се основава върху говорите на македонците от Солунско, от Беломорска/ Егейска Македония… “ (в. „ Време “, Скопие, 4 февруари 2008 година )
Академик Катица Кюлавкова е създател на изящна лирика. Нейното перо е сътворило прецизни литературни разбори, преводи от френски и британски език. Притежава респектираща осведоменост в региона на хуманитаристиката. И допустимо ли е да не познава трудовете и позициите по македонския въпрос на международно известни учени, да вземем за пример, като тези на съветските слависти – учените Генадий Литаврин и Игор Калиганов, както и на руско-британския професор Димитри Оболенски!? Не. Не е допустимо. И тъкмо създатели като нея са призвани да дадат звук. Тон за освобождение на науката в районен съд Македония от деформиращите креативния развой югоидеологизми.
Ще изтъквам по няколко фрази от позициите на тези учени по обсъжданата проблематика.
Генадий Литаврин:
„ …Славянското население в Македония в междинните епохи се е чувствало и именувало себе си като „ българи “, което е отразено и в царските титули, даже и тогава, когато столици на българската страна били македонските градове Охрид и Преспа… Затова са без всевъзможни учредения изказванията за съществуването на етнокултурни специфики на славянското население в географската област Македония в епохата на Първото българско царство… “
Игор Калиганов:
„ …Литературата на Първото българско царство не би трябвало да се разделя на литература на Източна България и на Македония. Тя е била една и е образувала единно културно-енергийно „ поле “…От края на IX и през целия Х век всичко, основано в региона на литературата и книжнината в Преслав е ставало незабавно притежание и на Охрид, и на македонските културни центрове и назад – основаните в тези области на българската страна истински и преводни литературни монументи незабавно са се препращали към Преслав и Източна България… “( „ Македония: проблеми на историята и културата “, Москва, 1999 година )
Димитри Оболенски:
„ …Именно в България делото на Св.Св.Кирил и Методий получи най-голяма поддръжка и бе избавено за Европа и славянството… “( „ Византийското завещание в Източна Европа “, Лондон, 1982 година )
Анализът, причините, изводите на тези международно приети престижи съпоставени с пропагандно-приповдигнатия речитатив на Катица Кюлавкова, разкриват бездънна духовна, професионална и морална бездна. Кой от изявените учени-хуманитаристи от Скопие ще прескочи пръв тази бездна, с цел да се озове там, където е същинското място на всеки, човек, дръзнал да се занимава с просвета?! На този въпрос са длъжни да си отговорят сами, първо представителите на Скопие в Смесената българо-македонска комисия по историческите и просветителните въпроси. И да бъдем наясно!Никой не желае да им лишава идентитета. Те сами би трябвало да си го ревизират и да се самоопределят: дали са МАКЕДОНИСТИ по рецептата на Стоян Новакович, Тито и Колишевски или са МАКЕДОНЦИ съгласно нагоре приведените думи на ветерана от битките Анастас Лозанчев, несъмнено, с тези еволюционно добити, а не натрапени принудително, особености…
***
Деидеологизирането на двете писмености, на двете правописни правила е въпрос на време. Вече 30 години закоравели лево-десни доктринери осуетяват естественото развиване на този развой. И не престават да го спъват.
Въпреки всичко, не са малко създателите в Скопие, за които премахването на петте сръбски букви и връщането на „ Ъ “ ще бъде най-нормалното съживяване на Светиклиментовите обичаи.
Злосторното изхвърляне на „ Е-двойно “ от българската писменост, за което си спомня с „ горест и позор “ през 1973 година Димитър Осинин, би трябвало да се поправи!
Така България ще даде образец.
И да не забравяме!Книжниците и фарисеите не спят… /БГНЕС
——————-
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание “България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ