Един възродител на път за странство
Нейко Иванов Златев пристигна да се извиним в кафенето под РУМ-а на „ Младост ”-2. Знаел, че съм ангажиран, и не желал да ме разкарва по срещи и да ме откъсва от креативния развой. Един човек да ми скъпи времето и таман той да отпътува, съжалих аз. Защото Нейко се изнасяше за Норвегия, щерка му го „ прибираше ” вечно при нея. Беше правил „ спявка ” за неколцината останали другари, само че тъкмо тогава бях в чужбина, та в този момент особено пристигна да се сбогуваме. Нещо в старите другарства остава непокътнато от времето, за тях векът като че ли не се е сменил. Ние самите от дълго време не сме същите, а другарствата остават. В един и същи град не сме се виждали от години, в този момент отпътува и пристигнал да се „ обади ”.
Пихме кафе на сбогуване, поприказвахме, за каквото ни пристигна на разум, най-важното евентуално не си и спомнихме даже. Приятелството ни бе от войниклъка, след това Нейко стана ветеринар и практикуваше в ред села от Голяма София. В града се реалокира, когато дъщерите му отпътуваха. Понякога идваше в списанието, постоянно си искаше новата брошура и, грях ми на душата, смятах, че в случай че не е този почтен даром, няма и да се обади. Но един път пристигна, въртеше се на стола и ставаше да се разхожда, едвам изчака да останем сами в стаята
и ми описа история*, която в никакъв случай не ми излезе от мозъка.
Посред Голямата екскурзия посред Делиормана се бе разиграла една от многочислените драми по заминаването. Туркинче, преди малко приключило медицина във Варна, влюбено в някакъв русенец, отказало да отпътува на юг. Натискът на семейството, а и на други сили, бил непрекъснат, застрашителен, усилвал се с всеки минал час. Но младите не помисляли за разлъка, момата пристанала на обичания, след това с една чанта багаж побягнали към София. Решили, че ще заметат следите си в огромния град. Изходът бил да се оженят, само че първо девойката да се покръсти. За да няма връщане и наложително отклоняване.
Потропали в няколко храма, отказали им. Кръстникът нямал удостоверение за свето кръщение. А той бил племенник на Нейко, студент във ВИФ, съвсем отгледан от вуйчо си. Довтасали при него в село Г., обяснили казуса: трябвало, преди да дойде потерята от Делиормана, да създадат нещата необратими. Че ще има гонене, не се съмнявали. Нейко събудил свещеника на селото, отворили черквата и направили кръщение, последвано от венчавка. (В бързината така и не намерил своя документ, само че се употребил с доверие.) Младоженката си избрала име – Виолета. Харесвала го от дребна. Докато чакали да се оформят кръщелното и свидетелството за венчавката, младите живели при вуйчото. Роднините от Делиормана по този начин и не пристигнали – бързали да заминат за Турция, а и като разбрали за кръщавката, отписали дъщерята. Майката на младоженеца обаче пристигнала. Подарила на Нейко риза и пешкир. Ризата му била дребна.
Докато Нейко ми разказваше този екшън с благополучен край, в стаята влизаха и излизаха сътрудници от редакцията, множеството оставаха. Накрая единствено дето не му ръкопляскаха. Извадихме припасени за зор-заман напитки, намокрихме случката. В това списание не одобрявахме възродителния развой, намерено говорехме между тях, че такова мероприятие не може да свърши добре. Нейко обаче още тогава го прекоросахме „ възродител ” и на нас самите не беше ясно това за горделивост ли бе или за срамотия.
Белетристите от редакцията не губеха време, завчас заизваждаха бележници и писалки и заразпитваха за детайлности. Моментът в действителност не бе за изпускане, само че от това диалогът се разпокъса. А и сюжетът бе някак рядък, претупан от самия живот. Можеше да изцедиш от него едни Ромео и Жулиета, само че в случай че смяташ, че ще намериш подготвени монолозите и сцените под балкона, мощно ще се излъжеш. Млади и влюбени бегълци от безумствата на времето, приютени и насърчавани в приключението на живота си от хора, които до през вчерашния ден не бяха и познавали.
От това ставаше хубава прозаичност, само че самата меродавност не бе задоволителна.
Истината, както толкоз други неща на света, се потвърждава най-много с въображение.
Спомням си, че най-напорист бе, както трябваше и да се чака, романистът Г. В., резидент на Шесто ръководство измежду писателските среди. Голямата екскурзия бе във фокуса на тайните служби и той внимаваше да не пропусне момента – искаше да научи точните имена на младоженците, на свещеника. Разпитваше, само че Нейко просто не го следеше. Пък и никой не се тормози, Чичо Сам днес-утре щеше да пои коне на Дунава. Иначе Нейко беше правилен четец на списанието и бяхме подготвени на всичко, с цел да го съхраним. Но на него наподобява не му хареса да бъде център на внимание и повече не рискува да застава пред писателските микроскопи. Изгуби се задълго.
След измененията бе постъпил в някакъв месокомбинат отвъд Балкана – селските ветеринари бяха изринати на трудовия пазар, а му трябваха години за пенсия.
Когато се прибра в София, като че ли бе изгубил себе си –
всекидневната гибел на животните в кланицата, сподели, изпарила душата му. Изглеждаше унищожен, показа, че чакал края на трудовия си стаж, както боецът чака уволнението. Веднъж попитах за неговите кумци от времето на огромната екскурзия. Настроението му западна напълно. Установили се в Русе, Виолетка родила две момчета. Но деятели от нейния предходен етнос й се нахвърлили отвред, отмъщавали за отхвърли й да замине. Набирали мощ с годините и най-после животът на младите станал прекомерно горчив. Сега са в Швейцария. Там има доста заселници от Делиормана, които тогава не се задържали край Босфора. Те ги приютили първоначално, след това сами намерили път. Нейко към момента получаваше картички.
Някога на улицата срещнах режисьора Христо Христов и му описах за странното премеждие на тези луди-млади от Българския североизток. Христо бе от майсторите на българското кино, които си спомнят „ Иконостасът ” и „ Една жена на 33 ”, знаят защо става дума. Бе придирчив към литературата за филми, подбираше я придирчиво. Той се възпламени, плесна с ръце, жестикулираше, настоя за детайлности. Познавах случая незадълбочено, а той щеше да търси най-тежкото зърно, това от дъното. Дадох му телефона на Нейко да го „ преслуша ” персонално.
Сега се подсетих за онази история, попитах го какво са си говорили. Бил доста разпален режисьорът, след това се изгубил. Като се срещнат Там, рече Нейко, щял да го пита за какво...
Явно към Норвегия се отправяше като към междинна спирка.
Беше се приготвил за по-дълъг път...
__________________________
*Нейко в никакъв случай не споделяше случки, на които незабавно да повярваш. Но нещо в него самия ни убеждаваше, че не съчинява. Имаше една такава, за някаква негова благосклонност, с която били пред годеж. Срещали се няколко месеца, тя пред хора го наричала „ лекар Златев, лекар Златев ”... Един ден я завел в работата си, посочил й някаква крава рекордьорка и тя незабавно го напуснала. Оказало се, че за всичките месеци онази мома изобщо не схванала, че се люби с ветеринар.
Пихме кафе на сбогуване, поприказвахме, за каквото ни пристигна на разум, най-важното евентуално не си и спомнихме даже. Приятелството ни бе от войниклъка, след това Нейко стана ветеринар и практикуваше в ред села от Голяма София. В града се реалокира, когато дъщерите му отпътуваха. Понякога идваше в списанието, постоянно си искаше новата брошура и, грях ми на душата, смятах, че в случай че не е този почтен даром, няма и да се обади. Но един път пристигна, въртеше се на стола и ставаше да се разхожда, едвам изчака да останем сами в стаята
и ми описа история*, която в никакъв случай не ми излезе от мозъка.
Посред Голямата екскурзия посред Делиормана се бе разиграла една от многочислените драми по заминаването. Туркинче, преди малко приключило медицина във Варна, влюбено в някакъв русенец, отказало да отпътува на юг. Натискът на семейството, а и на други сили, бил непрекъснат, застрашителен, усилвал се с всеки минал час. Но младите не помисляли за разлъка, момата пристанала на обичания, след това с една чанта багаж побягнали към София. Решили, че ще заметат следите си в огромния град. Изходът бил да се оженят, само че първо девойката да се покръсти. За да няма връщане и наложително отклоняване.
Потропали в няколко храма, отказали им. Кръстникът нямал удостоверение за свето кръщение. А той бил племенник на Нейко, студент във ВИФ, съвсем отгледан от вуйчо си. Довтасали при него в село Г., обяснили казуса: трябвало, преди да дойде потерята от Делиормана, да създадат нещата необратими. Че ще има гонене, не се съмнявали. Нейко събудил свещеника на селото, отворили черквата и направили кръщение, последвано от венчавка. (В бързината така и не намерил своя документ, само че се употребил с доверие.) Младоженката си избрала име – Виолета. Харесвала го от дребна. Докато чакали да се оформят кръщелното и свидетелството за венчавката, младите живели при вуйчото. Роднините от Делиормана по този начин и не пристигнали – бързали да заминат за Турция, а и като разбрали за кръщавката, отписали дъщерята. Майката на младоженеца обаче пристигнала. Подарила на Нейко риза и пешкир. Ризата му била дребна.
Докато Нейко ми разказваше този екшън с благополучен край, в стаята влизаха и излизаха сътрудници от редакцията, множеството оставаха. Накрая единствено дето не му ръкопляскаха. Извадихме припасени за зор-заман напитки, намокрихме случката. В това списание не одобрявахме възродителния развой, намерено говорехме между тях, че такова мероприятие не може да свърши добре. Нейко обаче още тогава го прекоросахме „ възродител ” и на нас самите не беше ясно това за горделивост ли бе или за срамотия.
Белетристите от редакцията не губеха време, завчас заизваждаха бележници и писалки и заразпитваха за детайлности. Моментът в действителност не бе за изпускане, само че от това диалогът се разпокъса. А и сюжетът бе някак рядък, претупан от самия живот. Можеше да изцедиш от него едни Ромео и Жулиета, само че в случай че смяташ, че ще намериш подготвени монолозите и сцените под балкона, мощно ще се излъжеш. Млади и влюбени бегълци от безумствата на времето, приютени и насърчавани в приключението на живота си от хора, които до през вчерашния ден не бяха и познавали.
От това ставаше хубава прозаичност, само че самата меродавност не бе задоволителна.
Истината, както толкоз други неща на света, се потвърждава най-много с въображение.
Спомням си, че най-напорист бе, както трябваше и да се чака, романистът Г. В., резидент на Шесто ръководство измежду писателските среди. Голямата екскурзия бе във фокуса на тайните служби и той внимаваше да не пропусне момента – искаше да научи точните имена на младоженците, на свещеника. Разпитваше, само че Нейко просто не го следеше. Пък и никой не се тормози, Чичо Сам днес-утре щеше да пои коне на Дунава. Иначе Нейко беше правилен четец на списанието и бяхме подготвени на всичко, с цел да го съхраним. Но на него наподобява не му хареса да бъде център на внимание и повече не рискува да застава пред писателските микроскопи. Изгуби се задълго.
След измененията бе постъпил в някакъв месокомбинат отвъд Балкана – селските ветеринари бяха изринати на трудовия пазар, а му трябваха години за пенсия.
Когато се прибра в София, като че ли бе изгубил себе си –
всекидневната гибел на животните в кланицата, сподели, изпарила душата му. Изглеждаше унищожен, показа, че чакал края на трудовия си стаж, както боецът чака уволнението. Веднъж попитах за неговите кумци от времето на огромната екскурзия. Настроението му западна напълно. Установили се в Русе, Виолетка родила две момчета. Но деятели от нейния предходен етнос й се нахвърлили отвред, отмъщавали за отхвърли й да замине. Набирали мощ с годините и най-после животът на младите станал прекомерно горчив. Сега са в Швейцария. Там има доста заселници от Делиормана, които тогава не се задържали край Босфора. Те ги приютили първоначално, след това сами намерили път. Нейко към момента получаваше картички.
Някога на улицата срещнах режисьора Христо Христов и му описах за странното премеждие на тези луди-млади от Българския североизток. Христо бе от майсторите на българското кино, които си спомнят „ Иконостасът ” и „ Една жена на 33 ”, знаят защо става дума. Бе придирчив към литературата за филми, подбираше я придирчиво. Той се възпламени, плесна с ръце, жестикулираше, настоя за детайлности. Познавах случая незадълбочено, а той щеше да търси най-тежкото зърно, това от дъното. Дадох му телефона на Нейко да го „ преслуша ” персонално.
Сега се подсетих за онази история, попитах го какво са си говорили. Бил доста разпален режисьорът, след това се изгубил. Като се срещнат Там, рече Нейко, щял да го пита за какво...
Явно към Норвегия се отправяше като към междинна спирка.
Беше се приготвил за по-дълъг път...
__________________________
*Нейко в никакъв случай не споделяше случки, на които незабавно да повярваш. Но нещо в него самия ни убеждаваше, че не съчинява. Имаше една такава, за някаква негова благосклонност, с която били пред годеж. Срещали се няколко месеца, тя пред хора го наричала „ лекар Златев, лекар Златев ”... Един ден я завел в работата си, посочил й някаква крава рекордьорка и тя незабавно го напуснала. Оказало се, че за всичките месеци онази мома изобщо не схванала, че се люби с ветеринар.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ