Сирийската активистка Равда Нур Джума пред „Труд“: Войната в Сирия не е по моя вина, да съм бежанка не е по моя вина
Нейният глас към този момент се чува на всички места – в Турция, в арабския свят, в Организация на обединените нации, в Брюксел, а е единствено на 20 години. 14-годишна сирийката от Идлиб – Равда Нур Джума попада в бежанския лагер в Килис, Турция. Вместо да приема участта си на мъченик, тя научава турски език неразличимо за локалните единствено за два месеца и стартира борбата за своята идея. Убеждава локалните управляващи, че би трябвало да влагат в списание, което да пропагандира образованието в лагерите като само средство за бъдещето на децата в тях. Успява. Голямото доказателство е, че тя среща опозиция освен измежду непознатите, само че и измежду своите, тъй като става дума за обучение и просвещение. Срещнахме се с помощта на Делегацията на Европейски Съюз в Турция и с помощта на дипломат Кристиян Бергер.
– Равда, помниш ли първия ден на войната?
– Разбира се. Как да не го помня.
– Какво се случи?
– Бяхме сами с моите сестри у дома. Изведнъж над нас започнаха да летят самолети и към нас да падат бомби. Търсехме къде да се скрием. Инстинктивно изтичахме в мазето и се свихме кой където може. Не знаех какво става, само чувах по какъв начин сестрите ми плачеха. Само крещяха, че не желаят да умират. Страшно беше. Всичко се тресеше от детонации.
– Какъв беше предходният ден?
– Съвсем естествен ден. Вечерта седяхме на открито, говорехме, смеехме се.
– Нещо подсказваше ли ти, че ще стартира война?
– Не, не! Нищо. Абсолютно нищо. Имаше митинги в центъра на града, само че това беше обикновено. Всички желаеха смяна. На всички им беше омръзнало този метод на живот, този режим.
– Кога разбра, че няма връщане обратно, че войната е почнала в действителност?
– Още на идващия ден.
– Какво стана?
– Отидох на учебно заведение. Всичко беше както постоянно. Уроци, междучасия, смях, закачки. Тогава ни бомбардираха. В двора падна бомба и експлодира. Пред очите ми умряха доста от моите другари и съученици.
– Какво направи?
– Обадих се на татко ми и му описах, че повече не мога да се върна на учебно заведение.
– Страшно ли беше?
– Да. Много.
– Кога решихте да напуснете Сирия?
– Когато към града се приближи армията. Баща ми споделяше, че наложително би трябвало да тръгнем за Турция. Аз плачех и не желаех да напусна дома ни, само че той ни убеди, че това е единствено за седмица-две, до момента в който се успокоят нещата.
– И какъв брой време мина от този момент?
– Вече осма година…
– Искаш ли да се върнеш?
– Повече от всичко на света.
– Какъв беше пътят до Турция?
– Беше доста студено. Беше зима. Вървяхме часове наред пешком и доста се опасявах какво ни чака на границата. Имахме багаж единствено за един ден. Слава богу, турските бойци ни посрещнаха доста топло. Даваха ни одеяла, с цел да не мръзнем и ни настаниха в лагера.
– Как би описала лагера?
– Зима, доста студено, кално, мръсно. Спяхме в палатки, заспивахме във всички вероятни облекла, които имахме. Събуждахме се във вода, треперещи и заболели. Имаше нощи, в които дъждовете бяха толкоз мощни, че разрушаваха палатките и ние оставахме под тях. Усещаш, че се давиш. Треперехме. Това бяха първите няколко месеца. После построиха лагер с контейнери, които са постоянни, в тях е изсъхнало, само че пък имаше нови тествания. Една нощ се разсънвам от странни шумове. Питах татко ми какво е това, а той умерено отговори, че са котки, които си играят. После разбрах и видях какво е това. Ние бяхме нападнати от плъхове, хиляди плъхове. Те бяха на всички места.
– Как реши да просвещаваш хората?
– Никога не съм мислила, че животът ми ще завърши в някакъв лагер. Затова взех решение да се запиша на курс за турски език. Бях закъсняла за курса, само че доста се молих да ме вземат, те ме убеждаваха, че това е сложен език и откакто съм изпуснала първите уроци, няма да мога да наваксам. Научих съвършено турски език за два месеца. Много рядко някой можеше да разбере, че не съм туркиня.
– На какъв брой години беше, когато стартира да се занимаваш с социална активност?
– На четиринадесет. Когато научих турски език, доста бързо открих и учебно заведение. А години по-късно и университет. Разбрах, че най-важното нещо за моите връстници в лагера е образованието. Исках да го кажа на всички, че когато си просветен, животът ти става различен. По-хубав, по-лесен. Един ден взех решение, че би трябвало да направя списание и да го разпределям на моите връстници. Обикалях по институциите, с цел да намеря пари за списание и открих. Отпечатахме го и започнахме да го разпространяваме в Килис (градчето, до което са построени бежански лагери за към 300 хиляди души). В началото имаше голяма опозиция, тъй като аз желаех хората да трансформират традициите си.
– Какви обичаи?
– Те смятаха, че лагерът е рисково място за девойките и по тази причина бързаха да ги женят още като деца. Бяха уверени, че по този начин ги защищават, а аз им предлагах те да се образоват.
– Как стартира да ги убеждаваш?
– За мен постоянно е било значимо да се чува освен моят глас, само че гласът на бежанците в лагера. Аз станах известна и значима. Добре е да си значим, само че по-важното е да си добър човек. Посветих живота си на моите връстници, сънародници и когато видях резултатите, това ме окуражи да продължа напред. Това е нещо, което желая да върша цялостен живот – да оказвам помощ. В началото сирийците не ми имаха вяра, само че турците ми повярваха и ме поддържаха, изключително шефът на лагера. Моите сънародници ме укоряваха. Питаха ме за какво не поддържам ранните бракове. Те обясняваха, че тяхното финансово състояние не е положително и се постанова доста фамилии да живеят дружно, а това не е добре за техните дъщери. Те се опасяват от бъдещето, тъй като не знаят какво ще се случи – нито със Сирия, нито с лагерите, нито какво да чакат. С ранния брак те мислят, че подсигуряват девойките. Аз почитам традициите и ги разбирам, само че просто има и различен начин– образованието. Момичета могат да получат положително обучение, могат да стартират работа, да бъдат обезпечени и сами да се погрижат за живота си.
– Какво е твоето чувство, какво виждаш в лагерите: бежанците желаят да се върнат по домовете си, или желаят да тръгнат към Европа?
– Положението в Сирия е доста неприятно. Войната не е свършила и в случай че не свърши скоро, даже тези, които желаят да се върнат по домовете си, ще тръгнат към Европа, тъй като всеки желае да обезпечи естествен живот за фамилията си. В Турция има ужасно доста бежанци и опциите за реализация не съм доста. Единственият късмет е Европа. Но в случай че войната свърши и стартира възобновление на Сирия, голямата част от сирийците ще се върнат по домовете си.
– Списанието, което си почнала да издаваш преди години, съумя ли да промени настройките на фамилиите?
– Хората започнаха да виждат опциите в образованието, едвам когато аз се трансфорах в сполучлив човек. Когато ме видяха, че мога да имам обучение, да работя по обществени въпроси, когато ме виждаха съвсем всеки ден по малкия екран, да приказвам за проблемите на хората от лагера и да се боря за правата на бежанците, едвам тогава осъзнаха, че аз върша нещо за тях. Едва тогава започнаха да ми пишат и да желаят да оказа помощ на дъщерите им, на момчетата да тръгнат по моя път. Пишеха ми „ Равда Нур, може ли да ми кажеш по какъв начин да щерка ми да научи британски език, турски език, с цел да стане като теб. “
– Какво се случи със фамилията ти?
– Преди няколко месеца, когато започнах да получавам заплата, направих една изненада за всички. Изведох фамилията си отвън лагера. Разходихме се в Антакия (най-близкия турски град до границата със Сирия по посока Алепо), застанахме пред една къща и аз дадох на татко ми ключа. Казах му: това към този момент е вашия дом. Той се разплака. Да живее в Антакия беше негова фантазия, откогато ни прокудиха от вкъщи. Той съумя да каже: „ Не имах вяра, че в миналото още веднъж ще пребивавам в дом със стени “. След близо 8 години той още веднъж има дребна градинка, където се грижи за растения. Сега са доста щастливи. Аз се грижа за образованието на трите си сестри и брат ми. Казах на майка ми и татко ми, че аз ще се погрижа за бъдещето им и в този момент те учат. Най-голямата ми сестра учи в частен университет в Газиантеп. Когато приключи, ще замине да учи в Англия или другаде в Европа. За мен това е най-важно– да са образовани.
– Как виждаш бъдещето си?
– В бъдеще време аз ще върша това, което върша и в този момент. Искам да се боря за правата на хората, да им оказвам помощ, да накарам света да чува гласа им. В момента съм основала организация, която ще прави това освен за сирийците, само че за всички хора в потребност. Особен акцент е и ще бъде образованието и застъпничеството. Пътят, който извървях, ми даде опция през днешния ден да мога да приказвам пред Организация на обединените нации, пред Европейския съюз, пред посланици, министри и ръководители на страни. Доброволците от Организация на обединените нации не ме попитаха дали желая да стана дипломат на благосклонност за района и аз се съгласих. В края на ноември или началото на декември може би това ще бъде обявено и аз доста се вълнувам, тъй като това е огромна опция да продължа активността си освен в Турция, Сирия, само че и в други страни от района.
– От чисто любознание желая да те попитам, по какъв начин наподобява Ню Йорк, постройката на Организация на обединените нации, след години в бежански лагер?
– Вълнуващо, само че аз го усетих като „ аз мога “. Щом вярваш, че можеш да стигнеш до Ню Йорк и Организация на обединените нации, ще стигнеш. Всичко е допустимо, просто би трябвало да се стремиш към него. Когато започвах моята активност, доста от хората ми споделяха „ Къде си тръгнала, бе момиче, та ти даже от лагера няма да излезеш “. А години по-късно аз съм в Ню Йорк. Снимах се и им пратих фотография, с цел да знаят, че фантазиите и човешкият дух не могат да бъдат затворени в лагер.
– Благодаря ти, в действителност ти искам да заразиш хората със своя свободен дух.
– Аз благодаря, само че желая да кажа още едно нещо. Никога не съм желала да бъда бежанка, в никакъв случай не съм желала да оставя дома си. Бежанската рецесия не е по моя виновност. Войната в Сирия не е по моя виновност.
Нашият посетител
Равда Нур Джума е родена на 10 юли 1995-а в Айн Ан Бейда, провинция Идлиб, Сирия. Получава междинното и висшето си обучение, откакто печели стипендии в частни учебни заведения в Газиантеп, Турция. Печели и стипендия за специализация в Калифорния. Основател и ръководител на фондация “Равданур ”, основана в Турция. Работи за предварителна защита на ранните бракове на деца от бежанските лагери, употреба на детски труд. Изнася лекции из целия свят – от Организация на обединените нации и Брюксел, до Картепе в Турция.
– Равда, помниш ли първия ден на войната?
– Разбира се. Как да не го помня.
– Какво се случи?
– Бяхме сами с моите сестри у дома. Изведнъж над нас започнаха да летят самолети и към нас да падат бомби. Търсехме къде да се скрием. Инстинктивно изтичахме в мазето и се свихме кой където може. Не знаех какво става, само чувах по какъв начин сестрите ми плачеха. Само крещяха, че не желаят да умират. Страшно беше. Всичко се тресеше от детонации.
– Какъв беше предходният ден?
– Съвсем естествен ден. Вечерта седяхме на открито, говорехме, смеехме се.
– Нещо подсказваше ли ти, че ще стартира война?
– Не, не! Нищо. Абсолютно нищо. Имаше митинги в центъра на града, само че това беше обикновено. Всички желаеха смяна. На всички им беше омръзнало този метод на живот, този режим.
– Кога разбра, че няма връщане обратно, че войната е почнала в действителност?
– Още на идващия ден.
– Какво стана?
– Отидох на учебно заведение. Всичко беше както постоянно. Уроци, междучасия, смях, закачки. Тогава ни бомбардираха. В двора падна бомба и експлодира. Пред очите ми умряха доста от моите другари и съученици.
– Какво направи?
– Обадих се на татко ми и му описах, че повече не мога да се върна на учебно заведение.
– Страшно ли беше?
– Да. Много.
– Кога решихте да напуснете Сирия?
– Когато към града се приближи армията. Баща ми споделяше, че наложително би трябвало да тръгнем за Турция. Аз плачех и не желаех да напусна дома ни, само че той ни убеди, че това е единствено за седмица-две, до момента в който се успокоят нещата.
– И какъв брой време мина от този момент?
– Вече осма година…
– Искаш ли да се върнеш?
– Повече от всичко на света.
– Какъв беше пътят до Турция?
– Беше доста студено. Беше зима. Вървяхме часове наред пешком и доста се опасявах какво ни чака на границата. Имахме багаж единствено за един ден. Слава богу, турските бойци ни посрещнаха доста топло. Даваха ни одеяла, с цел да не мръзнем и ни настаниха в лагера.
– Как би описала лагера?
– Зима, доста студено, кално, мръсно. Спяхме в палатки, заспивахме във всички вероятни облекла, които имахме. Събуждахме се във вода, треперещи и заболели. Имаше нощи, в които дъждовете бяха толкоз мощни, че разрушаваха палатките и ние оставахме под тях. Усещаш, че се давиш. Треперехме. Това бяха първите няколко месеца. После построиха лагер с контейнери, които са постоянни, в тях е изсъхнало, само че пък имаше нови тествания. Една нощ се разсънвам от странни шумове. Питах татко ми какво е това, а той умерено отговори, че са котки, които си играят. После разбрах и видях какво е това. Ние бяхме нападнати от плъхове, хиляди плъхове. Те бяха на всички места.
– Как реши да просвещаваш хората?
– Никога не съм мислила, че животът ми ще завърши в някакъв лагер. Затова взех решение да се запиша на курс за турски език. Бях закъсняла за курса, само че доста се молих да ме вземат, те ме убеждаваха, че това е сложен език и откакто съм изпуснала първите уроци, няма да мога да наваксам. Научих съвършено турски език за два месеца. Много рядко някой можеше да разбере, че не съм туркиня.
– На какъв брой години беше, когато стартира да се занимаваш с социална активност?
– На четиринадесет. Когато научих турски език, доста бързо открих и учебно заведение. А години по-късно и университет. Разбрах, че най-важното нещо за моите връстници в лагера е образованието. Исках да го кажа на всички, че когато си просветен, животът ти става различен. По-хубав, по-лесен. Един ден взех решение, че би трябвало да направя списание и да го разпределям на моите връстници. Обикалях по институциите, с цел да намеря пари за списание и открих. Отпечатахме го и започнахме да го разпространяваме в Килис (градчето, до което са построени бежански лагери за към 300 хиляди души). В началото имаше голяма опозиция, тъй като аз желаех хората да трансформират традициите си.
– Какви обичаи?
– Те смятаха, че лагерът е рисково място за девойките и по тази причина бързаха да ги женят още като деца. Бяха уверени, че по този начин ги защищават, а аз им предлагах те да се образоват.
– Как стартира да ги убеждаваш?
– За мен постоянно е било значимо да се чува освен моят глас, само че гласът на бежанците в лагера. Аз станах известна и значима. Добре е да си значим, само че по-важното е да си добър човек. Посветих живота си на моите връстници, сънародници и когато видях резултатите, това ме окуражи да продължа напред. Това е нещо, което желая да върша цялостен живот – да оказвам помощ. В началото сирийците не ми имаха вяра, само че турците ми повярваха и ме поддържаха, изключително шефът на лагера. Моите сънародници ме укоряваха. Питаха ме за какво не поддържам ранните бракове. Те обясняваха, че тяхното финансово състояние не е положително и се постанова доста фамилии да живеят дружно, а това не е добре за техните дъщери. Те се опасяват от бъдещето, тъй като не знаят какво ще се случи – нито със Сирия, нито с лагерите, нито какво да чакат. С ранния брак те мислят, че подсигуряват девойките. Аз почитам традициите и ги разбирам, само че просто има и различен начин– образованието. Момичета могат да получат положително обучение, могат да стартират работа, да бъдат обезпечени и сами да се погрижат за живота си.
– Какво е твоето чувство, какво виждаш в лагерите: бежанците желаят да се върнат по домовете си, или желаят да тръгнат към Европа?
– Положението в Сирия е доста неприятно. Войната не е свършила и в случай че не свърши скоро, даже тези, които желаят да се върнат по домовете си, ще тръгнат към Европа, тъй като всеки желае да обезпечи естествен живот за фамилията си. В Турция има ужасно доста бежанци и опциите за реализация не съм доста. Единственият късмет е Европа. Но в случай че войната свърши и стартира възобновление на Сирия, голямата част от сирийците ще се върнат по домовете си.
– Списанието, което си почнала да издаваш преди години, съумя ли да промени настройките на фамилиите?
– Хората започнаха да виждат опциите в образованието, едвам когато аз се трансфорах в сполучлив човек. Когато ме видяха, че мога да имам обучение, да работя по обществени въпроси, когато ме виждаха съвсем всеки ден по малкия екран, да приказвам за проблемите на хората от лагера и да се боря за правата на бежанците, едвам тогава осъзнаха, че аз върша нещо за тях. Едва тогава започнаха да ми пишат и да желаят да оказа помощ на дъщерите им, на момчетата да тръгнат по моя път. Пишеха ми „ Равда Нур, може ли да ми кажеш по какъв начин да щерка ми да научи британски език, турски език, с цел да стане като теб. “
– Какво се случи със фамилията ти?
– Преди няколко месеца, когато започнах да получавам заплата, направих една изненада за всички. Изведох фамилията си отвън лагера. Разходихме се в Антакия (най-близкия турски град до границата със Сирия по посока Алепо), застанахме пред една къща и аз дадох на татко ми ключа. Казах му: това към този момент е вашия дом. Той се разплака. Да живее в Антакия беше негова фантазия, откогато ни прокудиха от вкъщи. Той съумя да каже: „ Не имах вяра, че в миналото още веднъж ще пребивавам в дом със стени “. След близо 8 години той още веднъж има дребна градинка, където се грижи за растения. Сега са доста щастливи. Аз се грижа за образованието на трите си сестри и брат ми. Казах на майка ми и татко ми, че аз ще се погрижа за бъдещето им и в този момент те учат. Най-голямата ми сестра учи в частен университет в Газиантеп. Когато приключи, ще замине да учи в Англия или другаде в Европа. За мен това е най-важно– да са образовани.
– Как виждаш бъдещето си?
– В бъдеще време аз ще върша това, което върша и в този момент. Искам да се боря за правата на хората, да им оказвам помощ, да накарам света да чува гласа им. В момента съм основала организация, която ще прави това освен за сирийците, само че за всички хора в потребност. Особен акцент е и ще бъде образованието и застъпничеството. Пътят, който извървях, ми даде опция през днешния ден да мога да приказвам пред Организация на обединените нации, пред Европейския съюз, пред посланици, министри и ръководители на страни. Доброволците от Организация на обединените нации не ме попитаха дали желая да стана дипломат на благосклонност за района и аз се съгласих. В края на ноември или началото на декември може би това ще бъде обявено и аз доста се вълнувам, тъй като това е огромна опция да продължа активността си освен в Турция, Сирия, само че и в други страни от района.
– От чисто любознание желая да те попитам, по какъв начин наподобява Ню Йорк, постройката на Организация на обединените нации, след години в бежански лагер?
– Вълнуващо, само че аз го усетих като „ аз мога “. Щом вярваш, че можеш да стигнеш до Ню Йорк и Организация на обединените нации, ще стигнеш. Всичко е допустимо, просто би трябвало да се стремиш към него. Когато започвах моята активност, доста от хората ми споделяха „ Къде си тръгнала, бе момиче, та ти даже от лагера няма да излезеш “. А години по-късно аз съм в Ню Йорк. Снимах се и им пратих фотография, с цел да знаят, че фантазиите и човешкият дух не могат да бъдат затворени в лагер.
– Благодаря ти, в действителност ти искам да заразиш хората със своя свободен дух.
– Аз благодаря, само че желая да кажа още едно нещо. Никога не съм желала да бъда бежанка, в никакъв случай не съм желала да оставя дома си. Бежанската рецесия не е по моя виновност. Войната в Сирия не е по моя виновност.
Нашият посетител
Равда Нур Джума е родена на 10 юли 1995-а в Айн Ан Бейда, провинция Идлиб, Сирия. Получава междинното и висшето си обучение, откакто печели стипендии в частни учебни заведения в Газиантеп, Турция. Печели и стипендия за специализация в Калифорния. Основател и ръководител на фондация “Равданур ”, основана в Турция. Работи за предварителна защита на ранните бракове на деца от бежанските лагери, употреба на детски труд. Изнася лекции из целия свят – от Организация на обединените нации и Брюксел, до Картепе в Турция.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ